Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (35)

34.

Робърт Дърбейн седеше в офиса до запечатаната врата на отдела за свръзка. Беше разтревожен. Тревожеше го нещо повече от обикновено предчувствие, защото предчувствията са абстрактни и се предизвикват от какво ли не — от разстроен стомах до лошо настроение поради домашен скандал. Този път стомахът му беше съвсем наред, а от двайсет и четири години насам жена му беше най-добрият му приятел. За последен път се бяха скарали, когато дъщеря им се омъжи за рокмузикант. Тя беше съгласна, той — не. И загуби. Бракът излезе повече от сполучлив, а дългокосият им зет направи хит и за един месец свирене в Лас Вегас спечели повече пари, отколкото Боби Дърбейн — за половин век. Никаква логика нямаше на този свят!

Но защо сега се чувстваше толкова неудобно? Вероятно заради молбата на полковник Витковски да се направи компютърна разпечатка на всички телефонни обаждания от отдела за последните седем дни. Неудобството нарасна и от потайното, доста странно поведение на Дру Латъм — човек, когото Боби смяташе за свой приятел. Дру го отбягваше, а това никак не му беше присъщо. Дърбейн бе оставил две съобщения за Латъм — едно в апартамента му на „Рю дю Бак“, който още беше в ремонт, и едно в отдела за свръзка на посолството. Нямаше отговор, а Боби знаеше, че Дру е в посолството, че цял ден не е излизал, че се е затворил в апартамента на посланика. Дърбейн научи за неприятния инцидент от миналата вечер — жената на Кортлънд била тежко ранена при терористично нападение. Нямаше големи шансове да оживее. И все пак не беше в стила на Латъм да пренебрегва съобщенията на своя приятел. Особено като се има предвид, че преди няколко дни Боби му бе спасил живота.

Нещо не беше наред. Беше се случило нещо, за което Дърбейн не знаеше, и нямаше друг начин да разбере, освен да се обади. Той вдигна слушалката на телефона си — от него можеше да се свърже с всеки телефон в посолството — и набра номера на апартамента на Кортлънд.

— Да?

— Господин посланик, обажда се Робърт Дърбейн от отдела за свръзка.

— Здравей, Боби — колебливо започна Кортлънд, — как си?

— Мисля, че аз трябва да ви попитам, сър.

Нещо не беше наред! Невъзмутимият служител на Държавния департамент се чувстваше неловко.

— Имах предвид състоянието на съпругата ви, господине. Чух, че е в болница.

— Правят всичко възможно. Благодаря ти за любезността. Има ли нещо друго?

— Да, сър. Предполага се, че никой не би трябвало да знае, но аз работя с полковник Витковски и ми е известно, че Дру Латъм е жив. Известно ми е също така, че в момента Дру се намира у вас. Бих желал да говоря с него.

— Изненадан съм, господин Дърбейн. Изчакайте за момент, моля.

Гласът на посланика се изгуби. Тишината изнервяше Боби — явно обсъждаха ситуацията и вземаха някакво решение. Накрая се обади Дру.

— Здрасти, Боби.

— Оставих ти две съобщения. Не ми се обади…

— Затънал съм до гуша, много съм объркан.

— Мога да си представя. Както и да е, мисля, че трябва да поговорим.

— Така ли? За какво?

— Точно това бих искал да разбера.

— Не ме бива много в кръстословиците, нали знаеш.

— Искам да говоря с теб, но не по телефона. Може ли?

— Изчакай, моля те.

Отново настана тишина, но този път по-кратка от предишната.

— Има един асансьор, който спира на твоя етаж. Ще слязат трима морски пехотинци. Разчисти коридора. След пет минути ще дойдем.

— Какво толкова има? — тихо попита Дърбейн. — Да не би да съм се превърнал в опасен човек?

— После ще говорим, Боби.

След седем минути и двайсет и осем секунди Дру седеше на единствения стол пред бюрото на Дърбейн. Офисът му беше претърсен от морските пехотинци. Нямаше оръжие.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита служителят в отдела за свръзка. — Какво съм направил, с какво съм предизвикал тази гестаповска проверка?

— Мисля, че каза точната дума, Боби — Гестапо.

— За какво говориш?

— Познаваш ли жена на име Филис Кранстън?

— Разбира се! Секретарката на онзи… как му беше името? Третото или четвъртото аташе след заместника на посланика…

— Тя спомена ли ти нещо за полковник Уебстър — кой е, къде живее?

