Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (38)

37.

Те свалиха балоните от гърба си и останаха по водолазни костюми. От непромокаемата чанта на капитан Диц извадиха малки картечници. Всички запълзяха по брега, докато накрая забелязаха кея, озарен от слабата жълта светлина. Бавно — на интервали от около десет минути — малки лодки се приближаваха към кея от различни посоки. Изведнъж жълтата лампа угасна.

— Мисля, че всички се събраха — прошепна Латъм на Витковски.

— Ние с Джери ще отидем да проверим — каза Диц и двамата с лейтенанта запълзяха напред. Остриетата на ножовете им проблясваха на лунната светлина.

— Ще дойда с вас — каза Латъм.

— Идеята ви не е добра, сър — запротестира Антъни. — Сами ще се справим по-добре.

— Освен това — продължи Дру, — ако докладите не ни лъжат, тук трябва да обикалят патрули. Включете предавателите си на „предаване“ и ни се обадете, когато решите, че можем да се придвижим напред. Внимавайте!

— Тук е ядрото на нацисткото движение, лейтенант — каза Карин. — Все едно че сте на война. Най-важното е да разберем кои са хората тук.

Карин и Витковски държаха един радиопредавател между тях, Дру държеше своя пред себе си. Това, което чуха, ги накара да потреперят. След като двамата командоси се промъкнаха напред, се чу шумолене на листа, стъпки и приглушени викове, прекратени от ужасния звук на забиване на острие в плътта. След това стъпките затихнаха, чу се кашляне, сумтене и приглушено пукане — вероятно стреляха с пистолет със заглушител. Изведнъж настана тишина, която ги уплаши. След това се чуха стъпки по твърда повърхност. Карин, Дру и Витковски се спогледаха: погледите им бяха напрегнати, те подозираха най-лошото. Чуха гласове, които говореха на немски. Последваха звуци от удари на метал о стъкло, придружени от стонове. Изведнъж някой извика на английски:

— Боже мой, не ме убивай!

— Господи! — избухна Витковски. — Заловили са ги! Останете тук, аз отивам да проверя какво става.

— Чакай, Стенли! — заповяда Дру и го сграбчи за рамото. — Не ходи никъде, говоря сериозно!

— Момчетата са в беда!

— Ако е така, ще убият и теб.

— Имам зареден пистолет.

— Не затова сме дошли тук, нали така?

— Добре, момче, какво ще правим?

— Ще чакаме.

След малко се чу задъханият глас на Кристиан Диц:

— Бряг Едно вика Бряг Две. Наложи се да ликвидираме четири патрула, завързахме още двама, които не оказаха съпротива. Превзехме центъра на охраната — намира се в подземие под един фургон на шейсет или седемдесет ярда източно от имението. Наложи се да убием един от тримата оператори — опита се да задейства допълнителната алармена сигнализация. Вторият е завързан, а третият е американец, женен за германка, който продължава да плаче!

— Страхотни сте, момчета! — възкликна Дру. — А какво става в къщата? Успяхте ли да надникнете?

— Хвърлихме един поглед през прозореца. Вътре има около трийсет души и някакъв рус свещеник. Изглежда, че той е шефът.

— Свещеник?

— Облечен е в тъмен костюм с бяла якичка.

— И в Париж имаше някакъв свещеник. Колко е висок?

— Около шест фута, струва ми се.

— О, Господи! — възкликна Карин де Врийс. Цялото й тяло трепереше.

— Какво има?

— Свещеник… русокос!

Тя прошепна на Витковски и Латъм:

— Трябва да надникнем през прозорците!

— Какво има? — попита Дру, а полковникът изгледа Де Врийс. — Какво се е случило?

— Направете каквото ви казах!

— Добре — каза полковникът, който продължаваше да гледа Карин.

— Бряг Две до Бряг Едно. Какво е положението около къщата?

