Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (5)

4.

Хайнрих Крайц, германският посланик в Република Франция, бе нисък, строен мъж на около седемдесет години с изпито лице, копринена бяла коса и пъстри очи, които постоянно сълзяха. Години наред той бе професор по политология във Виенския университет, след което го бяха откъснали от академичната среда и вербували в дипломатическия корпус — главно заради многобройните му трудове, които подробно разглеждаха историята на международните отношения през XIX и XX век. Тези дълги статии бяха събрани в книга, която носеше непридирчивото заглавие „Общуването между нациите“ и бе основно помагало за дипломати на седемнайсет езика, учебник, четен от студентите по международни отношения по целия цивилизован свят.

Беше девет и двайсет и пет сутринта; Крайц седеше пред бюрото на американския посланик и мълчаливо съзерцаваше Дру Латъм, който стоеше отляво на посланика Кортлънд. На кушетката срещу стената седеше Моро от „Дьозием“.

— Вината на моята страна е позорна за мен — обади се накрая Крайц. В гласа му, както и в погледа му, се долавяше тъга. — Вината за това, че някога сме позволили подобни чудовища, подобни престъпници да управляват народа ни. Ще положим всички усилия, доколкото го позволяват човешките възможности, за да изкореним и унищожим ядрото им, колкото и силно да е то. Искам да знаете, господа, че моето правителство се е посветило на задачата да ги разкрие и елиминира, дори ако за това трябва да се построят хиляди нови затвори, в които да ги съберат. Вие сигурно ще се съгласите, че не можем да се примирим със съществуването им.

— Така е, monsieur l’ambassadeur^[1] — обади се Клод Моро от кушетката, — но вие, изглежда, го правите по странен начин. Вашата полиция е разкрила водачите на тези фанатици разрушители в дузина градове. Защо не ги е арестувала?

— Арестувани са тези, за които е доказано, че са извършили насилие. Съдилищата ни са пълни с такива обвиняеми. Но когато става въпрос за чисто дисидентство — и ние сме демократична държава. И ние имаме вашата свобода на словото, която ви позволява мирни стачки, а на американците — да се събират и редовно да правят походи до Вашингтон, където мъже и жени крещят на последователите си от трибуни и… о, как се казваше? А, да: сапунени сандъци. И в двете страни много от законите позволяват подобни антиправителствени демонстрации. Трябва ли тогава ние да запушваме устата на всеки, който не е съгласен с Бон, включително и на онези, които изпълват площадите по време на антинацистки демонстрации?

— Не, по дяволите! — изрева Латъм. — Но вие им запушвате устата! Ние не сме създавали концентрационни лагери, нито газови камери, не сме провеждали геноцид над цял народ! Вие, гадни копелета, вие сте го правили, не ние!

— Да, това, че сме го позволили, е позор за нас… Точно както вие сте позволили да се пороби цял народ и сте си кротували, докато в южните ви щати хиляди черни хора са били бесени по дърветата, а французите са правили същото в Екваториална Африка и колониите си в Далечния Изток. Всички ние притежаваме и ужасни, и достойни качества. Има ги в историята на всяка държава.

— Това са не само глупости, Хайнрих, но и съвсем неуместни неща, и ти го знаеш — тонът на посланика Кортлънд бе изненадващо властен. — Знам го и аз, защото съм чел книгата ти. Ти наричаш това „перспектива на историческите реалности“ — истина, считана за валидна в даден период от време. Но не можеш да оправдаваш Третия Райх по този начин.

— Никога не съм го оправдавал, Даниъл — възрази Крайц. — Винаги съм осъждал Райха, затова че е създал фалшиви истини, твърде приемливи за една опустошена нация. Тевтонската митология бе наркотик, който слабите, разочаровани, гладуващи хора неразумно инжектираха във вените си. Не съм ли писал точно за това?

— Да, така е — призна американският посланик и кимна. — Да речем, че просто исках да ти го напомня.

— Добре си го измислил. Но все пак, тъй както ти трябва да защитаваш интересите на Вашингтон, така и аз имам задължения към Бон… Та докъде стигнахме? Всички искаме едно и също.

— Господин посланик — каза Моро и се надигна от кушетката, — позволете ми да поставя под наблюдение известен брой от аташетата във вашето посолство.

— Освен че представлява груба намеса от страна на правителството домакин на дипломатическо равнище, какво би могло да ви донесе това? Познавам ги всичките. Те са прилични, трудолюбиви мъже и жени, добре обучени и заслужаващи доверие.

— Не можете да сте напълно сигурен, мосю. Имаме неоспорими доказателства, че тук, в Париж, действа организация, която е предана на неонацисткото движение. Всички данни сочат, че е възможно да съществува централна организация извън Германия, чието значение е също толкова важно, колкото и на тази вътре в страната ви, защото тя може да пренебрегва немските закони и да действа тайно от германците. Освен това е почти сигурно — не ни е известен само конкретният начин на прехвърлянето на средствата — че милиони долари постъпват във фонда на движението през Франция, без съмнение с помощта на тази организация, която съществува вече почти петдесет години. Така че, както виждате, господин посланик, ситуацията прекрачва тесните граници на дипломатическите традиции.

