Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (43)

42.

Жак Бержерон се втурна с вик към бюрото, грабна тежкото преспапие и го хвърли към прозореца, като счупи стъклото. После с неподозирана сила грабна креслото и го хвърли по Латъм. Дру извади пистолета на Франсоа от колана си.

— Не! Не искам да те убия! — изкрещя Дру. — Изслушай ме, за Бога!

Но беше твърде късно. Жак Бержерон извади малък пистолет и започна да стреля във всички посоки. Латъм залегна на пода. А Бержерон изтича до вратата, отвори я и се втурна навън.

— Спрете го! — крещеше Латъм. — Не! Внимавайте, има пистолет!

В коридора настана хаос. Чуха се още два изстрела и мъж и жена паднаха на пода — убити, а може би ранени. Латъм тичаше по коридора и крещеше:

— Джери! Стреляй в краката, не го убивай!

Но беше вече късно. Бержерон излезе през входната врата и изведнъж оглушително зави сирена. Лейтенант Антъни се появи пред асансьора, Бержерон стреля с последния патрон, който му бе останал, и простреля дясната ръка на командоса. Антъни стисна лакътя си и болезнено се опита да достигне оръжието си, а жената зад бюрото се хвърли на пода в истерия.

— Не мърдай! — изкрещя лейтенантът, докато се опитваше да извади пистолета си. — Асансьорите не работят, повредих и двата!

— Грешиш! — викна неонацистът и се втурна към най-близкия асансьор. Вратата започна да се затваря и сирената млъкна.

Дру се втурна към вратата.

— Къде е? — гневно попита той.

— В асансьора — кимна лейтенантът. — Мислех, че съм ги повредил, но се оказа, че не съм.

— Господи, ти си ранен!

— Нищо страшно, виж дали жената е добре.

— Добре ли сте? — изтича Дру към портиерката, която бавно се изправяше.

Жената трепереше и не можеше да си поеме дъх. Латъм й помогна да се изправи.

— Можем ли да спрем асансьора?

— Не. Директорите и техните заместници имат специални кодове за спешни случаи, които включват асансьорите на експресен режим. Не спират, докато не стигнат етажа.

— Можем ли да го задържим в сградата?

— По какъв начин? Той е директор на „Дьозием“.

— Той е германски нацист! — изкрещя лейтенантът на френски.

Портиерката учудено погледна Антъни.

— Ще направя всичко възможно.

Жената вдигна слушалката и набра три цифри.

— Спешно. Виждали ли сте директора? — попита тя на френски. — Благодаря.

Портиерката затвори слушалката и погледна към Дру и командоса.

— Първо се обадиха от паркинга, където мосю Бержерон държи колата си. Не е излизал. След това се свързаха с портиера на първия етаж. Пазачът каза, че директорът току-що е излязъл. Съжалявам.

— Благодаря ви, че се обадихте — каза Джералд Антъни.

* * *

Дру, Карин и Стенли Витковски се бяха събрали в личния апартамент на посланика Кортлънд в посолството. Двамата командоси бяха останали в хотела да си почиват.

— Изчезнал е — каза Даниъл Кортлънд, който седеше на стол до полковника, а Дру и Карин седяха срещу него на кушетката. — Всички френски полицаи и детективски агенции търсят Жак Бержерон. Снимката му е изпратена във всяко летище и митница в Европа. Без съмнение сега се намира в Германия при своите хора.

— Трябва да го открием, господин посланик — каза Латъм. — „Водна мълния“ се провали, но кой знае каква ще бъде следващата им стъпка! Нацисткото движение съществува! Някъде има информация за тях и ние трябва да я открием. Тези копелета няма да се предадат. Вчера е била изгорена една синагога в Лос Анджелис и една африканска църква в Мисисипи!

— Знам, Дру, всички знаем за това. В еврейските квартали в Париж се чупят витрини и се драска по стените. Този свят става все по-грозен!

— Кога ще свърши това, за Бога! — възкликна Карин.

— Когато ги открием — каза Дру.

Телефонът на старинната масичка иззвъня.

— Да вдигна ли слушалката, сър? — попита полковникът.

— Не, благодаря. Аз ще вдигна.

Кортлънд стана от стола и отиде до масичката.

— Да?… За вас е, Латъм, човек на име Франсоа.

— Не съм очаквал да го чуя отново.

Дру стана и отиде до телефона. Взе слушалката от посланика.

— Франсоа?

— Мосю Латъм, трябва да се видим някъде насаме.

— По този телефон разговаряме съвсем насаме, уверявам те. Това е телефонът на посланика и не се подслушва.