— Не мисля, че сме пропуснали някого, но не мога да бъда абсолютно сигурен. Някой може да се е скрил в храстите…

— Ако е така, сигурно вече тича нанякъде, откъдето може да се свърже с другите нацисти в Бон.

— Мисля, че вие сте си свършили работата — каза Дру. — Тръгваме напред.

— Изчакайте да се разположим между къщата и реката. Ще ви кажа кога да тръгнете.

— Добре, капитане.

Полковникът хвана треперещата ръка на Карин и я стисна.

— Успокой се — прошепна той.

— Бряг Две — чу се гласът на Диц. — Всичко е чисто, но се навеждайте по-ниско. Може би има устройства за инфрачервени лъчи на височината на терасата.

— Не дезактивирахте ли системата? — попита Витковски.

— Тези устройства може да се намират под земята и да не зависят от системата.

Тримата запълзяха напред. Латъм се движеше бързо. По водолазните им костюми полепваше кал, всички държаха оръжията над главите си. Стигнаха до края на ливадата, кимнаха си един на друг и продължиха по тревата към първата веранда, която гледаше към кея. По-нагоре имаше втора веранда, над която се извисяваше голяма сграда. Имаше лъскави стъклени врати, което предполагаше наличието на просторна бална зала — ако се съдеше по свещниците.

— Виждал съм това място! — прошепна Латъм.

— Идвал ли си тук? — попита Витковски.

— Не… Виждал съм го на снимки.

— Къде?

— В някакво списание за архитектура. Не помня кое беше, но си спомням тези веранди и стъклени врати… Карин! Какво правиш?

— Трябва да погледна вътре — Де Врийс се изправи и тръгна към огромната стъклена стена.

— Спри я! — извика полковникът. — Спри я, за Бога!

Латъм се втурна напред, сграбчи Карин през кръста и я събори на земята. Те се претърколиха в тъмното и се отдалечиха от потока светлина.

— Какво ти става? Да не искаш да те убият?

— Трябва да надникна вътре! Не можеш да ме спреш!

— Добре, добре, всички искаме това, но нека го направим както трябва.

Изведнъж отнякъде се появиха двамата командоси и застанаха от двете им страни.

— Не беше много умно от ваша страна, госпожо Де Врийс — каза Диц ядосан. — Не знаем кой може да гледа през вратите, а и тази вечер луната свети много ярко.

— Съжалявам, наистина съжалявам, но това е толкова важно за мен! Споменахте за рус свещеник… Трябва да го видя!

— О, Господи! — възкликна Дру, загледан в Карин. Тя трепереше, в очите й се четеше паника. — Значи ето какво не си искала да ми кажеш…

— Престани, момче! — заповяда полковникът и дръпна Латъм за лявото рамо.

— Ти знаеш за какво става дума, нали, Стан?

— Може и да знам, може и да не знам. Остани при нея, млади човече, тя има нужда от подкрепата ти.

— Вървете след нас — каза лейтенант Антъни. — Щом стигнем ъгъла, завиваме надясно и се промъкваме към първата врата. Ние я открехнахме съвсем леко — достатъчно, за да чуем какво става зад завесата.

След половин минута отрядът се бе скупчил на ъгъла на партерния етаж, до ръба на горната тераса. Витковски потупа Латъм по рамото.

— Върви с нея. Може нищо да не се случи, но трябва да бъдеш подготвен за всичко.

Дру внимателно хвана Карин през раменете и двамата тръгнаха напред. Стигнаха до първата стъклена врата. Тя надникна зад завесата и видя човека зад осветената катедра. Русият свещеник накара тълпата да изкрещи:

— Зиг Хайл, Гюнтер Ягер!

Карин започна да пищи. Латъм затисна устата й с длан и докато ревът „Зиг Хайл“ изпълваше залата, той я изтегли назад към ъгъла на сградата.

— Той е! — сподавено изрече Де Врийс. — Фредерик!