— За да ви позволя това, ще ми е необходимо съгласието на моето правителство.

— Разбира се — съгласи се Моро.

— Информация от финансов характер можете да получите от служител в посолството ни тук, в Париж, за лицата, които подпомагат тези психопати — замислено каза Крайц. — Разбирам какво имате предвид и колко е обезпокоително това… Добре, ще ви дам отговор по-късно през деня.

Хайнрих Крайц се обърна към Дру Латъм:

— Разбира се, моето правителство ще ви компенсира всички нанесени щети, хер Латъм.

— Просто ни осигурете сътрудничеството, от което се нуждаем. Иначе правителството ви ще трябва да понесе отговорност за щети, които никога не би могло да компенсира — каза Дру. — Повторно нанесени щети.

* * *

— Той не е тук! — обясняваше по телефона Жизел Вилие. — Мосю Моро от бюро „Дьозием“ беше тук преди четири часа и ни разказа за всичките неща, които са се случили снощи с вас и Анри Бресар, и съпругът ми като че ли се съгласи да не се намесва. Maintenant, Mon Dieu^[2], знаете какви са актьорите! Във всичко могат да ни убедят, така че и очите, и ушите ни да повярват, дори тогава, когато имат нещо съвсем друго наум!

— Знаете ли къде е? — попита Дру.

— Знам къде не е, мосю! След като Моро си тръгна, той изглеждаше примирен; каза ми, че отива в театъра на репетиция с втория състав. Каза — и преди го е казвал много пъти — че присъствието му на репетиции вдъхва ентусиазъм у по-слабите актьори. Никога не ми е идвало наум да се усъмня. После Анри се обади от „Ке д’Орсе“ и пожела да говори с Жан-Пиер. Аз му казах да се обади в театъра…

— А там го е нямало — прекъсна я Латъм.

— Не само това. Репетицията не е днес, а утре!

— Мислите, че е отишъл да приведе в изпълнение собствените си планове, за които ни разказа снощи?

— Сигурна съм и се боя до смърт.

— Може би не трябва да се страхувате толкова. „Дьозием“ го пази. Следят го навсякъде.

— Вижте, Дру Латъм, приятелю — а аз се надявам, че наистина сте ни приятел…

— Напълно. Повярвайте ми.

— Вие нищо не знаете за талантливите актьори. Те могат да влязат в някоя сграда в нормалния си облик, а после да се появят на улицата като съвсем други хора. Една риза, натъпкана под сакото, торбести панталони, леко променена походка — не дай боже в сградата да има магазин за дрехи!

— Мислите ли, че Вилие е направил нещо такова?

— Тъкмо затова се страхувам. Когато разговаряхме снощи, решението му бе твърдо — а Жан-Пиер е упорит човек.

— Точно това казах на Бресар, когато ме караше към посолството.

— Знам. Затова Анри настояваше да говори с него и да го убеди да не се забърква в това.

— Ще се посъветвам с Моро.

— Ще ми се обадите пак, нали?

— Разбира се.

Дру затвори телефона в канцеларията си в посолството, потърси номера на бюро „Дьозием“ и се обади на шефа му.

— Латъм се обажда.

— Очаквах да се обадите, мосю. Какво да ви кажа? Загубихме актьора. Много хитър се оказа. Влезе в Халите и бъркотията започна. Толкова щандове — за месо, цветя, пилета, зеленчуци — пълен хаос. Влезе при щандовете за месо и никой от нашите не го видя да излиза от другата страна.

— Търсили са някого, който прилича на него, а той вече е изглеждал другояче. Какво ще правите сега?

— Пуснах отряди да тършуват из най-затънтените улички. Трябва да го намерим.

— Няма да го намерите.

— Защо?

— Защото това е най-добрият актьор на Франция. Но тази вечер той трябва да се появи в театъра. Бъдете там, за Бога, и ако се наложи, поставете го под домашен арест… Ако е още жив…

— Моля ви, не правете предположения…

— Обикалял съм тези улици, Моро… Не мисля, че вие сте ги обикалял. Прекалено сте изискан. Изтънчените ви стратегии нямат нищо общо с парижките канавки, където Вилие вероятно се намира сега.

— Обиждате ни неоснователно. Ние познаваме този град по-добре от всички на света.

— Добре. Тогава идете и го потърсете.

Дру затвори телефона и започна да се чуди на кого друг да се обади, какво още да направи. Мислите му бяха прекъснати от почукване на вратата на канцеларията.

— Влез! — нетърпеливо каза той.

В стаята влезе привлекателна тъмнокоса жена, малко над трийсетте. Носеше големи очила с рогови рамки и дебела папка.

— Извинете, но коя сте вие?

— Името ми е Карин де Врийс, сър. Работя в отдел „Документи и разследвания“.

— Евфемизъм за всички качества от „чувствителна“ до „включително подредена“.

— Не съвсем, мосю Латъм.

— Сигурно сте французойка.