— Да, каза ми, но всъщност нямаше нужда да ми казва.

— Какво имаш предвид?

— Кой според теб уреждаше връзките между посолството и въпросния полковник Уебстър? С вашите постоянни премествания от хотел на хотел и Витковски не можеше да се оправи.

— Значи всичко е било скрито-покрито?

— Защо според теб бях толкова груб с Кранстън?

— Не знаех, че си бил груб.

— Настоях да ми каже откъде е научила това. Дори заплаших, че ще я разкрия.

— Тя каза ли ти?

— Размекна се, разплака се и започна да дрънка някакви религиозни дивотии. Предната вечер беше пила, не можеше да се защити.

— Добре я познаваш.

— Искаш да ти кажа всичко, така ли, Дру?

— Тъкмо затова съм тук, Боби.

— Отидохме с жена ми на един от онези приеми в посолството. Тогава Марта — така се казва жена ми — забеляза Филис да се навърта около бара и да се налива. През последната година майка ми бе живяла у нас — беше алкохоличка. Марта каза, че трябва да се опитам да помогна на Филис. Аз се опитах и очевидно се провалих.

— Значи не си споменавал пред никого за мен?

— Боже мой, не! Дори когато онзи глупак, за когото Кранстън работи, започна да души наоколо. Казах му, че нямам никаква представа кой се занимава с теб. Бях благодарен, че Филис е разбрала за какво говоря, когато й казах да си държи езика зад зъбите.

— А защо се интересуваше аташето?

— Причината изглеждаше най-обикновена — отвърна Дърбейн. — По дяволите, каза, че някакъв френски предприемач се свързал с него и го помолил да инвестира парите си в недвижим имот. Та той помислил, че твоят екип може да провери този човек. Кранстън каза, че прекарвал повечето време в обеди с парижки бизнесмени, отколкото с хора, които биха могли да свършат работа.

— Защо не е отишъл при Витковски?

— Това не е тайна — той не може да използва служители на посолството за лични сделки. А ти имаш правото да съветваш персонала относно поведение, финанси и така нататък.

Дру се облегна, погледна към белия таван и шумно въздъхна.

— Дължа ти извинение, Боби. Когато научих от Филис Кранстън, че ти си един от двамата, на които е казала за мен, направих погрешно заключение — много набързо, затова сгреших. Помислих, че има някаква връзка със събитията от вечерта, когато проклетите нацисти едва не ме убиха в колата на посолството… Как се казваше онзи кучи син?… CZ-волф. Стори ми се, че времето е било лошо изчислено.

— Наистина беше лошо изчислено — съгласи се Дърбейн. — Имаше една важна причина, поради която нацистите стигнаха там преди нас…

— Как стана това?

— Открихме го на следващата сутрин. Вписано е в доклада. CZ-волф беше нагласил твоя радиопредавател на високи честоти и го беше включил на „предаване“. Неговите приятели са чули всичко, което си казал от момента, в който си излязъл от посолството. Когато ми се обади за подкрепление, те са се размърдали.

— Боже, толкова е просто!

— Ако беше погледнал предавателя, щеше да видиш, че червената лампичка за „предаване“ свети.

— По дяволите! Но все пак е странно, нали? Защо нацистите са се лепнали за Филис Кранстън?

— Какво странно има? Тя е нестабилна, за тях това е добре дошло.

— А шефът й?

— Мисля, че няма връзка.

— Точно това е връзката, приятелю. Боже мой!

Дърбейн забеляза отвлечения поглед на Латъм и каза:

— Концентрирай се върху двамата едновременно. Притисни и алкохоличката, и началника й. Той е алчен и амбициозен. Единият от двамата ще се пречупи. Но не се престаравай!

— Няма да постъпя така с нея, Боби. Ще проверя шефа й. Свържи се с него и му кажи, че си говорил с някого от моите хора — някой, който работи за мен. Кажи, че моят помощник се е съгласил да направи справка на няколко банкери. Нека ти даде името на предприемача.

— Не те разбирам.

— Ако не ти посочи името, значи няма такъв. Ако го посочи, значи някой стои зад него.

— Веднага ще му се обадя.

Дърбейн вдигна слушалката и се свърза с офиса на аташето.