— Разпитват ме, но никой не знае това, което вие знаете.

— Ти се намираше в трудно положение и тъй като ми помогна, ще се прибереш при семейството си.

— Много сме ви благодарни, мосю. Обсъдих всичко с жена си, нищо не скрих от нея, и заедно решихме, че трябва да ви се обадя.

— Какво има?

— Спомняте ли си за онази вечер, когато старият Жодел се самоуби в театъра?

— Никога няма да я забравя — твърдо каза Дру.

— Рано сутринта Бержерон ми заповяда да се явя в офиса му в „Дьозием“. Отидох, но там го нямаше. Със сигурност беше в сградата, защото пазачите саркастично коментираха грубото му поведение спрямо тях. Беше ме страх да си тръгна. Изчаках и той се появи: носеше много стара папка от архива, толкова стара, че вероятно не беше вкарана в компютрите. Отвън беше пожълтяла.

— Какво странно има в това? — попита Латъм.

— В архивите има хиляди папки, мосю, и докато се прехвърлят в компютрите, ще минат години. Както във всички други ведомства, фондовете са ограничени.

— Какво стана по-нататък?

— Жак ме помоли да взема папката и да я отнеса лично в един замък в долината на Лоара. Използвах колата на „Дьозием“, което изключваше възможността полицията да ме спре за превишена скорост. Попитах го толкова ли е важно да отида точно по това време, но той побесня и започна да крещи. Каза, че ние дължим всичко на този човек, че било нашето светилище, нашето убежище…

— Какъв човек, какво място?

— Замъкът се казва „Орлово гнездо“. Човекът е генерал Андре Монлюк — велик френски генерал, почитан от самия Дьо Гол.

— Искаш да кажеш, че Бержерон може да се е скрил там?

— Жак е експерт по разузнаването, знае как да напусне страната, но се нуждае от богати сътрудници. Надявам се, че това може да ви помогне.

— Ще ми помогне, разбира се. Благодаря, Франсоа.

Латъм затвори телефона и се обърна към останалите.

— Току-що научих името на генерала, когото Жодел преследваше и когото наричаше предател. Знам и къде живее, ако е още жив.

— Защо не ни обясниш по-подробно, момче?

— Първо ще направя една уговорка, Стенли. Този човек дълги години се е измъчвал — много повече, отколкото е заслужавал. Бил е момче за това-онова и куриер на Бержерон.

— Кажи ни какво ти каза, Дру.

— Името на генерала е Монлюк, Андре Монлюк.

— Андре — прекъсна го Карин. — Ето откъде идва кодовото име.

— Живее в замъка „Орлово гнездо“ в долината на Лоара. Франсоа предполага, че Бержерон може да се крие там, защото веднъж го е нарекъл убежище. Било е в момент на гняв и страх, когато е поръчал на Франсоа да отнесе там старо досие на Монлюк. Станало е след вечерта, когато Жодел се самоуби в театъра.

— Някой да знае нещо за този Монлюк? — попита полковникът.

— Секретните папки, в които се споменава това име, изчезнаха от архивите на Вашингтон. Но в данните за Жодел се цитира неговото обвинение, в което липсват каквито и да било доказателства. Затова Вашингтон го е смятал за луд. Жодел е твърдял, че френски генерал, участвал в Съпротивата, всъщност е бил предател, който е работил за нацистите. Същият този генерал е заповядал да екзекутират жената и децата на Жодел, а самия Жодел е изпратил в лагер на смъртта.

— Но Жан-Пиер Вилие е оцелял — добави Карин.

— Точно така.

— Мисля, че трябва да отида на тази среща с френския президент — каза Кортлънд. — Дру, напиши ми пълен доклад за всичко. Нека го оставят долу, на бюрото му.

Латъм и Витковски се спогледаха. Полковникът кимна.

— Няма да го направя, сър — каза Латъм.

— Какво?

— Да започнем с това, че нямам време. Със сигурност знаем, че в „Ке д’Орсе“ има неонацисти, вероятно дори сред най-близките хора на президента. Не знаем към кого можем да се обърнем за помощ.

— И предлагаш да се заемем с това сами? Ти си си изгубил ума, Дру.

— Господин посланик, ако в този замък има неща, от които можем да научим нещо — някакви досиета, документи, телефонни номера, имена — не можем да рискуваме да ги унищожат. Не става дума само за Франция, а за цяла Европа и Съединените щати!

— Разбирам, но не можем да предприемем едностранна американска акция в чужда страна!