— Всъщност съм фламандка — поправи го жената. Акцентът й беше мек, но можеше да се сбърка. — Както и да е, доста години живях в Париж, включително и докато следвах в Сорбоната.

— Говорите чудесно английски…

— Също така френски, холандски, както и фламандски и волонски диалект, разбира се. И немски — тихо го прекъсна Де Врийс. — Освен това, добре чета на тези езици.

— За това е нужен талант.

— В това няма нищо сложно, освен може би задълбоченото четене, абстракциите и използването на идиоми.

— И тъкмо затова работите в „Документи и разследвания“.

— Разбира се, това беше едно от изискванията.

— Естествено… И какво сте открили за мен?

— Помолихте ни да проучим финансовите закони, да открием вратичките, които могат да съществуват по отношение на чуждестранните инвестиции и да ви предоставим информацията.

— Да видим.

Жената заобиколи бюрото, сложи папката пред Дру и я отвори. В нея имаше куп компютърни разпечатки.

— Тук има много данни, госпожице Де Врийс. Ще ми трябва седмица, за да ги прегледам, а аз не разполагам с цяла седмица. Светът на висшите финанси не е сред силните ми области.

— О, не, мосю, в по-голямата си част това са откъси от закони, които прилагаме в подкрепа на нашите изводи.

— Мили боже, това е много повече, отколкото исках. И вие сте събрали всичко това за пет часа?

— Разполагаме с прекрасна апаратура, сър, а и министерството ни съдейства много.

— Не възразиха ли срещу инвазията ни?

— Знаех с кого да се свържа. Той разбра какво целите и защо.

— Така ли?

— Не съм нито глуха, нито сляпа, мосю. Прехвърлят се огромни средства през Швейцария в Германия на тайни, неизвестни лица или банкови сметки, като се използва швейцарската процедура, при която написани на ръка цифри се подлагат на спектрографски анализ.

— И какво открихте за идентичността на тези цифри?

— Моментално се предават обратно в Цюрих, Берн или Женева, където са неприкосновени. Няма информация, която да потвърди или да отрече това.

— Явно знаете доста за тези процедури, така ли е?

— Позволете ми да обясня, мосю Латъм. Работех за американците в НАТО. Американските власти ме допускаха до най-строго секретните материали, защото често виждах и чувах неща, които убягваха на американците. Защо ме питате? Нещо друго ли имате предвид?

— Не знам. Може би просто съм смаян от способностите ви — тази папка е ваше дело, нали? Искам да кажа — единствено ваше, прав ли съм? Мога да питам и другите в отдела ви.

— Да. — Карин де Врийс заобиколи бавно бюрото и седна срещу Латъм. — Видях молбата ви — беше отбелязана с червено флагче — в папката на шефа на отдела. Отворих я и я проучих. Знаех, че имам необходимата квалификация, за да я изпълня, и я извадих оттам.

— Казахте ли на началника си?

— Не.

Жената помълча, после тихо добави:

— Веднага разбрах, че ще мога да анализирам и разработя информацията по-бързо от всеки друг в отдела. Донесох ви резултата само след пет часа.

— Искате да кажете, че никой друг в отдела не е знаел, че работите по този въпрос, в това число и прекият ви началник?

— Днес той е в Кале, а аз не виждах причина да се обръщам към заместника му.

— Защо не? Не трябваше ли да получите разрешение отгоре? Задачата изисква специално позволение. Точно това означава червеното флагче.

— Казах ви, че американските власти в НАТО ми се доверяваха, вашите специалисти от ФБР в Париж — също. Донесох ви това, което искате; личните ми мотиви не са от значение.

— Разбирам. И аз си имам лични мотиви, което означава, че ще проверя и препроверя всичко в тази папка.

— Ще откриете, че всичко е точно и проверено.

— Надявам се. Благодаря ви, госпожице Де Врийс, това е всичко.

— Позволете ми да ви поправя, сър: не госпожица, а госпожа Де Врийс. Аз съм вдовица. Съпругът ми бе убит в Източен Берлин от ЩАЗИ седмица преди падането на Стената — от ЩАЗИ, мосю. Сменили са си името, но са също толкова ужасни, колкото и най-дивите отряди на Гестапо и Вафен СС. Съпругът ми, Фредерик де Врийс, работеше за американците. Това също можете да проверите и препроверите.

Жената се обърна и излезе от стаята. Латъм смаян видя как тя рязко затвори вратата или по-скоро — затръшна вратата. Той вдигна телефонната слушалка и набра номера на директора по охраната на посолството. След като веднъж преодолее досадната секретарка, която упорито упражнява френския си от колежа, по-лош дори и от неговия — мислеше Дру, — човек може да се добере до шефа на охраната.

— Какво става?

— Коя, по дяволите, е тази Карин де Врийс, Стенли?

— Дар божи, предоставен ни от натовската пасмина — отвърна Стенли Витковски, ветеран от Армейското разследване, малко над шейсетте, полковник, прехвърлен в Държавния департамент поради изключителните си способности. — Тя е умна, сръчна, има въображение и говори и чете свободно на пет езика. Изпратена ни е от Бога, приятелче.

