Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Apocalypse Watch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

АПОКАЛИПТИЧНИЯТ ЧАСОВНИК. 1999. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Магдалена КУЦАРОВА, Светлана КОМОГОРОВА-КОМО [The Apocalypse Watch / Robert LUDLUM]. Формат: 20 см. Страници: 638. Цена:: 6800.00 лв.ISBN: 954-733-036-5

художник: Буян Филчев

редактор: Камелия Вълова

консултант: Йордан Колев

коректор: Камелия Вълова

оформление: Калина Павлова

печат „Балкан-прес“ ЕАД

ИК „Прозорец“ ООД

 

Първото издание е от 1995 в две части.

 

Robert Ludlum

The Apocalypse Watch

Bantam books, 1995

New York Toronto London Sydney Auckland

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)

18.

Тъй като се предполагаше, че Дру Латъм е напуснал този свят, от „Дьозием“ прибраха колата му. Вместо нея Витковски бе поръчал на посолския отдел „Транспорт“ да вземат предпазни мерки: трима души работеха на смени, осигуриха му кола без отличителни белези, която да бъде на разположение на офицер от армията — името му не се посочваше — и на жена му, които понастоящем живееха на „Рю Мадлен“. Полковникът разясни на морските пехотинци, които трябваше да дежурят на смени, че ако случайно разпознаят офицера, неговата самоличност трябва да остане в тайна. В противен случай някои патрули щяха да бъдат изпратени обратно на остров Парие и разжалвани в най-нисък чин, а заслугите им нямаше да фигурират в техните досиета.

— Няма нужда да ни го казвате, полковник — каза един сержант. — Извинете ме, сър, но това ни обижда, по дяволите.

— В такъв случай моля да ме извините.

— Редно е, сър — добави един ефрейтор. — Служил съм в посолствата от Пекин до Куала Лумпур, където охраната беше наистина от голямо значение.

— Така е, по дяволите! — прошепна втори ефрейтор, а после добави по-високо: — Ние не сме армия, сър. Ние сме морска пехота.

— Тогава наистина моля за извинение, момчета. Простете издънката на стария войник. Аз съм просто вкаменелост.

— Знаем кой сте, полковник — каза сержантът. — Не се безпокойте за нищо, сър.

— Благодаря ви.

Когато тримата излязоха от отдел „Транспорт“, Витковски бе поразен от репликата на единия от ефрейторите:

— Този е трябвало да стане морски пехотинец. Бих последвал този кучи син и в оръдейно дуло!

Изведнъж Стенли Витковски проумя, че това е най-голямата похвала, която бе получавал през цялата си кариера. Но сега трябваше да мисли за други неща и не на последно място за Дру Латъм и Карин де Врийс. Умората, натрупана през изминалите часове, му подсказваше, че е по-добре Латъм да остане в апартамента на Де Врийс, отколкото да отиде в тайната квартира на „Антинеос“ — всъщност самите „Антинеос“ предложиха това, в случай че обектът продължава да бъде под наблюдение.

— Забъркал се е в неща, които са твърде публични за нашите цели — троснато бе казала една жена от „Мезон Руж“. — Ние му се възхищаваме, но трябва да предотвратим и най-малката възможност да ни открият.

Що се отнасяше до това Карин да остане в посолството, просто нямаше смисъл. Като служител от секретния отдел „Документи и разследване“, който живее извън посолството, адресът й фигурираше само в списъка на „Охрана“, и всеки, който желаеше да го види, трябваше да получи разрешение лично от полковника. Някои аташета мъже бяха опитвали. Той им отказа. Освен това вдовицата на Де Врийс веднъж му бе съобщила информация, от която страшно му олекна.

— Не съм бедна, полковник. Имам три автомобила в Париж, паркирани в различни гаражи. Когато сменявам колата, променям и външния си вид.

— Камък ми падна от сърцето — каза Витковски. — Като се вземе предвид информацията, която се съдържа в главата ти, хитро си го измислила.

— Не съм го измислила аз, сър. Генерал Райнхерт, върховният главнокомандващ на НАТО, ми бе заповядал да го направя в Хага. Там американците ми плащаха за това, но тогава обстоятелствата бяха други. Тук не очаквам да бъде така.