— Ако Клод Моро беше жив, положението щеше да бъде по-различно — прекъсна го Витковски. — Той щеше да действа под претекста за тайна операция в интерес на Франция.

— Моро не е жив, полковник.

— Разбирам го, сър, но може би има и друг начин — Витковски се обърна към Латъм. — Този Франсоа, с когото говори току-що, ти дължи нещо, нали?

— Остави това, Стан. Не искам да го замесвам.

— Не те разбирам.

— Какво имаш предвид? — Дру погледна изпитателно полковника.

— „Дьозием“ работи със Сервис д’Етранже — това е френската чуждестранна служба, господин посланик. Техните линии на властта често се пресичат, също като нашите ЦРУ и ФБР. Разбирате, нали?

— Продължавайте, полковник.

— Едно объркване в резултат на тези конфликти е и добре дошло, и нежелано за цялата разузнавателна бюрокрация…

— За какво, по дяволите, говориш, Стенли?

— За нещо много просто, момче. Накарай този Франсоа да се обади на някого от Сервис д’Етранже, когото познава достатъчно добре, и да му повтори половината от историята, която ти разказа.

— Коя половина?

— Да разкаже как изведнъж си е спомнил, че Бержерон, когото всички търсят, го е изпратил с някаква стара папка в онзи замък в Лоара. Това е всичко, което трябва да каже.

— Защо да не даде информацията на собствените си хора в „Дьозием“?

— Защото там сега е хаос. Вчера са убили Моро, Бержерон е изчезнал преди няколко часа.

— А после?

— Аз ще се погрижа за останалото — тихо отвърна Витковски.

— Моля? — попита Кортлънд.

— Вижте, сър, винаги има неща, които човек с вашето положение може да отрече, защото не ги е знаел.

— Обяснете ми — прекъсна го посланикът. — Явно през цялото време съм научавал неща, които не е бивало да знам.

— Съвсем безобидно е, сър. Имам приятели, колеги по професия, които заемат най-високи постове в Сервис д’Етранже. Винаги съм бил щедър по отношение на информация.

— Звучи загадъчно, полковник.

— Ако информацията идва от френски разузнавателен източник, аз мога да им я предложа. Французите ще се нахвърлят върху нея и така ще получим подкрепления, които биха могли да ни бъдат от полза.

— Откъде сте толкова сигурен, полковник?

— Ние, от тайните служби, обичаме да разпространяваме митове за това колко сме непобедими. Много ни харесва да представяме изключителни резултати, когато никой не знае, че сме се занимавали с това. Това е мания, господин посланик, която сега може да ни бъде от полза. Нали разбирате, ние движим нещата, а французите обират цялата слава.

— Боя се, че не разбрах и дума от това, което ми казахте.

— Не е необходимо, сър — каза ветеранът от G-2.

— Аз ще дойда с вас — заключи Де Врийс.

— Добре, скъпа — нежно се усмихна Витковски и хвърли поглед към Дру. — Ще прегледаме картите на областта. Сервис д’Етранже разполагат с карти на всеки квадратен метър от Франция, все ще открием някой хълм, от който се вижда замъкът. Ти ще работиш с предавателя.

— Глупости! Искам да бъда с вас.

— Хайде, Карин — каза Латъм. — Ранена си и никакви болкоуспокояващи не могат да те възстановят напълно. На онова място ще ни бъдеш повече в тежест, отколкото в помощ. За мене поне — със сигурност.

— Добре — тихо каза Де Врийс, като гледаше Дру в очите. — Разбирам.

— Благодаря. Между другото, нашият лейтенант също не би ни свършил много работа и ще остане в ариергард. Той е по-зле от теб — не може да стреля.

— Ще стои на предавателя с Карин — добави полковникът. — Ще бъдат координатори, за да не ни се налага постоянно да поддържаме връзка.

— Звучи много покровителствено, Стенли.

— Може и така да е, Карин, но знае ли човек.

* * *

Първият главен заместник в Сервис д’Етранже беше амбициозен мъж на четирийсет и една, аналитик, който за късмет познаваше Франсоа. Навремето бе ухажвал жена му Ивон, още преди да се омъжи, и въпреки че стремително се изкачваше по правителствената стълбица, двамата с Франсоа бяха останали приятели и Франсоа знаеше защо. Заместникът непрекъснато се интересуваше от тайнственото бюро „Дьозием“.

— Знам точно на кого да се обадя — отговори Франсоа на молбата на Латъм. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Добре му плащат, нали разбираш; завършил е университет и е доста интелигентен. Мисля, че ще се заинтересува.