— Ето това искам да знам. Кой я е изпратил?

— За какво говориш?

— Има малко странни трудови навици. Изпратих в „Разследването“ запечатан документ с червено флагче, а тя без каквото и да било разрешение или заповед го извадила от папката и го обработила сам-самичка.

— С червено флагче? Чудна работа! Тя много добре знае, че щом има флагче, трябва да се подпишат шефът на отдела и заместникът му.

— Точно за това си мислех. А аз съм параноик на тема изтичане и фалшифициране на информация, когато става дума за тази операция. Кой я е изпратил тук?

— Остави, Дру. Помолила е да я изпратят в Париж, а генералният директор и всички около него смятат, че е направо чисто злато.

— Има и чисто, и фалшиво злато, Стан. Тя се намесва в разни неща, прехвърля допустимите граници и аз искам да знам как и защо.

— Имаш ли някакво предположение?

— Имам. Става въпрос за новите гадни типове, които се навъдиха из Германия.

— Не ми помагаш кой знае колко.

— Тя казва, че мъжът й бил убит от ЩАЗИ в Източен Берлин. Можеш ли да го провериш?

— Да, по дяволите, дори лично! Аз бях изпратен от едната страна на Стената и работата ми беше по цял ден да се бъхтя, за да се свържа с нашите хора от другата страна. Фреди де Врийс беше млад специалист по внедряването, хитър като лисица. Не му провървя на горкото момче — хванаха го само няколко дни, преди ЩАЗИ да стане история.

— В такъв случай тя има законното право сериозно — дори до вманиачаване — да се интересува от събитията в Германия.

— Естествено. Знаеш ли къде отидоха повечето от ЩАЗИ след падането на Стената?

— Къде?

— Право в ядрото на скиновете, при тия проклети нацисти… О, като стана дума за Фреди де Врийс, той работеше с брат ти Хари. Знам това, защото моето управление държеше връзка и с двамата. Хари не само беше разстроен, а направо побесня, когато научи за Фреди. Той му беше нещо като по-малко братче, все едно това да беше станало с теб.

— Благодаря ти, Стенли. Мисля, че съм направил глупава грешка. Но въпреки това има едно-две бели петна, които трябва да се запълнят.

— Какво искаш да кажеш?

— Откъде госпожа Де Врийс знае за мен?

* * *

В полумрака на залязващото слънце Жан-Пиер Вилие вървеше с неузнаваемо лице; носът му беше двойно по-голям от истинския, клепачите — също толкова подути. Той се клатушкаше из тъмната уличка на Монпарнас. По калдъръма тук-таме се бяха проснали пияници, опрели гърбове в стените. Едни лежаха отпуснати, други се бяха свили като зародиши. Вилие тананикаше нечленоразделно като истински алкохолик.

— Écoutez, écoutez — attention, mes amis!^[3] Чух нещичко за нашия скъп приятел Жодел — някой интересува ли се, или си приказвам ей тъй, на вятъра?

— Жодел е смахнат! — обади се един глас отляво.

— Все ще ни докара някоя беля! — извикаха отдясно. — Кажи му да върви по дяволите!

— Трябва да намеря някой негов приятел, той ми каза, че било важно.

— Тръгни по северните кейове на Сена! Там той спи и краде най-добре.

Жан-Пиер се запъти към Ке дьо Тюйлери, като се спираше на всяка тъмна уличка и алея.

— Старият Жодел е свиня! На никого не дава от виното си!

— Разправя, че имал важни приятели — ама къде са те?

— Разправя, че оня, големият актьор, му бил син! Ама че лайно!

— Аз съм пиянде и вече хич не ми пука, не ходя да досаждам на приятелите си с лъжи!

По-късно, когато стигна товарните кейове над Пон Д’Алма, Вилие чу първите окуражителни думи от една изоставена старица.

— Жодел е луд, разбира се, но винаги е мил с мен. Носи ми цветя — естествено, крадени — и ме нарича голяма актриса. Представяте ли си?

— Да, мадам. Вярвам, че е искрен.

— Тогава и ти си смахнат като него.

— Сигурно, защото вие сте чудесна жена.

— Аййй! Очите ти! Като сини облаци в небето! Ти си неговият призрак!

— Той мъртъв ли е?

— Кой знае! А ти кой си?

Накрая, часове по-късно, когато слънцето се скри зад високите сгради на „Трокадеро“, в друга уличка, много по-мрачна от предишните, той чу как някой изкрещя:

— Кой говори за моя приятел Жодел?

— Аз! — викна в отговор Вилие и потъна навътре в мрака на тясната уличка. — Ти негов приятел ли си? — попита той, като коленичи до свития, раздърпан просяк. — Трябва да намеря Жодел — продължи Жан-Пиер — и ще платя на всеки, който ми помогне! Ето, виж! Петдесет франка!

— Отдавна не съм виждал петдесет франка накуп.

— Сега нали ги виждаш. Къде е Жодел, къде е отишъл?

— О, той каза, че е тайна…

— Но на теб ти е казал.