— Очевидно не си бедна.

— Аз съм отдадена изцяло на работата си, полковник. Парите нямат значение.

Този разговор се бе състоял преди повече от четири месеца; тогава Витковски нямаше представа колко „отдадена на работата си“ е новопостъпилата служителка. Сега вече не се съмняваше в това. Личният му телефон иззвъня.

— Да?

— Обажда се твоят невинен ангел, Стенли — каза Дру. — Нещо ново от „Мезон Руж“?

— В странноприемницата няма места или поне известно време няма да има. Безпокои ги фактът, че са те набелязали.

— Нося униформа, за Бога, твоята униформа! Между другото, в кръста и в задника си по-широк от мен. Но мундирът ми стои много добре.

— Ех, олекна ми. Ще се опитам да скрия несъвършенствата, докато модните фотографи те снимат… Можеш да се маскираш и като онзи актьор Вилие, но те пак ще предпочетат да стоиш настрана.

— Предполагам, че нямам право да ги обвинявам.

— Аз също не ги обвинявам — съгласи се полковникът. — Карин ще те изтърпи ли още ден-два, докато ти намеря подходяща квартира?

— Не знам, попитай нея — гласът на Латъм заглъхна, след като отдалечи слушалката от лицето си. — Витковски е на телефона. Иска да знае дали не си ми вдигнала наема.

— Здравей, полковник — обади се Карин. — Доколкото разбирам, „Антинеос“ се опъват.

— Боя се, че да.

— Разбираемо е.

— Така е, но не съм намерил подходяща алтернатива. Можеш ли да го изтърпиш още ден-два? Дотогава все ще съм измислил нещо.

— Няма проблем. Каза ми, че тази сутрин си е оправил леглото.

— Така е, по дяволите! — чу се гласът на Дру. — Все едно че се намирам в лагер на бойскаути, липсват ми само студените душове.

— Не му обръщай внимание, полковник. Може би вече съм ти споменала, че от време на време се вдетинява.

— Но на „Трокадеро“, в „Мьорис“ и Булонския лес никак не ми приличаше на вдетинен, Карин. Дори аз го признавам.

— Съгласна съм — каза Де Врийс. — Но ако се затрудняваш, има едно възможно решение — поне в Амстердам няколко пъти ни свърши работа. Фреди обличаше някоя униформа — американска, холандска или английска — и се регистрираше в „Амстел“ за поверителни срещи.

— Това е един от добре известните му номера — започна да си припомня Витковски.

— Хитър номер, полковник. Както вече ти каза Дру, твоята униформа му стои доста добре, а аз лесно мога да я свия в кръста и на други места…

— Пределно ми е ясно кои други места имаш предвид… Е, прилича ли на Латъм?

— С малки промени във външния си вид със сигурност ще прилича по-малко на Латъм.

— Моля?

— Ако си смени цвета на косата — спокойно отвърна тя — особено около слепоочията, които се виждат изпод офицерската шапка; разбира се — и фалшиви документи за самоличност. Мога да се заема с косата му и да намеря чифт очила, а ти ще приготвиш документите. Така ще може да се регистрира във всеки по-пълен хотел — сигурна съм, че можеш да го уредиш.

— Това едва ли фигурира в правилника на посолството.

— От това, което съм научила за Консулски Операции, предполагам, че влиза в пълномощията на този отдел.

— Тук ме хвана натясно. Явно наистина вече искаш да си тръгва.

— Проблемът не е лично в него, полковник, а в това, че е човек, когото тук са забелязали само като офицер от американската армия. Едва ли някой в сградата знае, че работя в посолството, но ако някой го подозира, това компрометира и Дру, и мен, и нашата работа.

— С една дума, и твоето жилище може да се превърне в мишена.

— Може би е пресилено, но не е невъзможно.

— В тази война всичко е възможно. Ще ми трябва снимка.

— Фотоапаратът на Фреди още е у мен. Утре сутринта ще получиш цяла дузина.

— Иска ми се да бъда там, за да видя как ще му боядисаш косата. Ще бъде голям майтап.

