Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (8)

7.

Смаян, Дру излезе от офиса си, слезе по спираловидната вътрешна стълба във фоайето на посолството и излезе през бронзовия изход на авеню „Габриел“. Зави надясно и тръгна към закусвалнята, където се бяха уговорили да обядват с Карин де Врийс. Беше не само смаян — беше вбесен! Кортлънд отказа дори да коментира потресаващото разкритие, че Клод Моро — главата на бюро „Дьозием“ — е в „списъка на Хари“. Той просто остави това невероятно твърдение да виси във въздуха, като пресече протестите на Латъм с думите:

— Нямам какво да ти кажа повече. Продължавай да работиш с Моро, но, по дяволите, не му се доверявай! Обади се утре да ми кажеш какво е станало.

След тези точни инструкции посланикът затвори телефона.

Моро — неонацист? Беше също толкова невероятно, колкото и ако някой беше казал, че Дьо Гол е симпатизирал на Германия по време на Втората световна война! Дру не беше глупак; той напълно разбираше и приемаше съществуването на тайни агенти, двойни агенти, но да причислиш човек с досието на Моро към някоя от тези категории без каквото и да било обяснение — това си беше чиста софистика! Като действащ офицер, издигнал се в ранг след дълго участие в нелегални операции и стигнал дотам, че да оглави такъв важен отдел като „Дьозием“… Вероятно му се е налагало да мине през изпитателните погледи на хиляди очи, които, възхитени или завистливи, отчаяно са се опитвали да го унищожат с всички средства, които биха могли да използват. И все пак Моро бе преминал през всичко това и не само беше оцелял, но и бе заслужил етикета „световна класа“.

— Мосю! — изкрещя някой от една кола на улицата.

Колата на „Дьозием“ очевидно се движеше с неговата скорост. — Entrez-vous, s’il vou plaît^[1]!

— Ще се поразходя още две-три пресечки — извика Дру, докато разбутваше пешеходците по пътя си към бордюра. — Както вчера, помниш ли? — добави той на елементарния си френски.

— Вчера това не ми хареса и днес не ми харесва. Моля ви, качете се!

Колата на „Дьозием“ спря, Латъм неохотно отвори вратата и се настани на задната седалка.

— Престараваш се, Рене… а не беше ли Марк? Обърках се.

— Аз съм Франсоа, мосю, и не се притеснявам, че ме бъркате. Гледам си работата.

Изведнъж се чуха оглушителни изстрели и куршуми обсипаха обезопасеното външно стъкло на страничния прозорец, а после и предното стъкло на колата. Черното комби се втурна напред, промъквайки се между колите.

— Исусе! — изрева Дру, прегърнал облегалката пред себе си и навел глава надолу. — Видял си ги да идват, така ли?

— Само предвидих тази възможност, мосю — отвърна шофьорът, като дишаше тежко.

Той седеше приведен на седалката. Беше спрял колата. Предното стъкло бе цялото в пукнатини и нямаше никаква видимост.

— Един автомобил се отдели от бордюра още щом излязохте от посолството. Човек не се отказва от място за паркиране на „Габриел“, без да има основателна причина, а мъжете в колата се разгневиха, когато им препречих пътя и ви повиках.

— Задължен съм ти, Франсоа — бързо каза Латъм, надигна се неуверено, обърна се и стъпи на пода, докато хората по улицата предпазливо приближаваха към колата на „Дьозием“. — И сега какво?

— Полицията всеки момент ще дойде, все някой ще ги извика.

— Не мога да говоря с полицията.

— Разбирам. Накъде бяхте тръгнал?

— Към една закусвалня на следващата пресечка от другата страна на улицата.

— Знам я. Сега тръгнете натам. Движете се между хората, слейте се с тълпата. Когато се отделите от нея, си дайте вид, че бързате като всички останали и опитайте да влезете в ресторанта по най-незабележимия начин. Останете там, докато не дойдем да ви вземем или не ви потърсим по телефона.

— На кое име ще ме търсите?

— Вие сте американец — Джоунс ще свърши работа. Кажете на управителя, че очаквате телефонно обаждане. Имате ли оръжие?

— Разбира се.

— Внимавайте. Няма голяма вероятност да опитат пак, но трябва да бъдете подготвен и за най-невероятното.

— Няма нужда да ми обяснявате. А вие?

— Ние си знаем работата. Побързайте!

Дру отвори вратата, бързо я затвори, наведе се за миг, после се изправи, като имитираше паниката на заобикалящите го. След малко той наистина се сля с тълпата. Стигна до отсрещната страна на авеню „Габриел“, като често се привеждаше и оглеждаше — очите му се стрелкаха във всички посоки — и се запъти към бирарията и Карин де Врийс.

Беше подранил. Разбра го, когато видя полупразния ресторант; но трябваше да бъде далеч от офиса си, далеч от посолството. И все пак трябваше да мисли за това, да мисли упорито и задълбочено.