— Да, ние бяхме като братя…

— Аз съм негов син. Кажи ми.

— В долината на Лоара. При някакъв страшен човек в долината на Лоара, това е всичко, което знам — прошепна голтакът. — Никой не знае кой е този човек.

В светлината на края на улицата изведнъж изникна един силует. Беше мъж на ръст колкото Жан-Пиер, ако актьорът не се прегърбваше както сега.

— Защо разпитваш за стария Жодел? — обади се натрапникът.

— Трябва да го намеря, господине — отвърна Вилие с пресипнал, треперещ глас. — Дължи ми пари, нали разбирате, и вече от три дни го търся.

— Боя се, че няма да си върнеш дълга. Не четеш ли вестници?

— Защо да харча пари и да чета за неща, които не ме засягат? Мога да се посмея над комикса в някой изхвърлен вестник от вчера или пък от миналата седмица.

— Един стар скитник, когото са идентифицирали като Жодел, се е гръмнал снощи в театъра.

— Ах, това копеле! Дължеше ми седем франка!

— Кой си ти, старче? — попита натрапникът. Той се приближи до Жан-Пиер и започна да го разглежда на слабата светлина от улицата.

— Аз съм Огюст Реноар, рисувам картини. Понякога съм Моне, често пъти — холандецът Рембранд. Напролет предпочитам да съм Жорж Сьора; през зимата — сакатият Тулуз Лотрек от пищните бордеи. Музеите са чудесно място, когато е студено и вали.

— Ама и ти си един стар глупак!

Мъжът се обърна и закрачи по улицата. Вилие бързо закуцука след него.

— Мосю! — извика актьорът.

— Какво? — човекът се спря.

— Понеже вие ми съобщихте тая ужасна новина, мисля, че вие трябва да ми платите седемте франка.

— Защо? Ама че логика!

— Вие ми откраднахте надеждата.

— Какво съм откраднал?

— Моята надежда, очакванията ми. Не съм ви питал за Жодел, вие сам ми заговорихте за него. Откъде разбрахте, че го търся?

— Преди малко крещеше името му.

— И с това тривиално извинение се намесвате в живота ми и унищожавате моите надежди? Може би трябва да попитам вие кой сте, мосю! Доста богато сте облечен, за да познавате моя приятел Жодел — тоя кучи син! Какъв ви е Жодел? Защо сте дошъл тук?

— Ти си побъркан — каза човекът и бръкна в джоба си. — На ти двайсет франка и извинявай, че съм ти се намесил в живота.

— О, благодаря, господине, благодаря!

Жан-Пиер изчака, докато странният непознат стигне до осветения тротоар, после се затича по уличката и надникна зад ъгъла: човекът се приближаваше към една кола, паркирана до бордюра двайсет метра нагоре по улицата. Вилие отново се престори на полусмахнат парижки скитник и се заклатушка по тротоара; подскачаше като гърбав дворцов шут и крещеше на благодетеля си:

— Бог да ви благослови и светият Исус да ви закриля, мосю! Нека славата на светлия рай да ви…

— Върви по дяволите и ме остави на мира, стар уличен пияница!

О, без съмнение, това и ще направя! — мислеше си Жан-Пиер, докато разглеждаше номера на потеглящото „Пежо“.

* * *

Беше късен следобед, когато Латъм — за втори път през последните осемнайсет часа — слезе с асансьора в сутерена на посолството, но този път не тръгна към залата за свръзка, а към Светая Светих — „Документи и разследване“. Отдясно на стоманената врата, зад едно бюро, седеше пазач във флотска униформа. Той позна Дру и се усмихна.

— Как е времето горе, господин Латъм?

— Не толкова прохладно и приятно като при вас, сержант, но вие сигурно разполагате с най-скъпата климатична инсталация.

— Тук долу сме много изнежени. Къде искате да влезете — в нашата зала на тайните или при хард порното?

— Мръсни филми ли прожектират?

— Билетът е сто франка, но мога да ви пусна без пари.

— Винаги съм разчитал на морската пехота.

— Като стана дума за това, момчетата от взвода искат да ви благодарят за безплатните куверти, които ни уредихте в онова кафене в Грьонел.

— Удоволствието е изцяло мое. Човек никога не знае кога може да му се прииска да гледа някой мръсен филм… Всъщност собствениците на онова кафене са ми стари приятели, а вашето присъствие там поуспокои някои не съвсем привлекателни редовни клиенти.

— Да, нали ни предупредихте. Така се бяхме издокарали, все едно ще играем в оперета или нещо такова.

— Сержант — прекъсна го Дру и го погледна изпитателно. — Познавате ли някоя си Карин де Врийс от вашия отдел?

— Само на „здравей-здрасти“ сме — толкова я познавам. Наистина, изглежда хубава, но ми се струва, че иска да го скрие. Тези нейни очила тежат поне пет паунда, а тъмните й дрехи определено не са парижка мода.

— Нова ли е?

— От около четири месеца е тук. Прехвърлиха я от НАТО. Казват, че била доста потайна, криела всичко в себе си, нали разбирате какво имам предвид?