* * *

Де Врийс затвори телефона, отиде до един шкаф в коридора, отвори го и извади малък куфар с две ключалки с шифър. Латъм седеше в едно кресло с чаша в ръка и я наблюдаваше.

— Надявам се, че вътре няма лесно сглобяем автомат — каза той, след като Карин остави куфара на масичката за кафе пред кушетката и седна.

— О, боже, не — отвърна тя, докато въртеше колелцата с шифъра на ключалките, за да отвори куфара. — Всъщност, надявам се да ти помогна, за да избегнеш необходимостта от среща лице в лице с подобно оръжие.

— Почакай. Какво има вътре? Докато говореше със Стенли, през по-голямата част от времето не те слушах. Какво е намислила тази толкова привлекателна главица?

— Фреди наричаше това „куфар за извънредни пътувания“.

— Това не ме интересува. Фреди се е държал извънредно грубо с теб и затова не ми е симпатичен.

— В живота ни имаше и други моменти, Дру.

— Добре, както и да е. Та какво има там вътре?

— Най-обикновени средства за дегизиране. Нищо неочаквано и драматично. Изкуствени мустаци, бради, различни видове очила… и няколко вида лесно измиващи се бои за коса — Карин изрече последното с тих глас.

— Какво каза?

— Не можеш да останеш тук, приятелю — каза тя и хвърли поглед над куфарчето. — Недей да се оправдаваш и не го приемай лично; сградите и апартаментите на „Мадлен“ са като малък затънтен американски квартал. Хората се познават, клюкарстват по кафенетата и хлебарниците. Ако използвам твоя израз, това може да стигне до някого, на когото „не сме много симпатични“.

— Приемам го, разбирам те, но не това имах предвид.

— Ще се регистрираш в хотел под друго име — полковникът ще го измисли — с променен външен вид.

— Какво?

— Ще ти боядисам косата и веждите с измиващ се разтвор. Мисля, че ще ти подхожда меднорусо.

— За какво говориш? Аз не съм Жан-Пиер Вилие!

— Не ти и трябва. Бъди какъвто си; никой няма да те познае, освен ако не застане на няколко фута от теб и не те огледа внимателно. А сега обуй панталона на полковника, ако обичаш. Ще отбележа с карфици къде да го свия.

— Знаеш ли, ти си по-наивна и от сополив хлапак!

— Не можа ли да измислиш нещо по-добро?

— По дяволите! — кресна Дру и изгълта уискито си на един дъх. — Честно казано, не мога.

— Всъщност може би е по-добре да започнем с косата. Свали си ризата, ако обичаш.

— А панталоните? Ще се чувствам по-естествено, като у дома си.

— Но ти не си у дома си, Дру.

— Попаднахте право в целта, госпожа!

* * *

Моро вдигна телефонната слушалка, натисна бутона, с помощта на който щеше да запише разговора, и каза на телефонистката на „Лютеция“:

— Стая осемстотин, ако обичате.

— Разбира се, господине.

— Да? — обади се нисък приглушен глас.

— Monsieur le docteur[1]? — попита шефът на „Дьозием“ — не беше сигурен, че са го свързали правилно. — Аз съм човекът от Пон Ньоф. Вие ли сте?

— Разбира се, че съм аз. Какво сте ми приготвили?

— Разрових доста надълбоко, господине — много по-надълбоко, отколкото би било безопасно за мен. Провокирах американското ЦРУ и оттам ми казаха, че всъщност те укриват Хари Латъм.

— Къде?

— По всяка вероятност не тук, в Париж, а в Марсилия.

— По всяка вероятност? Това не ми върши работа! Не можете ли да ми кажете със сигурност?

— Не, но вие можете да го разберете.

— Аз?

— Имате ли хора в Марсилия, или нямате?

— Разбира се. Голяма част от средствата ни минават оттам.

— Потърсете Консулските, така ги наричат.

— Знаем за тях — каза Крьогер задъхан. — Онези копелета от разузнавателната група на Консулски Операции. Човек може да се сблъска с тях на всеки ъгъл, във всяко кафене.