— Филис, Боби се обажда. Свържи ме с онзи идиот. Нищо общо няма с теб… Здравей, Банкрофт, обажда се Дърбейн от отдела за свръзка. Току-що говорих с главния специалист по разследванията от отдела на Латъм. Много е зает, но каза, че може да направи проверката, която ти искаше. Как се казваше онзи агент по недвижимите имоти, който те беше помолил да инвестираш… Разбрах, да, разбрах. Ще му кажа. Пак ще ти се обадя.

Дърбейн затвори телефона и записа нещо на едно листче хартия.

— Казва се Волтерен, Пикон Волтерен, от едноименната компания. Банкрофт каза да предам на твоя човек, че неговият консорциум притежава изключителните права върху близо двайсет хиляди квадратни мили имоти в долината на Лоара — по избор.

— Интересно! — възкликна Латъм и заби поглед в стената.

— От години се говори, че тези стари замъци се рушат, а никой не се наема да ги реставрира. Освен това, предприемачите много искат да купят земята и да я застроят с хиляди малки имения, от които могат да извлекат огромна печалба. Мога да вложа някой и друг долар или да подхвърля идеята на зет ми.

— На зет ти ли? — попита Латъм и погледна към Дърбейн.

— Няма значение. Кажи ми, какво ще правим с този Волтерен?

— Ще го предадем на Витковски, а той — на Моро от „Дьозием“. Трябва основно да се проверят и Волтерен, и тези изключителни права върху долината на Лоара.

— Какво общо има едното с другото?

— Не знам, просто искам да го проверим. Запомни, Боби, изобщо не съм слизал долу, защото съм мъртъв.

* * *

Беше девет и трийсет вечерта. В квартирата на посланика бяха сервирали чудесна вечеря за Дру и Карин. Келнерите от кухнята на посолството бяха подредили масата в трапезарията. Имаше свещи и две бутилки вино: едното — червено със стайна температура за бифтека на Латъм, другото — охладено шардоне за филето на Де Врийс. Даниъл Кортлънд не вечеряше с тях, тъй като се подразбра, че ще дойде полковник Витковски и ще се обсъждат стратегии, с които посланикът не бива да бъде запознат.

— Дру — започна Карин след кратка пауза. — Обади ли се на родителите си, за да им кажеш истината за теб и Хари?

— Не, още не му е дошло времето.

— Това е много жестоко. Не бива да ги пренебрегваш — сигурно са съсипани.

— Бих могъл да се доверя на Бет, но не и на баща си. Той е много открит човек и не симпатизира на властите. Цял живот се е борил срещу политиката на колежа, която ограничаваше археологическите изследвания в чужбина. Вероятно ще поиска да се направи проверка, а аз не мога да допусна това.

Някой позвъни на вратата. Един от келнерите моментално излезе от кухнята.

— Очакваме полковник Витковски — каза Латъм.

— Да, господине.

След дванайсет секунди шефът на охраната влезе в трапезарията и неодобрително огледа масата.

— Какво става тук, по дяволите? — троснато попита той. — Вече се държите като дипломати, така ли?

— Ако искаш нещо, веднага ще ти поръчаме — каза Карин.

— Не, благодаря. Хапнах чудесна пържола в офиса, докато чаках Моро — отвърна полковникът и стана.

— Какво каза Моро? — сериозно попита Латъм.

— Този Волтерен изглежда чист, но има някои неизяснени неща. Направил е състояние от нови строежи край Париж и много от хората, инвестирали при него, също са забогатели.

— Е, и други го правят.

— Но не в тези среди. Той е млад и нахален.

— Какво странно има в това?

— Дядо му е бил член на „Милис“…

— На кое?

— На френската пронацистка полиция по време на войната — обясни Карин. — Сформирана е от германците като опозиция на Съпротивата. Без тях нацистите не биха могли да владеят положението в окупираната страна. Измет!

— И какво значение има това, Стенли?

— Основните инвестиции на Волтерен идват от Германия. Германците купуват всичко, което могат.

— И долината на Лоара ли?

— Притежават я почти изцяло, по дяволите — поне големите имения край реката.

— Имаш ли списък на имотите?

— Да — полковникът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади сгънат лист и го подаде на Дру. — Не знам какво можем да научим от това. Повечето са собственост на богати семейства от поколения насам. Някои са иззети от правителството поради неплатени данъци, други са купени от кинозвезди и най-различни знаменитости. Голяма част са обявени за продажба.