— Струва ми се, че да… Добре, пазителю на свещените ключове, пусни ме на първия ред.

— Всъщност, стаята й е в първия коридор, третата врата отдясно. Името й е написано на вратата.

— Да не си надничал вътре?

— Прав сте, по дяволите. Когато тази врата е заключена, надзираваме мястото всяка нощ и държим ръце на пистолетите — в случай че се появят неканени натрапници.

— Ах, вие от тайните служби трябва да се снимате във филми — не в мръсни, де.

— В какви например? Вечеря с всичките му блюда и всичкото вино, което можем да изпием на тринайсет поръчки… И някой нервозен собственик, който непрекъснато да търчи наляво-надясно и да разправя на всеки, че сме му най-близките приятели, а може и неговите американски роднини, готови да се появят с базуки в кръчмата му, веднага щом ги повика, когато и да изпадне в беда? Някой остросюжетен сценарий за смелчаги ли имате предвид?

— Едно безобидно и невинно предложение от пламенен обожател на Корпуса.

— Носът ви расте, господин Пинокио.

— Скъсахте ми билета. Пуснете ме, моля.

Морският пехотинец натисна едно копче на бюрото си. Откъм стоманената врата се чу остро изщракване.

— Заповядайте в двореца на Магьосника, сър.

Латъм влезе и потъна в тихото непрестанно бръмчене на компютрите. „Документи и разследване“ се състоеше от безкрайни коридори с канцеларии от двете страни на централния коридор; както и в центъра за свръзка, всичко беше бяло, стерилно, осветено от неонови тръби. Дру сви надясно и тръгна към третата врата. В горната й част по средата имаше черна пластмасова табелка с бял надпис върху нея: „МАДАМ ДЕ ВРИЙС“. Не „Мадмоазел“, а „Мадам“. Вдовицата Де Врийс трябваше да отговори на няколко въпроса относно Хари Латъм и брат му Дру. Той почука.

— Влез! — обади се глас отвътре. Латъм отвори вратата и видя изуменото лице на Карин Де Врийс насреща; тя седеше зад бюрото си до стената отляво.

— Не ви очаквах, мосю — каза Де Врийс и в гласа й прозвуча страх. — Извинете ме за грубостта. Не биваше да си тръгвам по този начин.

— Не ме разбрахте правилно, госпожа. Аз съм този, който трябва да се извини. Говорих с Витковски…

— О, да, полковникът…

— Тъкмо за това трябва да поговорим.

— Трябваше да се сетя — прекъсна го тя. — Добре, ще поговорим, мосю Латъм, но не тук. Някъде другаде.

— Защо? Прегледах всичко, което ми дадохте: то не е добро — то е изключително! Аз не разбирам от приходи и разходи, но вие толкова ясно сте обяснила всичко.

— Благодаря. Все пак сте дошъл тук по друга причина, нали?

— Какво имате предвид?

— Има едно кафене на „Габриел“, шест пресечки на изток оттук — „Льо Сабр д’Орлеан“. Малко е и не е много посещавано. Елате там след четирийсет и пет минути. Ще бъда в крайното сепаре.

— Не разбирам.

— Ще разберете.

* * *

Точно четирийсет и седем минути по-късно Дру влезе в малкото запуснато кафене на булевард „Габриел“. Полумракът вътре го накара да примига; малко се изненада от допотопната обстановка в един от най-скъпите райони на града. Той откри Карин де Врийс точно където беше казала — в последното сепаре.

— Ама че дупка — прошепна той, докато сядаше срещу нея.

— L’obstination du Français^[4] — обясни де Врийс. — И няма нужда да говорите толкова тихо. Тук не би могъл да ни чуе нито един порядъчен човек.

— А кой е въпросният инат?

— Собственикът. Предлагали са му много пари за този имот, но отказва да го продаде. Той е богат, а мястото е собственост на семейството му от години — много преди той да забогатее. Държи го, за да назначава роднини на работа — ето че се задава един от тях. Не се стряскайте.

Един очевидно пиян възрастен келнер се приближи до масата с несигурна крачка.

— Какво ще обичате? Ядене нямаме — изрече той на един дъх.

— Шотландско уиски, моля — отвърна Латъм на френски.

— Днеска няма шотландско — оригна се келнерът. — Имаме чудесен избор на бели вина и някакъв японски боклук, на който му викат уиски.

— Добре, тогава бяло вино. „Шабли“, ако имате.

— Бяло ще е.

— За мен същото — обади се Карин де Врийс.

Келнерът се повлече между масите и тя продължи:

— Сега виждате защо не е посещавано.

— Не би трябвало изобщо да съществува… А сега да поговорим. Съпругът ви е работил с брат ми в Източен Берлин.

— Да.

— Само това ли ще ми кажете? „Да“?

— Полковникът ви е разказал. Не знаех, че сте тук, в Париж, когато помолих да ме прехвърлят. Когато разбрах, останах изумена; знаех, че този разговор между нас е неизбежен.

— Искала сте да ви прехвърлят заради мен?