— Хванете един от тях и вижте какво можете да научите.

— Ще ви се обадя след час. Къде да ви търся?

— Аз ще ви се обадя точно след час.

Мина един час и Моро се обади в „Лютеция“.

— Нещо ново? — попита той.

Герхард бе превъзбуден.

— Това е лудост! — каза той. — Човекът, с когото говорихме, е някой, на когото сме платили хиляди, за да можем да спечелим милиони. Каза, че сме полудели. В Марсилия нямало никакъв Хари Латъм!

— Значи е още в Париж — каза Моро разочарован. — Ще се върна на работа.

— Побързайте!

— Сега тръгвам — каза шефът на „Дьозием“ и затвори телефона със загадъчна усмивка. Изчака точно четиринайсет минути и отново се обади в „Лютеция“. Сега беше моментът обстановката да се нажежи максимално.

— Да?

— Пак съм аз. Току-що открих нещо.

— Какво, за Бога?

— Хари Латъм.

— Какво?

— Свързал се е с един от моите хора — човек, с когото е работил в Източен Берлин, който за щастие е решил, че трябва да ме уведоми. Очевидно Латъм е много напрегнат — може би изолацията е причина за това, нали знаете — до такава степен, че е започнал да мисли, че посолството му е компрометирано…

— Това е Латъм! — прекъсна го германецът. — Предполагаемите симптоми!

— Какви симптоми? Какво искате да кажете?

— Нищо, абсолютно нищо. Както казахте, изолацията може да причини странни неща… Какво искаше?

— Вероятно закрила от французите, така го разбрахме. Моят човек трябва да се срещне с него на станцията на метрото „Жорж Пети“ в два часа днес следобед, в края на перона.

— Трябва да отида там! — извика Герхард.

— Не ви съветвам, а и Бюрото няма практика да среща ловеца с жертвата.

— Не ме разбрахте. Трябва да дойда с вас!

— Защо? Може да се окаже опасно!

— Не и за мен. В никакъв случай за мен!

— Сега изобщо не ви разбирам.

— Не ви и трябва! Спомнете си за Братството, трябва да му се подчинявате, а аз ви заповядвам.

— В такъв случай трябва да се подчиня, разбира се, хер доктор. Ще се срещнем на перона в два без десет. Нито по-рано, нито по-късно, разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Моро не затвори телефона, само натисна бутона за прекъсване на връзката и набра цифрите, които го свързваха с един от подчинените му офицери, на когото имаше най-голямо доверие.

— Жак — спокойно каза той, — имаме много важна среща в два часа, само ти и аз. Чакай ме на долния етаж в един и трийсет и ще ти обясня. Вземи за всеки случай автомата си, но го зареди с халосни.

— Много странна молба, Клод.

— И срещата е много странна — каза Моро и затвори телефона.

* * *

Дру се погледна в огледалото и опули очи от изненада.

— За Бога, приличам на герой от Дисни! — изкрещя той.

— Не е точно така — каза Карин, застана до него на кухненската мивка и взе огледалото от ръцете му. — Просто не си свикнал, това е.

— Но това е нелепо! Приличам на гей лидер на демонстрация за правата на обратните.

— Толкова ли те притеснява това?

— Не, по дяволите, имам доста приятели от тази компания, но аз не съм такъв.

— Можеш да се измиеш под душа, така че престани да се оплакваш. А сега си облечи униформата и ще ти направя няколко снимки за полковник Витковски. После ще преправя панталона.

— В какво ме забърка този кучи син?

— Той ти спасява живота, не разбираш ли?

— Винаги ли говориш толкова логично?

— Логиката и нелогичното са спасявали живота на Фреди повече пъти, отколкото бих могла да си спомня. Моля те, сложи си униформата.

Латъм го направи и след две минути се появи като истински полковник от армията на САЩ.

— Униформата ти отива — огледа го Де Врийс. — Особено като се изправиш.

— С това сако — извинявай, с този мундир — човек няма друг избор. Толкова е тесен, по дяволите, че ако не се изправиш, все някъде ти убива и не можеш да дишаш. От мен би излязъл лош войник. Бих предпочел да нося работен комбинезон.

