Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (13)

12.

Дру Латъм — сега в ролята на брат си Хари — чакаше скрит в сенките на Трокадеро зад статуята на крал Анри Невинни. Носеше очила за нощно виждане. Почти на сто ярда пред него на просторната бетонна настилка се виждаха също толкова тъмните пространства между статуите на Луи XIV и Наполеон I. Това беше мястото, определено за среща при последното му обаждане до Карин де Врийс същия ден. Бяха се уговорили за предаване на избраните поверителни документи от офиса на мъртвия му брат, които му бяха необходими. Беше почти единайсет часа, лятната луна осветяваше парижката нощ — луната на професионалния бял ловец в африканската джунгла; и Дру Латъм намираше това за успокоително.

Двама души слязоха от черна кола, паркирана в дългия криволичещ вход към голямата фасада с паметниците. Бяха облечени в тъмни делови костюми и вървяха към мястото на срещата. И двамата носеха дипломатически куфарчета, където трябваше да се намират документите, които Дру бе „поискал спешно“ от офиса на „брат си“. Вероятно бяха неонацисти, защото при последното му обаждане Карин де Врийс не предаде молбата му — както се бяха уговорили. Това доказваше, че телефонът й в посолството се подслушва.

Дру минаваше през отделните групи минувачи; между тях имаше и парижани, но повечето бяха чуждестранни туристи, които носеха фотоапарати. Отвсякъде проблясваха фотографски светкавици. Дру вървеше с вдигнати ревери на сакото, а черното кепе и очилата частично закриваха лицето му, докато си проправяше път през тълпите. Приближи на около петдесет фута разстояние от мястото на срещата. Внимателно огледа мъжете, които стояха между двете внушителни статуи. Бяха невъзмутими и неподвижни като тях — неподвижността им се нарушаваше единствено от това, че бавно се оглеждаха. Латъм се приближи с последната група туристи, към които се бе присъединил. Изведнъж ужасен усети, че всички те са азиатци, общо взето, много по-ниски от него. Отсреща се задаваше друга група западноевропейци. Присъедини се към тях, като с ирония забеляза, че говореха на немски. Това беше добър знак, който по-късно се потвърди. Като по команда групата наобиколи паметника на Наполеон — завоевателят на завоевателите — и глуповатите коментари безпогрешно го наведоха на една мисъл. Зиг Наполеон! — помисли си Дру. Той продължаваше да оглежда двамата подставени куриери — вече на не повече от десет фута разстояние. Сега беше моментът да се направи нещо, но Латъм не знаеше точно какво. И изведнъж му хрумна. Les rues de Montparnasse^[1]… Джебчии! Те бяха бичът на седми район.

Дру си избра най-хубавата и невзрачна жена, която стоеше близо до него, и изведнъж грабна дамската й чанта. Тя изкрещя „Ein Dieb!“^[2]. В полумрака Дру хвърли чантата към нищо неподозиращия мъж, който стоеше най-близо до един от подставените куриери на посолството, блъсна една двойка, след нея още двама мъже, докато крещеше някакви думи, уж на немски. След секунди в полумрака пред статуята на Наполеон се завърза малка свада; виковете бързо нараснаха до кресчендо, докато хората от тълпата се опитваха да установят къде е крадецът и къде — откраднатата им собственост. Навалицата повлече първия „куриер“. Той несръчно се бореше с обкръжаващата го тълпа, когато изведнъж Латъм се изправи пред него.

— Хайл Хитлер! — тихо каза Дру и думите му се откроиха сред обкръжаващите ги истерични гласове. Той с всичка сила стисна мъжа за гърлото. Неонацистът се строполи, Латъм го измъкна и го придърпа в мрака зад редицата от статуи.

Трябваше да махне този човек от „Трокадеро“! Да го премести, като избегне втория „куриер“ и евентуалното подкрепление в черната кола. Дру бе дошъл на тази среща подготвен, както и на другите, с материали, които „Антинеос“ доброволно му бяха предоставили: медицински спрей „Аркан“, който схващаше гласните струни, жица, служеща за обездвижване на китките, радиотелефон с нерегистриран номер. Вече изпробва първите две, като се възползва от момента и отново зашемети идващия на себе си пленник, след което извади телефона от вътрешния си джоб. Набра номера на полковника.