— Вие сте брат на Хари Латъм — човек, когото и Фредерик, и аз считахме за много добър приятел.

— Толкова добре ли познавате Хари?

— Фреди работеше за него, макар че това не беше уредено на хартия.

— На онези места нищо не се урежда на хартия.

— Имах предвид, че дори хората на Хари, а още по-малко полковник Витковски и неговата армия, не знаеха, че Хари е началник на моя съпруг. Нямаше и намек за връзката им на онова „място“, както вие го нарекохте — абсолютно нищо.

— Но Витковски ми каза, че са работили заедно.

— На една и съща страна, но не като началник и подчинен. Не мисля, че изобщо някой го е подозирал.

— Толкова жизненоважно ли е било да се пази в тайна, дори и от нашите началници?

— Да.

— Защо?

— Заради работата, която Фредерик вършеше за Хари — с желание и ентусиазъм. Ако някои от тези неща стигнеха до американците, последствията биха били ужасни.

— Нито една от страните не беше напълно почтена, а от време на време и двете бяха направо отвратителни, по дяволите. Това беше едно обратно qui pro quo^[5] — и заради какво?

— Мисля, че заради убийствата — до този извод стигнах.

— И двамата сме убивали…

— Може би това е заради известността на много от убитите — трескаво го прекъсна Карин де Врийс. Очите й бяха широко отворени, почти умоляващи. — Доколкото разбирам, известен брой от убитите са били високопоставени лица. Германци, фаворизирани от Москва, лидери, които докладват директно в Кремъл. Може да се направи един такъв паралел: все едно, ако кметовете на най-големите ви градове или губернаторите на щата Ню Йорк или Калифорния бъдат убити от съветски агенти — разбирате ли какво искам да кажа?

— Това не би могло изобщо да се случи. Москва никога не би го позволила.

— Но тук се случи, а Москва го прикри. Трябва да добавя, че беше доста умело.

— Искате да кажете, че моят брат му е заповядвал да убива подобни хора? Това е нелепо! Фиаското с U-2 бледнее в сравнение с това! Не ви вярвам, госпожо. Хари е твърде умен и знае твърде много, за да прави подобни неща. Това би ни доближило до ядрена война.

— Не съм казала, че брат ви е заповядвал на мъжа ми да върши тези неща.

— А какво казахте тогава?

— Те бяха свързани, Хари контролираше Фредерик.

— Искате да кажете, че съпругът ви…

— Да — прекъсна го меко Карин де Врийс. — Фреди служеше добре на брат ви и бе проникнал в ЩАЗИ толкова дълбоко, че те му устройваха приеми в качеството му на търговец на диаманти от Амстердам, който увеличава богатствата на апаратчиците. Така се създаде един определен модел на работа; започнаха да съвпадат времето и мястото на убийствата на източногерманските властници, покровителствани от Кремъл. И Хари, и аз се противопоставяхме на Фредерик — заедно и поотделно. Разбира се, той отричаше всичко, а невинният му чар и убедителният език — същите качества, които го правеха изключително способен като таен агент — убеждаваха и двама ни, че всичко е съвпадение.

— В този бизнес не съществуват съвпадения.

— Разбрахме го, когато заловиха Фредерик — седмица преди падането на Берлинската стена. След редица мъчения, придружени с инжектиране на серуми, съпругът ми признал за убийствата. Хари беше един от първите специалисти, открили и унищожили главната квартира на ЩАЗИ; разгневен от смъртта на Фреди, той знаеше точно какво да търси и можеше да разбере кога се е случило това. Хари откри копие от протокола и го задържа у себе си. После ми го донесе.

— Значи съпругът ви е бил гърмящо оръдие и нито вие, нито брат ми сте могли да прозрете това?

— Трябваше да познавате Фреди. Неговата неуравновесеност си имаше обяснение. Той мразеше германските военни — изпитваше към тях дълбока погнуса, която не включваше толерантните, дори разкайващи се жители на Западна Германия. Разбирате ли, баба му и дядо му са били екзекутирани на централния площад от наказателен отряд на Вафен СС пред цялото село. Престъплението им се състояло в това, че занесли храна на гладуващи евреи, които живеели на открито, на едно място в полето край железницата, оградено с бодлива тел. Но което е най-болезненото — наред с баба му и дядо му още седем невинни мъже — всичките бащи — били застреляни като пример за неподчинение. Фредерик бил отгледан от роднини в Брюксел; те рядко му позволявали да вижда родителите си, които по-късно се самоубили заедно. Убедена съм, че ужасният спомен за онези години е придружавал Фреди до мига на смъртта му.

Тя млъкна. След малко се върна пияният келнер с две чаши вино и разля част от него върху панталона на Дру. Когато той се отдалечи, Дру каза:

— Да се махаме оттук. Зад ъгъла има приличен ресторант, brasserie^[6].

— И аз го знам, но предпочитам да довършим разговора си тук.

— Защо? Това място е отвратително.

— Мисля, че не бива да ни виждат заедно.

— За бога, работим на едно и също място. Защо пък да не сме се срещали инцидентно на събранията в посолството? Сигурен съм, че бих ви запомнил.