— Резервация на името на Де Врийс — каза той на английски на мъжа, облечен в смокинг, който стоеше до бара.

— Да, разбира се, господине… Подранили сте малко, мосю.

— Това проблем ли е?

— Съвсем не. Елате, ще ви заведа до вашата маса. Мадам предпочита масите отзад.

— Казвам се Джоунс. Може да ме потърсят по телефона.

— Ще го донеса на масата…

— На масата?

— В наше време всеки има телефон, нали? Това, че хората могат да карат коли, да пресичат улиците в пиковите часове и същевременно да си говорят по телефона, направо ме смайва. Mon Dieu, не е чудно, че имаме такъв висок процент на катастрофи!

— Кажете ми — каза Латъм, като мислеше трескаво, докато сядаше, — можете ли да ми донесете телефон сега?

— Certainement^[2]. Градски или международен, мосю?

— Международен — намръщи се замислен Дру.

— Телефонът е с касов апарат, таксата ще бъде включена в сметката ви.

— Трябва да ви е много досадно — каза Латъм.

— Може и така да е, но ние не казваме на всеки и не го рекламираме като допълнително удобство. Толкова много хора разнасят навсякъде собствени телефони.

— Но на мен казахте — прекъсна го Дру и го изгледа.

— Да, разбира се. Вие сте от ambassade americaine, n’est-ce pas^[3]? Идвал сте тук няколко пъти, мистър Джоунс.

— Струва ми се, че да — съгласи се Латъм и подаде на управителя кредитната си карта. — Но никога не съм резервирал маса.

— Merci^[4]. Мога да ви предложа питие или бутилка вино.

— Уиски. Шотландско, ако обичате.

Управителят си тръгна, уискито пристигна и Дру се настани в сепарето. Ръцете му все по-силно трепереха, лицето му гореше.

Господи, та ако шофьорът не беше достатъчно опитен и наблюдателен, щяха да го убият на „Габриел“! Три покушения само за ден и половина: първото — миналата вечер, второто — рано тази сутрин и последното — само преди минути! Бяха го набелязали и посмъртните почести за това, че е умрял при изпълнение на служебния си дълг никак, ама никак не го успокояваха. Нямаше никакво съмнение, че нацистката напаст е плъзнала из цяла Германия и отвъд границите й. Списъкът на Хари явно предвещаваше най-лошия сценарий за страните на НАТО и разкритието на Карин де Врийс, че Братството е проникнало в най-секретните компютри на ЦРУ, съдържащи информация за операцията „Жило“, със сигурност беше факт, доказващ проникването им във Вашингтон. Господи, беше казал на Вилие, че възродилите се нацисти са проникнали навсякъде, но това беше само хипербола, въдичка за Вилие, за да предизвика интереса му, защото подозираше неговия произход, връзката му с Жодел и всичко, което това означаваше, а не на последно място бяха и липсващите папки с данни от разпита. Когато Вилие оправда подозренията му, Дру беше едновременно въодушевен и уплашен — въодушевен от това, че е отгатнал истината; уплашен от самата истина.

А сега той се бе превърнал в главната мишена, защото беше открил истината. Съгласно теорията си, че от мъртвите служители на разузнаването няма никаква полза, той трябваше да отмени предишните си инструкции и да потърси всички средства за защита, които занапред можеше да предложи „Дьозием“.

„Дьозием“… Моро? Възможно ли беше това? Ако помолеше Моро да засили личната му охрана, не подписваше ли собствената си смъртна присъда? Въпреки всичките си чувства и без оглед на убежденията си относно този човек — дали списъкът на Хари беше чак толкова точен? Не можеше да го повярва — беше лудост! Но дали?…

Управителят се върна на масата. Носеше портативния телефон. Във Вашингтон бе едва седем сутринта и преди за директора на Консулски Операции да е съмнало, Дру Латъм имаше нужда от напътствия.

— Натиснете бутона „Parlez“^[5] и наберете номера, мосю — каза управителят. — Ако желаете да се обадите още веднъж, натиснете „Finis“^[6], после отново „Parlez“ и отново наберете.

Той подаде на Дру телефона и се отдалечи. Латъм натисна бутона „Parlez“, набра номера и след минута се обади сепнат глас:

— Да?

— Обаждам се от Париж…

— Очаквах да се обадиш — прекъсна го Сорънсън — Пристигна ли Хари? Можеш да говориш, скрамблерът е включен.

— Ще пристигне най-рано утре.

— Да му се не види!

— Значи знаеш? За информацията, която е донесъл, искам да кажа.

— Да, но съм изненадан, че ти знаеш. Независимо дали си му брат, или не, Хари не е от онзи тип хора, които разпространяват наляво-надясно секретни данни.

— Хари не ми е казал нищо. Кортлънд ми каза.

— Посланикът? Изглежда ми невероятно. Той е добър човек, но не е от този кръг.