— Върни я на лодката — почти изкрещя полковникът. — Ние ще си довършим работата.

— Какво има да довършваме? Убийте кучия син!

— Не се държиш като таен агент, момко.

— Ние ще останем с вас, полковник.

Капитан Диц посочи лейтенанта, който държеше в ръце миниатюрна видеокамера и записваше събитието в залата.

* * *

Те извървяха пътя към реката в мълчание. Карин предпочете да остане сама до лодката. Тя се взираше в лунните отблясъци на отсрещния бряг. Изведнъж се обърна и хвърли умоляващ поглед към Латъм. Той стана и се приближи към нея.

— Мога ли да направя нещо за теб? — тихо попита Дру.

— Можеш ли да ми простиш?

— За какво?

— За това, че не се овладях. Можех да убия всички. Стенли ме предупреди.

— Имаше причини за това… Значи такава е била твоята тайна?

— Не, не — прекъсна го Карин. — Бях сигурна, че е жив, знаех, че участва в нацисткото движение, но не очаквах да видя това!

— Какво очакваше да видиш?

— Имах много възможни обяснения. Преди да падне Стената, аз му казах, че ще го напусна, ако не промени начина си на живот. Алкохолът никога не е бил проблем за него — дори го правеше по-приятен и забавен. Но изведнъж той се промени — коренно: стана ужасно груб, започна да ме бие. Беше се пристрастил към наркотиците, а това бе в разрез с всичко, в което някога беше вярвал.

— Какво искаш да кажеш?

— Той вярваше в себе си, харесваше се. Отвращаваше се от всичко, което бе в състояние да го промени. И все пак Фреди се промени. Стана загадъчен. Една нощ в Амстердам, след като вече бях повярвала на Хари, че Фредерик е мъртъв, някой ми се обади по телефона. Звучеше като пубертет, който иска да се изперчи пред приятелите си. Говореше обидни неща, свързани със секс, и тъкмо се канех да затворя телефона, когато изведнъж чух една фраза, която ме порази: бях я чувала и преди — от Фреди. Тогава изкрещях: „Боже мой, Фреди, ти ли си?“. Последва страшен вик. Разбрах, че съм била права.

— Чудя се дали още употребява наркотици.

— Нямам представа. Може би трябва да покажем на психиатър записа, който лейтенант Антъни направи.

— Този запис може да се окаже златна мина… Карин, какво знае Витковски?

— Не знам. Каза само, че има някои стари въпроси, които са останали без отговор. Не разбрах какво иска да каже.

— Ще го попитам.

Латъм се запъти към полковника, който стоеше с двамата командоси на десния борд на един планшир.

— Стан, можеш ли да дойдеш за момент?

— Разбира се.

Полковникът прекоси палубата и застана между Дру и Карин.

— Стан, има неща, които знаеш, а не си ни казал, нали?

— Не, нищо не знаех, просто допусках тази възможност. Свещеникът беше една от любимите роли на Фреди де Врийс, при това — кой знае защо — рус. Когато капитанът описа свещеника, аз бях до Карин и забелязах как тя настръхна. Тогава изведнъж си припомних някои неща.

— Не отговори на въпроса ми. Защо изобщо си помислил, че мъжът й би могъл да бъде там?

— Ще се върна няколко години назад. Когато в G-2 се разчу за смъртта на Фредерик в ЩАЗИ, имаше някои неясни моменти, които не можехме да си обясним, като например защо толкова подробно са записали разпитите и смъртта му. Това не беше нормално, никак не беше нормално! Обикновено тези неща се премълчават.

— Как реагира брат ми, когато му каза за това?