— От теб сигурно би излязъл добър войник, ако беше генерал.

— Само това ми липсва.

— Защо пък не? — попита Карин и посочи коридора. — Ела в коридора, аз съм готова. Ето ти очилата.

— Готова ли си? Какви са тези очила?

Дру огледа малкото антре до входната врата. Там имаше фотоапарат върху триножник, обърнат срещу гладката бяла стена.

— Ти си била и фотограф?

— Съвсем не, но често ми се налага да бъда. Фреди имаше нужда от нови снимки за различните паспорти. Обясни ми как се работи с това, макар че нямах нужда от обяснения. Това е апарат за моментални снимки, паспортен формат… Сложи си очилата и застани пред стената. Свали си шапката; искам русата ти коса да се види изцяло.

След няколко минути Де Врийс му подаде петнайсет малки полароидни снимки, на които се виждаше светлокос, очилат полковник, който изглеждаше мрачен и потиснат, както всички хора на паспортна снимка.

— Чудесно — заключи тя. — А сега да се върнем на кушетката, където оставих всичко необходимо.

— Какво е то?

— Забрави ли за панталоните?

— О, най-после да чуя нещо хубаво. Да ги сваля ли?

— Недей, ако искаш след това да ти стоят добре. Ела.

Петнайсет минути по-късно, след две болезнени убождания с карфица, на Латъм му бе заповядано да отиде в стаята за гости и да възвърне нормалния си вид. Когато отново влезе в стаята, Карин седеше до масата, а пред нея имаше шевна машина.

— Панталоните, моля.

— Е, направо ми взехте ума, госпожа — каза Дру, като й подаде панталоните от униформата. — Да не би да сте някой агент-момиче за всичко, което работи тайно зад кулисите?

— Да речем, че съм била такава, мосю Латъм.

— Не го казваш за пръв път.

— Приеми го, Дру. Всъщност, това не те засяга.

— Тук си права. Но, разбираш ли, образите ти се напластяват един върху друг и аз вече не знам с кого точно разговарям. Трябваше да приема Фреди, НАТО, Хари, мистериозния начин, по който си попаднала в Париж, но защо ми се струва, че има нещо друго, което те кара да правиш всичко това?

— Имаш развинтено въображение, защото живееш в свят, изпълнен с вероятни и невероятни, възможни и невъзможни, истински и фалшиви неща. Казах ти всичко, което трябваше да знаеш за мен, не ти ли е достатъчно?

— Засега като че ли ми е достатъчно — каза Латъм, приковал поглед в очите й. — Но инстинктът ми подсказва, че има и нещо друго, което не искаш да ми кажеш… Защо не се усмихваш по-често? Толкова си лъчезарна, когато се усмихваш.

— Нямам много поводи за това, нали?

— Хайде, знаеш какво имам предвид. Малко смях от време на време освобождава от напрежението. Хари ми го каза веднъж, а и двамата вярвахме на Хари. Ако се срещнем след години, със сигурност ще се смеем на случката в Булонския лес. Имаше и смешни моменти.

— Отнехме един живот, Дру. Няма значение дали е бил добър, или лош човек — аз го убих, прекъснах живота на един толкова млад човек. Никога досега не бях убивала.

— Ако не беше го убила, той щеше да убие мен.

— Знам, непрекъснато си го повтарям. Но защо трябва да продължават тези убийства? Фреди живееше така, но аз не искам.

— И не бива да живееш така. Но за да отговоря логично на въпроса ти — тъй като логиката е част от твоя лексикон — ако не убиваме, когато ни се налага, ако не спрем неонацистите, те ще убият десет хиляди пъти повече хора. Десет хиляди пъти, по дяволите, да започнем например с шест милиона. Вчера са убивали евреите, циганите и други „низши елементи“. Утре може да убиват републиканците и демократите в моята страна, които не могат да приемат техните глупости. Не се самозалъгвай, Карин, ако те се установят стабилно в Европа, останалата част от недоволния свят ще рухне като къщичка от плочки за домино. Няма да има никаква улична престъпност, защото дори зяпачите ще бъдат разстрелвани на местопрестъплението; затворниците няма да бъдат изправяни пред съда, защото няма да се налага; невинните и виновните ще бъдат в един кюп — така че хайде да се отървем и от едните, и от другите, защото затворът е по-скъп от куршумите. Ние се борим срещу това бъдеще.