— Има ли генерали в списъка?

— Както виждаш, петнайсет или двайсет, но те са купили парцели от пет-шест акра и си плащат данъците. Има още поне дузина други генерали и адмирали, наградени с доживотни имения като благодарност за приноса им към Република Франция.

— Откачена история!

— И ние си имаме няколко хиляди важни клечки от Армията, които живеят в хубави къщи край военните бази много след като се пенсионират. Не е необичайно, дори е справедливо, като помислиш. През целия си живот те успяват да постигнат само малка част от това, което постигат останалите в частния сектор и не могат да си позволят да живеят дори в Скарсдейл, Ню Йорк.

— Никога не съм мислил за това.

— След осемнайсет месеца ще направя трийсет и пет години служба и единственото нещо, което мога да осигуря на децата и внуците си, е приятно прекарване в Париж. Ако някой от тях поиска да му заема петдесет хиляди долара за борсова операция, аз ще се разоря!

— Кажи, Стенли, защо на някои места липсват имената на жителите? — каза Латъм, като преглеждаше списъка.

— Това е разпоредба на „Ке д’Орсе“. У нас се прави същото.

— Можем ли да получим тези имена?

— Предполагам, че Моро може.

— Помоли го.

— Ще му се обадя сутринта. А сега да поговорим за операцията по залавянето на доктор Ханс Траупман от Нюрнберг.

— Ще ни трябват петима, не повече — каза Дру и остави списъка на масата. — Всеки трябва да говори свободно немски и да е минал физическа подготовка, да няма женени с деца.

— Намерих двама от НАТО, с теб и мен стават четирима, има и един кандидат от Марсилия, който би могъл да свърши работа.

— Чакайте! — намеси се Карин. — Аз съм петият човек, дори е по-добре, че съм жена!

— Откажете се, госпожа. Мога да се обзаложа, че Траупман се охранява много строго.

— Моро проверява това — каза полковникът. — Разбира се, той би желал лично да ръководи операцията, но „Ке д’Орсе“ и френското разузнаване в чужбина могат да го разкрият. Все пак нищо не му пречи да ни помага. До двайсет и четири часа той ще получи доклад за ежедневната програма и охраната на Траупман.

— Идвам с теб, Дру — спокойно каза Де Врийс. — Не можеш да ме спреш, така че не се опитвай.

— Защо, за Бога?

— Заради много причини, една от които не ти е известна.

— Какво?

— Ще ти кажа, когато му дойде времето.

— Що за отговор е това? Мислиш ли, че ще се примиря с него?

— Ще ти се наложи. Ако не се съгласиш, ще се разделим и никога повече няма да ме видиш.

— Толкова ли е важно това за теб? Каква е тази причина, която не ми е известна?

— Скъпи, просто трябва да приемеш някои неща.

— Слушай, момче — намеси се Витковски. — Тази идея не ми допада особено, но тя има и своите добри страни. Понякога жените успяват да проникнат там, където мъжете не могат.

— Какво предлагаш, по дяволите?

— Щом е решила, че ще дойде с нас, може да ни бъде полезна.

— Могат да я убият!

— Всички ни могат да убият. Тя има същото право на това, каквото имаш и ти. Ти си изгубил брат си, тя — съпруга си.

* * *

Във Вашингтон беше пет без двайсет — минути преди трескавото движение на пиковия час да нахлуе по улиците и секретарки, машинописки и чиновници да хукнат към гаражите, паркингите и автобусните спирки. Уесли Сорънсън бе излязъл от офиса си и вече беше в лимузината. Не се прибираше у дома — жена му знаеше как да се оправя със спешните обаждания, да отделя по-важните и да ги прехвърля в колата. Директорът на Консулски Операции отиваше на среща с Нокс Талбът в Лангли, Вирджиния. Шефът на ЦРУ се бе обадил преди час. Капанът, който бяха заложили за Брус Уидърс, главния заподозрян в убийството в затвора, можеше да е свършил работа.

Талбът бе заповядал да подслушват телефона на Уидърс. В четиринайсет часа и тринайсет минути следобед се обади жена, която се представи като Сузи. Нокс пусна записа на Уесли по личния му телефон:

 

 

— Здрасти, скъпи, Сузи е. Извинявай, че те безпокоя на работното ти място, миличък, но се видях със Сидни и той ми каза, че е намерил онази стара таратайка.