— Да? — чу се отсреща тих глас.

— Витковски, аз съм. Хванах един.

— Къде си?

— На „Трокадеро“, северната страна, последната статуя.

— Какво е положението?

— Не мога да ти кажа със сигурност. Тук има още един и кола — черна, с четири врати, паркирана малко по-нагоре. Не знам има ли някой вътре.

— Много хора ли има?

— Горе-долу.

— Как залови обекта?

— Използвах група туристи около мястото за срещи. Откраднах дамска чанта и предизвиках суматоха.

— Това е добре. Ще ги разгоним. Ще извикам полиция и ще им кажа, че имам сведения за един американец, убит заради пари.

— Бяха немци.

— Това едва ли има значение. Сирените ще пристигнат след няколко минути. Ти отиди на южната страна и си пробий път към улицата. Скоро ще бъда там.

— Божичко, Стенли, този е много тежък!

— Не си ли във форма?

— Във форма съм, по дяволите, но какво да кажа, ако ме спрат?

— Че е пиян американец. Всички в Париж се радват да чуят подобно нещо. Да ти го повторя ли на френски?… Всъщност, няма нужда, сам ще се справиш по-добре. Ще бъде по-достоверно. Действай!

И точно както бе казал полковникът, след деветдесет секунди шумният вой на парижките полицейски сирени огласи просторния „Трокадеро“ и пет патрулни коли се появиха на площада. Възбудени тълпи се втурнаха към улицата, докато Латъм прекосяваше бетонния площад в посока към южната страна, като влачеше нациста. Щом мина зад статуите, той вдигна неонациста на рамо, както пожарникар носи спасен от огъня, и се втурна в мрака на улицата. С отпуснатото тяло на гръб Дру коленичи и зачака сигнала на Витковски. Той дойде от кола на посолството, която зави и спря до бордюра. Фаровете й премигнаха два пъти — основният сигнал за евакуация.

* * *

НЮ ЙОРК ТАЙМС

ОБИР В СВРЪХСЕКРЕТНА ПРАВИТЕЛСТВЕНА ЛАБОРАТОРИЯ

Безследно е изчезнал Рудолф Мец, учен. Липсват данни.

БАЛТИМОР, събота. Сред хълмовете в покрайнините на Роклънд малко известно и строго секретно научно обединение, в което се провеждат свръхсекретни експерименти от областта на микрокомуникациите, тази сутрин поиска съдействие от властите поради това, че персоналът не е успял да установи връзка с Рудолф Мец — световноизвестен специалист по оптически влакна, телефонна и сигнална техника. Посещенията в жилището му се оказаха безрезултатни. Полицията получи разрешение да влезе в жилището, където не откри нищо нередно, освен че от шкафовете липсват повечето дрехи; липсва и самият д-р Мец със съпругата си. По-късно технически лица от лабораторията са докладвали, че цялостните изследвания от миналата година са били изтрити от компютрите, като вместо тях се е появила серия „снежинки“, сочеща наличието на вирус.

Доктор Мец, седемдесет и три годишен, бивш вундеркинд в областта на германската наука, който винаги е възхвалявал и „благодарил на Светия Отец“ за американското си гражданство, според съседите в Роклънд е бил странен човек, както и четвъртата му жена. „Винаги страняха от нас, макар че жена му понякога неочаквано организираше някое голямо парти, за да покаже бижутата си. Всъщност никой не ги познаваше добре“ — сподели госпожа Бес Търголд, тяхна съседка. „Не можех да общувам с него — добави Бен Баршъл, адвокат, съсед, който живее отсреща. — Когато и да станеше дума за нещо на политическа тема, той веднага млъкваше, нали разбирате какво имам предвид? Искам да кажа, че ние сме все преуспели хора — иначе нямаше да живеем тук — но той никога нямаше собствено мнение. Дори за данъците!“

На този етап предположенията се въртят около психическо разстройство вследствие на прекалено голямо натоварване, брачни проблеми в резултат на разликата във възрастта между женения няколко пъти Мец и настоящата му съпруга, и дори отвличане от терористична организация, която би могла да извлече полза от неговите знания.