— Мислиш ли, че не разбирам? — каза Карин. — Разбира се, че го знам, глупав проповеднико! Защо мислиш, че съм изживяла целия си съзнателен живот по този начин?

— Но като изключим прехваления Фреди, има и още нещо, нали?

— Престани! — Де Врийс примигваше, по бузите й се стичаха сълзи. — Не ми причинявай това!

Латъм тичешком се приближи до нея и коленичи пред стола й.

— Съжалявам, наистина съжалявам! Не исках да те нараня. Не бих искал да го направя.

— Знам — Карин се съвзе и покри лицето си с ръце. — Ти си добър човек, Дру Латъм, но не ми задавай повече въпроси — причиняваш ми непоносима болка. Вместо това… прави любов с мен, обичай ме! Толкова се нуждая от някого като теб.

— Бих желал да ми спестиш това „някого“ и да кажеш просто „от теб“.

— Добре, казвам го. Дру Латъм, прави любов с мен.

Дру нежно й помогна да стане от стола, вдигна я на ръце и я занесе в спалнята.

Останалата част от сутринта премина в сексуални откровения. Карин де Врийс твърде дълго време не бе правила любов с мъж — беше неизтощима. Накрая прегърна Дру през гърдите.

— Господи! — възкликна тя. — Аз ли бях това?

— Смееш се — каза Латъм изтощен. — Знаеш ли, че се смееш много красиво?

— Толкова е хубаво да се смееш!

— Знаеш, че вече няма връщане назад — каза Дру. — Сега между нас има нещо, което преди не съществуваше. И не мисля, че е само заради леглото.

— Така е, скъпи, но не съм сигурна, че постъпихме много мъдро.

— Защо не?

— Защото в посолството трябва да действам хладнокръвно, а не мисля, че бих могла, когато става въпрос за теб.

— Дали не каза онова, което исках да чуя?

— Да, точно това казах, американски наивнико.

— Какво ли означава това?

— Предполагам, на твоя език би означавало, че съм влюбена в теб.

— Както някога е казало едно добро старо момче от Мисисипи, това май е по-велико от бой между петли!

— Какво?

— Ела и ще ти обясня.

* * *

Часът бе два без двайсет следобед, когато Клод Моро и приближеният му служител Жак Бержерон пристигнаха на спирка „Жорж Пети“ на парижкото метро. Те се разделиха и тръгнаха към далечния край на перона. Всеки от тях имаше портативен радиопредавател — двата бяха на еднакви честоти.

— Той е висок, много строен мъж — каза шефът на „Дьозием“ в предавателя. — Има навика да се навежда напред, защото обикновено разговаря с хора, по-ниски от него…

— Забелязах го! — възкликна агентът. — Облегнал се е на стената, чака да пристигне следващият влак.

— Когато дойде влакът, действай както ти наредих.

Влакът се приближи и спря. Вратите се отвориха и от вагоните се изсипаха няколко десетки пътници.

— Сега е моментът — каза Моро по радиопредавателя. — Огън!

Бержерон се подчини на заповедта и изстрелите с халосни патрони отекнаха на перона, а хората масово се втурнаха към изхода. Моро тичешком се приближи към изпадналия в паника Герхард Крьогер, сграбчи го за ръката и изкрещя:

— Опитаха се да ви убият! Елате с мен!

— Кой се опита да ме убие? — извика хирургът, докато двамата с Моро тичаха към предварително осигурения склад за багаж.

— Това, което е останало от идиотското ви К-подразделение, глупако.

— Но те са изчезнали!

— Дали е така? Сигурно са вербували някоя чистачка или работник по поддръжката и са инсталирали устройство за подслушване на телефона ви.

— Невъзможно!

— Нали чухте изстрелите. Да върнем ли влака обратно, за да видим откъде са излетели куршумите? Имахте късмет, че беше пълно с хора.