— Сребристият „Остин Мартин“ ДБ-3?

— Ако търсиш него, проследил го е.

— Хей, това е колата от „Голдфингър“!

— Не иска да ти я докара, затова ти трябва да го потърсиш на онова място в Уудбридж в седемнайсет и трийсет.

 

 

— Да изпратим ли няколко по-здрави момчета да го проследят, Уес? — предложи Талбът.

— Добре, Нокс, но защо? Човекът може да е фашист и крадец, но какво от това, че си купува луксозна английска кола?

— Сетих се, че притежавам компания за производство на авточасти в Айдахо, та се обадих на управителя. Каза ми, че всеки любител на автомобили знае, че колата от „Голдфингър“ е „Остин Мартин“ ДБ-4, а не 3. Дори ми обясни, че би разбрал, ако някой я обърка с ДБ-5, защото няма голяма разлика в дизайна, но с ДБ-3 — в никакъв случай.

— Аз не различавам „Шевролет“ от „Понтиак“…

— Но маниаците на коли ги различават, особено ако са готови да дадат повече от сто хиляди за автомобил. Да се срещнем на южния паркинг. Там е паркиран ягуарът на Уидърс.

Лимузината влезе в големия комплекс Лангли и шофьорът се насочи към южния паркинг. Един човек в тъмен костюм ги спря, като показа значка. Сорънсън отвори прозореца.

— Да, какво има?

— Познах колата ви, сър. Ако излезете и ме последвате, ще ви заведа при директора на ЦРУ. Сменил е лимузината с нещо по-незабележимо.

— Добре е направил.

Сорънсън седна до Нокс Талбът на задната седалка на невзрачно комби със съмнителна регистрация.

— Не оставяй външността да те излъже — каза директорът на ЦРУ. — Тази железария има мощен двигател.

— Нямам избор — ще ти повярвам.

— Освен двамата джентълмени на предната седалка, отзад има втора кола с още четирима, въоръжени до зъби.

— Ето го — намеси се шофьорът. — Върви към ягуара.

— По-полека, момче, да не го изпуснем.

— Няма начин, господин директор. Няма да изпусна този господин.

— Защо си толкова сигурен, младежо?

— Ухажваше годеницата ми — тя е стенографка.

— Разбирам — каза Талбът.

След почти час пътуване ягуарът спря до един изоставен мотел в покрайнините на Уудбридж. В далечния ляв край на редицата от бунгала имаше малка сграда, която приличаше на хамбар, с червен неонов надпис: Коктейли, телевизия, свободни стаи.

— Място за кратки следобедни срещи — заключи Уесли, докато Брус Уидърс слизаше от колата и влизаше в бара. — Предлагам да завием и да паркираме отдясно на вратата — каза той на шофьора. — Точно до онази плоска сребриста буболечка.

— Това е „Остин Мартин“ — колата от „Голдфингър“.

— Да, сега си спомням, че съм го гледал — биваше си го този филм. Но защо хората са готови да платят сто хиляди долара за тази кола? Сигурно е много удобна.

— Моят управител твърди, че била класика, а в момента струва много повече от сто хиляди. Може би към двеста.

— Тогава какво търси тук този Брус Уидърс?

— А колко струва на неонацисткото движение да се отърве от двама свои членове, които могат да се разприказват?

— Разбирам.

Шофьорът спря до английската спортна кола.

— Какво ще кажете някой от вас двамата да слезе и да се огледа?

— Да, господине — отвърна вторият агент. — Сега ще паркира и втората ни кола. Ето я.

— Мога ли да ви предложа да свалите вратовръзката си? Мисля, че на това място няма много хора с костюми.

Мъжът до шофьора се обърна.

— И сакото ще сваля, господине. Днес е горещо.

Агентът слезе от колата и се скри във вратата под неоновия надпис.

* * *

Клиентелата в полутъмния бар напомняше разказ на Сароян: имаше шофьори на камиони, някаква строителна бригада, двама-трима колежани, белокос мъж, чиито износени дрехи все още издаваха първоначалното си добро качество, и четири застаряващи местни проститутки. Барманът заговори Брус Уидърс.

— Добър ден, господин Уидърс. Бунгало ли искате?

— Не днес, Ханк. Имам среща, но не виждам никого тук…

— Не са питали за теб. Може би човекът закъснява…

— Не, тук е. Колата му е отвън.