— Тези събрания не са ми единствената грижа, мосю Латъм. Аз водя доста самотен живот и се чувствам напълно щастлива така.

— Съвсем сама?

— Това е мой личен избор.

Дру сви рамене.

— Е, добре. Видели сте името ми в списъка, който изпратихме в Хага, и заради това, че съм брат на Хари, сте помолила да ви прехвърлят. Защо?

— Казах ви, НАТО ме държеше настрана от строго секретните материали. Преди шест месеца попаднах на един меморандум по секретен радиоканал и тъй като бях много любопитна — а и сега съм — го погледнах. Там пишеше, че прехвърлят някой си Дру Латъм в Париж с пълен комплект акредитивни писма до „Ке д’Орсе“, за да разследва „германския проблем“. Не ми беше необходимо много въображение, за да отгатна за какво става въпрос, мосю. Точно този „германски проблем“ уби съпруга ми, а аз съвсем ясно си спомнях с каква любов говореше брат ви за вас. Той искаше да не бяхте се опитвал да вървите по стъпките му, защото сте твърде избухлив и не ви се отдават езиците.

— Хари ревнува, защото майка ни винаги е обичала повече мен.

— Шегувате се.

— Разбира се. Всъщност, струва ми се, че тя смяташе и двама ни — и все още ни смята — за малко странни.

— Заради професиите ви?

— Не, по дяволите, тя изобщо не знае какво работим, а баща ни е достатъчно умен, за да не й казва. Тя е убедена, че работим някъде по етажите на Държавния департамент и обикаляме света месеци наред и съжалява, че и двамата не сме женени, за да може да глези внуците си.

— Нормално отношение, бих казала.

— Не и когато имаш двама сина с ненормални професии.

— Както и да е, Хари признаваше, че сте много силен и доста интелигентен.

— Доста интелигентен? Ех, тази ревност! Получавах допълнителни пари към стипендията си в колежа заради хокея в подготвителните класове, а той, щом се качеше на кънки, падаше по задник.

— Вие пак се шегувате.

— Не, последното е абсолютна истина.

— Получавал сте стипендия?

— Налагаше се. Баща ни беше доктор на науките по археология и това му донесе единствено участие в разкопки от Аризона до древния Ирак. Националното географско дружество и Клубът на изследователите плащаха за пътуванията, но не и за жена му и децата му. Когато излезе онзи филм, Хари и аз се смеехме и казвахме: „Да върви по дяволите «изчезналият кивот», къде са децата на Индиана Джоунс?“

— Не мога да доловя връзката, но разпознавам академичния аспект.

— Баща ни имаше някакви средства, така че не бяхме бедни, но със сигурност не бяхме и богати, едва се задържахме в средната класа. Налагаше се да получаваме стипендии… Е, чухте историята на живота ми, а аз научих за вашия съпруг повече, отколкото бих желал да знам… А вие? Откъде идвате, от шкафа ли излязохте, госпожо Де Врийс?

— Това няма нищо общо с…

— Да, и преди го казахте, но аз не го приемам. Преди да се изкачите още по-нагоре в посолството, особено във вашия отдел, по-добре е да изясните това.

— Не вярвате на нито дума от това, което ви казах…

— Вярвам на повърхностните факти, които и Витковски потвърди, но не съм сигурен в това какво има по-нататък.

— Тогава вървете по дяволите, мосю — Карин де Врийс се плъзна край масата и се опита да стане, но в този момент се приближи пияният келнер.

— Тука да има някой на име Лат-т-тъм?

— Латъм? Да, аз съм.

— Търсят ви по телефона. Това ще ви увеличи сметката с трийсет франка — каза келнерът и се отдалечи.

— Стойте тук — каза Дру. — Съобщих в центъра за свръзка къде ще бъда.

— Защо да оставам?

— Защото аз искам да останете, наистина искам — Латъм стана и бързо се отправи към античния телефон в края на разнебитения бар. Вдигна слушалката, която лежеше сред локва вкиснало вино.

— Латъм на телефона.

— Дърбейн — обади се глас. — Свързвам те по скрамблера с директора Сорънсън във Вашингтон. И от двете страни е чисто. Давай.

— Дру?

— Да, сър…

— Най-после! Току-що получихме вест от Хари. Той е жив!

— Къде е?

— Доколкото можем да определим, някъде в Хаусрук, в Алпите. Обадиха ни се антинеонацисти от Обернберг и ни съобщиха, че организират бягството му; помолиха ни да държим секретните линии отворени от Пасау до Баргхаузен. Не пожелаха да ни се представят, но би трябвало да е истина.

— Слава богу! — извика Латъм с облекчение.

— Не се предоверявай. Казаха, че ще трябва да извърви близо дванайсет гадни мили сняг в планината, преди да го открият.

— Не познавате Хари. Той ще успее. Аз може и да съм по-силен, но той винаги е бил по-издръжлив.

— За какво говориш?

— Няма значение. Връщам се в посолството, там ще чакам — Латъм затвори телефона и се върна на масата.

Карин де Врийс я нямаше.