— Ach, mein Gott[2]!

— Трябва да поговорим, хер доктор, иначе и двамата ще попаднем на мушката им.

— А Хари Латъм? Къде беше той?

— Видях го — излъга Жак Бержерон, който вървеше зад тях. Оръжието, заредено с халосни патрони, беше прибрано в джоба му. — Когато чу изстрелите, се качи обратно във влака.

— Трябва да поговорим — каза Моро, гледайки втренчено в Крьогер. Тръгна към една притворена стоманена врата. — В противен случай всички ще пострадаме.

Те влязоха вътре. Шефът на „Дьозием“ намери ключа на лампата и го щракна. Намираха се в средно голяма стая с бели тухлени стени без прозорци. В нея имаше огромни стари шалтери и семафори, а също и заковани сандъци с нова апаратура.

— Изчакай отвън, Жак — каза Моро на своя агент. — Когато пристигне полицията — а тя със сигурност ще дойде — покажи им документите си и им кажи, че си бил във влака и си слязъл, щом си чул изстрелите. Затвори вратата, ако обичаш.

Моро остана сам с германеца в слабата сивкава светлина, която идваше от крушката с решетка на тавана. Седна на един от сандъците.

— Настанете се удобно, докторе. Ще изчакаме тук известно време — поне докато полицията дойде и си отиде.

— Но ако ни намерят тук…

— Няма, вратата се заключва при затваряне. Голям късмет имахме; някой идиот я е оставил отключена. От друга страна, кой ли би откраднал нещо оттук, каквото и да е?

— Изпуснахме го, изпуснахме го! — извика Крьогер и удари с юмрук по един от сандъците, после седна върху голяма дървена каса и размаха ожулената си ръка.

— Пак ще се обади — предположи Моро. — Може би не днес, но утре със сигурност. Помнете, човекът е в изолация, отчаян е. Но искам да ви попитам — защо е толкова важно да откриете Латъм?

— Той… той е опасен.

— За кого? За вас? Или за Братството?

— Да… за всички нас.

— Защо?

— Какво ви е известно?

— Всичко, разбира се. Аз съм от бюро „Дьозием“.

— Искам да кажа, по-конкретно.

— Добре. Избягал е от вашата алпийска долина, промъкнал се е по някакъв начин през планинските снегове и е стигнал до едно шосе, където го качил някакъв селянин с камион.

— Селянин? Сега вие сте глупакът, хер Моро. „Антинеос“ — ето кой го е качил. Бягството му е било уредено отвътре, от предател вътре в долината. Трябва да открием този Hochverrater!

— Този „предател“, нали?

За всичките тези години шефът на „Дьозием“ се бе научил да разпознава лъжата, казана от аматьор в пристъп на вълнение.

— Затова ли трябва да откриете Латъм? За да го разпитате, преди да го убиете, и така да научите кой е предателят?

— Разберете, била е жена, която вероятно заема много висок пост в организацията. Трябва да я елиминираме!

— Да, разбирам това.

По челото на Крьогер избиха капчици пот, а в помещението не беше топло.

— Значи това е станало причина да се намеси вашето К-подразделение и това е причината, поради която важен човек като вас е дошъл в Париж — да установи самоличността на предателя, който заема висок пост в Братството.

— Точно така.

— Разбирам. И няма друга причина?

— Никаква друга причина.

Две струйки пот се стекоха по челото на германеца, стигнаха до веждите му и се спуснаха надолу по бузите.

— Тук е ужасно горещо — каза Крьогер и изтри лице с опакото на дланта си.

— Дори не съм забелязал. Всъщност мислех, че е доста прохладно, но това е, защото събития като днешното не са необичайни за мен и не ме изнервят особено. Изстрелите винаги са съпътствали живота ми.

— До, но вашия, а не моя. Ще си позволя да ви кажа, че ако влезете с мен в операционната по време на някоя от по-неприятните процедури, със сигурност ще припаднете.

— Не споря, няма съмнение, че ще припадна. Но виждате ли, докторе, за да ви бъда максимално полезен, трябва да знам всичко, а нещо ми подсказва, че още не сте ми го казал.