— Сигурно е в тоалетната. Седнете в някое сепаре. Като излезе, ще го изпратя при вас.

— Благодаря ти, сипи ми двойно. Днес имам празник.

— Ей сега.

Уидърс седна в сепаре в задната част на бара. Огромното му мартини пристигна и той започна да отпива от него. Изкушаваше се да отиде до прозореца и пак да погледне „Остин Мартина“. Това се казва кола! Нямаше търпение да я подкара по пътя, да се изперчи с нея пред Анита Гризуълд — и особено да я покаже на дъщеря си Кимбърли! Приятните му размишления бяха прекъснати от набит мъж в карирана риза, който внезапно се появи пред него и се тръшна в сепарето.

— Добър ден, господин Уидърс. Сигурен съм, че сте видели ДБ-3. Хубава кола!

— Кой си ти, по дяволите? Не си Сидни — ти си двойно по-голям от него.

— Сидни беше зает, аз дойдох вместо него.

— Не се познаваме. Как разбра, че съм аз?

— Виждал съм ви на снимка.

— Какво? Тук съм поне от пет минути. Защо си чакал досега?

— Обикновена проверка — каза непознатият, който не сваляше очи от входната врата.

— Каква проверка?

— Всъщност, нищо особено. Нося ви чудесни новини.

— Така ли?

— В джоба ми има четири чека — всеки на стойност петдесет хиляди долара, общо — двеста хиляди. Имам и покана да посетите Германия, като всички разходи се заплащат. Разбрах, че не сте ползвал лятната си отпуска — сега можете да си я вземете.

— Боже, това е страхотно! Значи са оценили услугата ми — знаех си! Поех голям риск — знаете, нали?

— Разбира се.

— Нямам търпение да замина за Берлин! Тази страна ще отиде по дяволите. Тук ще са нужни поне петдесет години…

— Почакай! — рязко прошепна непознатият и отново погледна към вратата. — Видя ли кой влезе след теб? Един с бяла риза…

— Не съм го забелязал, защо?

— Удари две глътки бира, плати и излезе. Чакай, ей сега се връщам.

Човекът се измъкна от сепарето, бързо заобиколи бара и се приближи към мръсния прозорец. Надникна навън, след това моментално се отдръпна от стъклото и се върна в сепарето. Изглеждаше угрижен.

— Глупак! Проследили са те! — изсъска той, след като седна.

— За какво говориш?

— Онзи с бялата риза си говори с други трима и, повярвай ми, не са тукашни. На челата им пише „Разузнавателно управление“.

— Боже! Снощи ми се обади някакъв заместник-директор Кърнс, зададе ми няколко глупави въпроса, но аз го отрязах.

— Кърнс? От ЦРУ?

— Забрави ли, че работя там?

— Чудесно — непознатият се наведе напред. Лявата му ръка беше върху масата, дясната — отдолу. — Другите очакват от мен да си свърша работата, господин Уидърс.

— Само ми дайте парите и ще се измъкна през задния вход.

— И какво ще направите?

— Ще изчакам в някое празно бунгало, докато си тръгнат и ще накарам някоя от проститутките да се закълне, че е била с мен. И преди съм го правил. Обадете ми се по-късно за „Остин Мартина“. Да тръгваме!

— Няма за къде да бързаме.

Мъжът избухна в смях, след което изпод масата се чуха четири леки изпуквания. Брус Уидърс падна назад, тялото му се свлече на пейката. Очите му бяха широко отворени, от ъгълчето на устата му се стичаше струйка кръв. Непознатият мъж в карирана риза излезе от сепарето и спокойно тръгна към задния вход, като по пътя скри пистолета със заглушител зад колана си. Отвори вратата и изчезна. Марио Марчети, Дона на Поншартен, спазваше условията на споразумението.

Едва след десетина минути в бара избухнаха викове и женски писъци. Една силно гримирана жена изскочи от входа и изкрещя:

— За Бога, някой да извика полиция! Вътре убиха човек!

Агентите на ЦРУ влязоха в бара начело със своя директор и Уесли Сорънсън. На всички бе заповядано да останат по местата си и да не се обаждат по телефона. Когато Нокс Талбът и Уесли Сорънсън, объркани и разстроени, излязоха от бара, вече беше започнало да се здрачава. „Остин Мартин“ ДБ-3 беше изчезнал.