Всички знаеха, че аналитиците не действат като агенти. Но ако имаха пред себе си конкретна операция, обикновено можеха да посочат прецеденти и стратегии, които често биваха много ценни. Заместник-директорът Клош — така се казваше мъжът — се срещна с тях на „Плас Атене“.

— А, Стенли! — възкликна той, щом влезе в апартамента с дипломатическо куфарче в ръка. — Когато ми се обади след истеричния ми разговор с Франсоа, направо си отдъхнах. Всичко е толкова трагично, толкова катастрофално, но ти винаги запазваш самообладание — наистина си отдъхнах!

— Благодаря ти, Клемен, радвам се, че те виждам. Запознайте се — той ги представи един на друг и всички насядаха около кръглата маса. — Успя ли да донесеш онова, за което те помолих? — продължи полковникът.

— Да, но трябва да ти кажа, че го направих въз основа на fichiers confidentiels^[1].

— Какво е това? — попита Дру. Тонът му беше почти неучтив.

— Копията са били направени за мосю Клош въз основа на поверителни данни — обясни Карин.

— Какво е това?

— Мисля, че вие, американците, наричате това „солова операция“ — поясни заместник-директорът. — Mon Dieu^[2], неонацисти в секретните правителствени отдели! В „Дьозием“! Невероятно!… Поех голям риск, но ако успеем да открием този предател Бержерон, началниците ми само ще изръкопляскат.

— А ако не успеем? — попита лейтенант Антъни.

— Действах от името на уволнен подчинен на „Дьозием“ и нашите скъпи съюзници американците.

— Бил ли сте някога таен агент, господине? — попита капитан Диц.

— Не, капитане, аз съм аналитик. Само насочвам разследването, не се ангажирам с подобна дейност.

— Значи няма да дойдете с нас?

— Jamais^[3].

— C’est bon^[4], господине.

— Много добре — прекъсна ги Витковски и хвърли неодобрителен поглед към Диц. — Хайде да се залавяме за работа. У вас ли са картите, Клемен?

— Това не са обикновени карти. Възвишенията, за които ме попитахте, са отбелязани от данъчните служби и управленията по градоустройството на Лоара — Клош отвори куфарчето, извади няколко сгънати листа и ги разстла на масата. — Това е замъкът „Орлово гнездо“. Простира се върху триста и седемдесет акра — със сигурност не най-голямото, но едва ли най-малкото от наследствените имения. Първоначално е било подарено с кралски указ през XVI век на един дук от фамилията…

— Нямаме нужда от история, сър — прекъсна го Латъм.

— Много добре — макар че историята има значение, когато става дума за укрепления.

— Какви укрепления? — изправи се Карин и заразглежда картата.

— Тук, тук и тук — посочи Клош и също се изправи. Останалите направиха същото. Той посочи няколко места на картата. — Това са дълбоки канали, които заобикалят три пети от замъка и се пълнят с вода от реката. Покрити са с тръстика и дива трева и водата изглежда лесно място за преминаване, но благородниците, които постоянно водели войни помежду си, знаели как да се защитават, когато ги нападат. Армия от стрелци с лъкове и канонири, която нахлувала в тези привидно плитки потоци, потъвала в калта и се давела.

— Добре измислено, да му се не види — каза Витковски.

— За онова време е било страхотно! — съгласи се капитан Диц.

— Тези канали би трябвало да пресъхнат още преди много години, защото не са естествени — отбеляза Карин. — Но те са били почиствани непрекъснато. Вероятно собственикът на замъка отново ги е прокопал, като е докарал вода от Лоара… Така ли е, мосю Клош?

— И аз си помислих същото, мадам, но нямах възможност да обясня…

— Извинете, господине. Сигурен съм, че можете да ни предоставите много информация — каза Латъм.

— Благодаря ви. Има два начина за влизане — през входа, разбира се, и от североизточната страна. Но целият замък е заобиколен от дванайсетфутова каменна стена, която е прекъсната само на едно място освен на входа. Отзад има алея за разходки, която води към голяма открита веранда с изглед към част от долината. Стената най-много ще ви затрудни. Между другото, била е построена преди четирийсет и девет години, след освобождението на Франция.

— Вероятно отгоре има ограда от бодлива тел, по която тече електричество — промърмори капитан Диц.

— В това няма съмнение, капитане. Може да се предположи, че самото имение е добре охранявано.

— Въпреки старите канали? — прекъсна го лейтенантът.

— След като ние знаем за тях, вероятно и други знаят.

— А как може да се стигне до алеята за разходки? — попита Дру.