— Какво повече бихте желал да научите? — Крьогер все по-обилно се потеше.

— Понякога може би се престаравам. Но ето как ще процедираме: когато Хари Латъм отново ни потърси, аз няма да ви се обадя в „Лютеция“; вместо това ние сами ще го задържим. Ще се държим добре с него, а няколко часа по-късно аз ще ви се обадя.

— Не съм съгласен! — изкрещя хирургът и стана от сандъка. Ръцете му трепереха. — Трябва да бъда с вас, когато го откриете! Трябва да остана насаме с него, преди да проведете какъвто и да било разпит, защото ще обсъждаме информация, която не бива да стига до ничии уши. Много е важно, така заповядва Братството!

— А ако в името на личната си безопасност не се подчиня?

— Сведението за сумата над двайсет милиона франка, вложени на ваша сметка в швейцарска банка, може да стигне до „Ке д’Орсе“ и до френската преса.

— Това със сигурност е убедителен аргумент, нали?

— Надявам се, че е така.

— Когато казахте, че искате да останете насаме с него, какво имахте предвид?

— Точно това, което казах. Донесъл съм няколко спринцовки и различни видове наркотици, които биха накарали Хари Латъм да ми разкрие онова, което трябва да научим. Естествено, не бива да присъстват други хора.

— Искате да кажете, че трябва да останете сами в стая?

— Съвсем не. Разговорите в стая могат да се подслушват. Вие сам казахте, че моята хотелска стая се подслушва.

— Тогава къде да ви уредим среща?

— В автомобил, който аз ще избера, не ваш. Ще откарам Латъм някъде, ще му инжектирам опиатите, ще науча каквото трябва и ще ви го върна.

— И няма да го екзекутирате?

— Само ако ме проследят.

— Разбрах. Мисля, че нямаме избор.

— Нямаме време, Моро, нямаме време! Извънредно важно е да бъде открит до трийсет и шест часа!

— Какво? Сега изобщо не ви разбирам. Защо до трийсет и шест часа? Да не би след трийсет и шест часа земята да престане да се върти? Обяснете ми, моля ви.

— Е, добре, ще ви кажа това, за което се досещате, но не знаете. Както може би си спомняте, аз съм лекар. Някои смятат, че съм най-добрият мозъчен хирург в Германия. Аз не бих оспорил подобна преценка. Хари Латъм е луд — смес от шизофрения и синдром на маниакална депресия. В нашата долина аз му спасих живота — оперирах го, за да премахна налягането, причинено от болестта. След като прегледах бележките си, открих нещо ужасно. Ако не получи лекарства на шестия ден от бягството си, той ще умре! Оттогава са минали вече четири и половина дни. Сега разбирате ли? Трябва да го разпитаме, преди да е отнесъл името на нападателя в гроба.

— Да, сега разбирам, но вие, докторе, добре ли сте?

— Какво?

— Силно пребледняхте, лицето ви е плувнало в пот. Гърдите ли ви болят? Мога да извикам линейка.

— Не искам линейка, искам Хари Латъм! Не ме болят гърдите, нямам ангина, просто не понасям бавно мислещи бюрократи!

— Ще ми повярвате ли, че и това разбирам? Защото вие сте учен, блестящ учен, и аз съм щастлив, че имам честта да ви познавам… Хайде да тръгваме, обещавам ви, че ще вложа цялата си енергия…

Отвън, на „Шанз-Елизе“, Моро и неговият служител отдадоха чест, когато Крьогер се качваше в такси, а след това тръгнаха към служебната кола.

— Бързо! — каза ветеранът от Истанбул. — Това копеле постоянно ме лъжеше! Но защо ли го правеше?

— Какво смяташ да предприемеш, Клод?

— Ще седна и ще мисля. Ще се обадя на няколко души по телефона. Един от тях е известният учен Хайнрих Крайц, германският посланик. Той и правителството му ще трябва да се разровят в досиетата, независимо дали това им харесва, или не.

Бележки

[1] господин докторът — фр.

[2] Ах, боже мой — нем.