— Не съм му го казвал. Разбираш ли, Хари не беше просто шеф на Фредерик, той беше силно привързан към него. Сърце не ми даваше да говоря с него за нашите подозрения. Нямаше смисъл, Фреди беше мъртъв — поне така казваше досието. Имаше още една-две подробности, които ти, Карин, не би могла да знаеш. Информацията, която Фреди де Врийс ни доставяше през последните три месеца, беше изцяло фалшива. По това време вече бяхме вербували няколко души от ЩАЗИ, които скоро щяха да останат без работа, така че се радваха да ни сътрудничат. Получихме някои доказателства, които опровергаваха разкритията на Де Врийс.

— Защо не го разпитахте? — попита Дру.

— Беше толкова объркано — отвърна Витковски. — Имаше вероятност да са го излъгали. Може би имаше пропуски поради преумора. Не можехме.

— Какви бяха тези доказателства, Стан? — попита Карин.

— Твоят съпруг беше летял два пъти до Мюнхен, където се бе срещнал с генерал Улрих фон Шнабе. По-късно установихме, че генералът е бил един от лидерите на неонацисткото движение.

Латъм внимателно дръпна полковника настрана.

— Използвай телефона си и се обади на хората на Моро в Бон. Кажи им да направят резервация за трима в „Кьонигсхоф“ и да осигурят видеомагнетофон.

— Говориш като истински командир, момче — усмихна се Витковски.

— Но как може един човек така да се промени? — внезапно извика Карин де Врийс. По лицето й бе изписана болка.

— Скоро ще разберем — каза Дру и я прегърна.

* * *

Образите на екрана приковаваха вниманието, въпреки постоянната нестабилност на малката видеокамера и завесата, която често се появяваше и блокираше обектива. Русият свещеник говореше пред изцяло мъжка публика, която се състоеше от трийсет и шест души, някои от които не бяха германци, но всички бяха богато облечени, едни — по-неофициално, в облекло за яхта и скъпи маратонки, други — в делови костюми. Всички бяха съсредоточени, някои гледаха неловко, когато думите на свещеника станеха прекалено яростни, но всички ставаха и скандираха: „Зиг Хайл!“. А русият свещеник ги пронизваше с поглед.

— Камерата има високочувствителен микрофон, така че ще чувате всичко съвсем ясно — бе казал преди това лейтенант Антъни, — опитах се да заснема всяко лице в близък план с цел идентификация. Тъй като господин Латъм не говори немски, двамата с Крис взехме под наем пишеща машина и се опитахме максимално точно да преведем думите на Гюнтер Ягер.

— Много добре, Джери — каза Дру и седна между Витковски и Карин.

— Добре, време е да видим записа.

Приятели мои, мои войници, истински герои на Четвъртия Райх! Имам великолепна новина за вас! Вълна на унищожение ще връхлети нашите врагове. Часът е определен, остават ни не повече от четирийсет часа! Всичко, за което сме се борили, ще даде своите плодове. Това ще бъде международна парализа! Враговете ни са объркани, обвиняват се взаимно в участие в нашето велико движение. Те ни ругаят, но милиони други ни аплодират! Да освободим коридорите на властта от евреите, да депортираме негрите, да размажем социалистите! Светът трябва да се поучи от римляните, преди кръвта на робите да е заразила вените му! Трябва да бъдем силни и да не толерираме низшите! Но да се върнем към нашата акция; повечето знаят името й. Нарича се „Водна мълния“! Мълнията удря и убива — и водата ще направи същото! След по-малко от четирийсет часа водните резервоари на Лондон, Париж и Вашингтон ще бъдат заразени с необикновена отрова, която ще убие стотици хиляди! Правителствата ще бъдат парализирани, ще бъдат необходими дни, може би седмици, за да се направи анализ на токсините и още седмици, за да се вземат мерки! А дотогава…

— Достатъчно! — каза Латъм. — Изключи това нещо и веднага копирай записа. Не знам как ще го направите, но трябва да изпратите копия в Лондон, Париж и Вашингтон. Освен това изпратете по факса, чийто номер ще ви дам, този превод, а аз ще се свържа по телефона с всеки, за когото се сетя. Боже, имаме само четирийсет часа!