— Тук е билото на стръмен хълм — посочи Клош, — откъдето се вижда алеята на около триста метра отдолу. Може да се слезе долу, но дори и да няма алармена сигнализация, в което се съмнявам, има стена.

— Колко висок е този хълм? — попита Латъм.

— Вече ви казах, че се издига на триста метра над пътеката.

— Може ли да се види отвъд стената от това място?

Заместник-директорът на Сервис д’Етранже се наведе и заразглежда картата.

— Бих казал, че да, но това зависи от точността на картата. Ако от височината на хълма се спусне права линия до края на стената, изглежда възможно.

— Тук ще застана аз — каза лейтенант Джералд Антъни.

— Точно така — съгласи се Дру.

— Мисля, че аз трябва да стоя там — настоятелно каза Карин. — Ако видя нещо нередно, мога да стрелям.

— Моля ви, госпожо Де Врийс, вие сте ранена!

— В дясното рамо, но аз съм левачка.

— Ще го обсъдим — каза полковникът. — А ти какво смяташ да правиш? — обърна се той към Латъм.

— Ще прескочим канала под алеята за разходки, а нашият наблюдател на хълма ще ни каже кога да изкачим стената.

— Как ще я изкачим?

— С „котки“, как иначе? — отвърна капитан Диц. — Не вдигат шум, а са здрави. Ще ни трябват къси въжета — от шест до осем фута.

— А ако куките се закачат за бодливата тел? — попита Витковски.

— Дайте ни десетина секунди и двамата с Диц ще изкачим стената и ще скочим на земята, без да докосваме телта.

— Двамата с Диц?

— По-късно ще го обсъдим, полковник — каза Латъм и се обърна към Клош. — Какво има зад стената?

— Вижте сам — каза заместникът от Сервис д’Етранже и посочи картата. — Стената е отдалечена на около осемдесет метра от мозъка. Вътре има басейн, няколко веранди, тенискорт и градини. Колкото красиво, толкова и сигурно — има чудесен изглед към хълмовете отвъд стената.

— Какво има в края на алеята?

— Според схемите има басейн, зад който се намират трите главни входа на сградата.

— Накъде водят тези врати?

— Дясната води към нещо като огромна кухня, лявата — към покрита северна веранда, а централната — към много голяма всекидневна.

— Тези схеми осъвременени ли са? — попита Дру.

— Отпреди две години са. Имайте предвид, мосю, че богатите хора се наблюдават постоянно от данъчните служби.

— След като прехвърлим стената, капитанът и аз ще тръгнем към страничните врати.

— А аз какво ще правя? — попита Витковски.

— По-късно ще го обсъдим, полковник. Какво подкрепление ще ни дадете, мосю Клош?

— Както се разбрахме, десет опитни агенти ще чакат на сто метра надолу по пътя, готови да атакуват по ваша команда.

— Нека бъдат абсолютно незабележими. Ако ги усетят, ще изгорят всички документи в имението. Много е важно да изнесем всичко.

— Споделям аргументите ви, мосю, но планът ви за операция с участието на двама души ме поразява.

— Защо от двама? — раздразнено се намеси Витковски.

— Моля те, Стенли! — Латъм изгледа ветерана от G-2. — Та ти минаваш шейсетте!

— Мога да те надвия, момче!

— Спести ми подобни изпълнения! Ще дойдеш, когато те повикаме.

— Позволете ми да възразя — намеси се заместник-директорът. — Организирал съм какви ли не нападения. Трябват ви поне още двама души, за да ви прикриват откъм гърба.

— Така е, господине — каза лейтенант Антъни.

— Това е самоубийство! — възкликна Карин.

Дру вдигна поглед от картата и погледна Клош.

— Добре, така да бъде. Кого предлагате?

— Всеки един от десетте би се справил, но има трима от Легиона, които са работили за Силите за Сигурност на САЩ.

— Вземете двама от тях и ги доведете тук след два часа. А сега да се уточним за техниката.

— Освен куките и въжетата ще ни бъдат необходими нови МАК-10, трийсетпатронни пълнители, по четири на човек — започна Витковски. — Също така военни радиопредаватели UNF, гумена лодка, маскировъчни костюми, бинокли за нощно виждане, ножове, гароти, четири малки пистолета „Берета“ и по четири гранати на човек — за всеки случай. Можете ли да ни осигурите това, мосю Клош?

— Ако още веднъж го повторите, ще получите всичко. А сега, що се отнася до това кога…

— Тази вечер — прекъсна го Латъм. — След като се стъмни.