* * *

Латъм и Стенли Витковски закараха безчувственото тяло на подставения куриер право в апартамента на полковника на улица „Диан“. Влязоха през задния вход, качиха неонациста на товарния асансьор, свалиха го на етажа на Витковски и го довлякоха до апартамента на полковника.

— Този път стана неофициално, което е bardzo dobrze^[3] — каза Витковски, щом проснаха тялото на потенциалния убиец на кушетката.

— Какво?

— Означава „много добре“. Хари щеше да го разбере, говореше полски.

— Съжалявам.

— Няма защо. Тази вечер се справи много добре… Сега трябва само да събудим спящия и да го сплашим, за да проговори.

— Но как?

— Пушиш ли?

— Всъщност, опитвам се да ги откажа.

— Не съм твоята съвест, не съм и от терапевтичната ти група за отказване от тютюнопушенето. Да имаш някой фас?

— Имам един-два за в краен случай, нали знаеш как е.

— Запали една и ми я дай — и полковникът започна да пляска неонациста по бузите. Убиецът замига, а Витковски взе от Латъм запалената цигара. — Там, в барчето, има бутилка „Евиан“. Донеси ми я.

— Ето.

— Хей, юнге! — извика Витковски и изля течността върху лицето на пленника. Очите му внезапно се отвориха. — Отваряй си широко сините очички, момче, защото възнамерявам да ти ги извадя с това тук, виждаш ли? — полковникът приближи горящата цигара на четвърт инч от лявото око на нациста.

— А-а-а-а! — изкрещя пленникът. — Моля ви, найн!

— Не се ли опитваш да ми кажеш, че в края на краищата не си толкова издръжлив? По дяволите, толкова хора си изгорил — очи, тела… И сега искаш да ми кажеш, че не можеш да изтърпиш, ако ти изгоря само това око? Тогава да пробвам с другото — запалената цигара докосна външния ъгъл на окото му.

— Ааааахх-ааааа!

Полковникът бавно отдръпна цигарата.

— Може пак да видиш тази цигара, но тогава ще направя с нея каквото трябва. А още по-добре, ако направя същата операция и с другото око. Ще ти изгоря ретината, а Бог ми е свидетел, че дори и аз не бих понесъл такава болка, да не говорим за слепотата.

Витковски приближи цигарата към дясното му око. В него падна пепел.

— Да видим сега как ще се чувстваш, Вермахт. Започваме!

— Найн! Найн! Ще ви кажа каквото поискате, но не правете това!

След малко полковникът говореше, а неонацистът държеше буца лед върху лявото си око.

— Сега знаеш на какво съм способен, Херман, или както там се казваш. Мога да правя същото, което вие, копелета, правехте преди петдесет години, когато баба ми и дядо ми изчезнаха в Аушвиц. Що се отнася до мен, мога и да те сложа на онези възглавници и не само да ти изгоря очите, но и да ти отрежа топките. После ще те пусна на свобода и ще погледам как вървиш по улиците!

— Спокойно, Стан — каза Латъм и стисна рамото на Витковски.

— Не ми казвай какво да правя спокойно, младежо! Баба ми и дядо ми укриваха евреи и затова ги изпратиха в газова камера!

— Добре, добре, но сега имаме нужда от информация.

— Да, добре… — полковникът пое дълбоко въздух и тихо каза: — Прекалих… но знаеш как ги мразя тези копелета.

— Имам добра идея, Стенли. Те убиха брат ми. Да го подложим на разпит.

— Добре. Кой си, откъде идваш и за кого работиш.

— Аз съм военнопленник и не съм задължен…

Витковски удари нациста по устата с опакото на свободната си ръка. Ударът беше силен.

— Да, наистина се води война, глупако, но необявена, и ти нямаш никакви права, освен това да правиш каквото аз ти заповядам, по дяволите! И мога да те уверя, че не те очаква нищо приятно — полковникът погледна Латъм. — Ей там, на бюрото, има един стар байонет. Използвам го за отваряне на пликове. Бъди послушен и ми го донеси, нали ще можеш? Ще видим как реже гърла — сигурно знаеш, че за това е направен.

Дру отиде до бюрото и донесе ножа с извита дръжка, докато Витковски опипваше гръкляна на „куриера“.

— Заповядайте, докторе.

— Странно, че казваш тъкмо това — каза доста по-възрастният ветеран от G-2. — Вчера си мислех за мама. Тя цял живот бе мечтала да стана лекар, по-точно хирург. Хрумнеше ли й нещо, повтаряше го по сто пъти. „Имаш големи силни ръце, Сташу. Стани лекар и прави операции. Добри пари се печелят“… Да видим сега дали мога да правя такива неща — полковникът заби пръста си в меката плът точно над гръдната кост на германеца. — Мисля, че е добре да започна оттук — продължи той и насочи острието надолу. — Прилича на желе — нали знаеш колко лесно се размазва с лъжица. По дяволите, трябваше да имам ремък за ножа, но, повярвай ми, това е истински нож. Добре, хайде да направим първия разрез — харесва ли ти как звучи, а? Разрез…

— Найн! — извика съпротивляващият се пленник, когато струйка кръв се стече по врата му. — Какво искате от мен? Нищо не знам. Правя само това, което ми заповядат!

— Кой ти заповядва?

— Не знам! Обаждат ми се по телефона — мъжки глас, понякога женски. Използваме кодови номера и аз трябва да им се подчинявам.

— Не е достатъчно, измет такава…

— Истината казва, Стан — бързо се намеси Латъм и накара Витковски да спре с рязането. — Онзи ден шофьорът ми каза същото, буквално дума по дума.

— Какво ти заповядаха да направиш тази вечер? — полковникът притисна ножа към гръкляна, а нацистът извика. — Питам за тази вечер! — изрева Витковски.

— Да го убия, да, да убия предателя, но да се погрижа за трупа, като го отнеса по-надалеч и го изгоря.

— Да го изгориш? — прекъсна го Дру.

— Да, и да отрежа главата и също да я изгоря, но на друго място, далеч от тялото.

— Далеч от тялото… — Дру се взираше в треперещия, обезумял от ужас неонацист.

— Кълна се, това е всичко, което знам!

— Нима? — изкрещя полковникът. Кръвта потече по-силно. — Разпитвал съм стотици като теб, сополанко, и знам. По очите ти личи, че има нещо, което не си ни казал, не си!… Да убиеш някого е лесно, но останалото е много по-трудно и може би много по-опасно — да разнасяш трупа, да му режеш главата и да гориш всичко това. Дори за вас е малко странно, психопати такива! Какво не си ни казал? Говори, иначе ще издъхнеш!

— Найн, моля ви! Той скоро ще умре, но не бива да умира сред враговете ни! Първо трябва да го намерим!

— Ще умре ли?

— Да, нищо не може да се направи. Доколкото знам, остават му три-четири дни, не повече. Трябва да го заловим тази вечер, да го убием, преди да е съмнало, и да го скрием далеч, където няма да го открият.

Латъм се отдалечи от кушетката полузамаян. Опитваше се да проумее загадката, поставена от нацисткия терорист. Всичко изглеждаше безсмислено, освен един очевиден, неоспорим факт.

— Ще изпратя този плъх на френското разузнаване с пълните му показания — всичко, което ни каза, е записано с помощта на онази машинка на бюрото ми — каза Витковски.

— Знаеш ли, Стан — възрази Дру, обърна се и погледна полковника, — може би е по-добре да го натовариш на дипломатически самолет за Вашингтон и Лангли, без да даваш никаква информация — освен на хората от ЦРУ.

— Боже мой, защо? Това е проблем на французите.

— Може да е по-важно, Стенли. Заради списъка на Хари. Може би трябва да проверим кой в ЦРУ ще се опита да защити този човек — или обратното, да го убие.

— Нищо не разбирам, младежо.

— И аз не разбирам, полковник. Но сега съм Хари и някой очаква да умра.