— Трябва да го включим. Посланикът на Бон е счупил печатите и както разбрах, доста се е ядосал за четирима от собственото си правителство в списъка.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещя Сорънсън. — Предполагах, че всичко това трябва да се държи в абсолютна тайна, докато не се вземе решение!

— Някой е направил фалстарт — отвърна Дру. — Спринтьорите са се затичали, преди да гръмне стартовият пистолет.

— Знаеш ли изобщо за какво говориш?

— Разбира се, че знам.

— Тогава, по дяволите, ми го кажи! В десет часа имам среща с държавния секретар и директора на ЦРУ…

— Внимавай какво ще им кажеш — прекъсна го бързо Латъм.

— Какво, за Бога, означава това?

— Компютрите на ЦРУ АА-Нула са разсекретени. Братството — така наричат себе си неонацистите — е знаело всичко за операцията на Хари. Кодовото име „Жило“, целта, дори проектовремето на неговата мисия — две години плюс. Всичко това са измъкнали от Лангли.

— Дрън-дрън! — изрева директорът на Консулски Операции. — Как го откри?

— Съобщи ми го една жена на име Де Врийс, чийто съпруг е работил под ръководството на Хари в бившия Източен Берлин. Бил е убит от ЩАЗИ и тя е на наша страна. В момента работи в посолството и казва, че има сметки за уреждане. Аз й вярвам.

— Сигурен ли си?

— Нищо не е напълно сигурно, но мисля, че да.

— Какво мисли Моро?

— Моро?

— Да, разбира се. Клод Моро от „Дьозием“.

— Мислех, че си прегледал списъка на Хари.

— И какво?

— Вътре е. Заповядаха ми да не казвам нищо.

От страната на Вашингтон се чу кратка въздишка. Последва напрегнато мълчание. Накрая Сорънсън тихо, зловещо заговори:

— Кой ти даде тази заповед? Кортлънд?

— Предполага се, че идва от по-високо… Почакай малко. Ти нали имаш списъка на Хари?

— Изпратиха ми някакъв списък.

— Тогава името на Моро е вътре. Да не си го пропуснал?

— Не, защото вътре го няма.

— Какво?…

— Разбрахме, че за по-голяма сигурност някои „избрани“ имена „не са съобщени“.

— Не са ги съобщили на теб?!

— Точно това ми казаха.

— Пълни глупости!

— Знам.

— Можеш ли да се сетиш за някаква причина — каквато и да е?

— Опитвам се, повярвай ми… Сред висшите ешелони се знае, че Моро и аз сме работили в тясно сътрудничество…

— Да, казвал си ми за Истанбул…

— Това беше последната ни съвместна задача. Имало е и други. Бяхме добър тандем и когато беше възможно, аналитиците от Вашингтон и Париж ни изпращаха да работим заедно.

— Това може ли да бъде достатъчна причина, за да го изключат от твоя списък?

— Възможно е — отвърна директорът на Консулски Операции. Сега гласът му едва се чуваше. — Може да се отрече, но няма да бъде убедително. Виждаш ли, в Истанбул той ми спаси живота.

— Всички бихме го направили в такова положение — обикновено приемаме, че някой ден услугата ще ни се върне.

— Точно затова аргументът е неубедителен. Но все пак така се създават много стабилни връзки, нали?

— В определени граници и в зависимост от обстоятелствата.

— Добре казано.

— Това е аксиома… Трябва да се свържа с Моро днес следобед. Следят една кола под наем, която нашият актьор забелязал, докато се правел на таен агент. Какво да правя?

— При нормални обстоятелства — започна Сорънсън, — а дори и в изключителни случаи, бих сметнал, че включването на Клод в този списък е нелепо.

— Съгласен съм — прекъсна го Латъм.

— И все пак данните са от Хари. Фактът, че ти е брат, няма нищо общо…

— Още една аксиома — рязко го прекъсна Дру.

— Извънредно трудно ми е да повярвам, че са могли да изиграят Хари. А да го вербуват — и дума не може да става.

— Пак съм съгласен — измърмори Латъм.

— И така, какво, по дяволите, излиза? Ако тази твоя приятелка наистина е права, те са проникнали в Управлението и очевидно някой или от френското, или от нашето разузнаване е забелязал името на Моро, свързал го е с мен и сега ми няма доверие.

— Пълен абсурд! — извика Дру и моментално понижи глас, тъй като хората от съседните маси се обърнаха.

— Това е невероятно, нищо повече не мога да кажа.

— Ще се обадя на Хари в Лондон. Ще му кажа какво мислиш.

— Той е изолиран.

— Не и за мен. Когато беше на четиринайсет, а аз на осем, той искаше да избяга от мен, за да си чете тъпите книги. Покатери се на едно дърво и взе, че се заклещи. Казах му, че ще го измъкна, ако ми обещае никога повече да не ме отбягва — не го биваше много да слиза от дървета, нали разбираш?

— Такива клетви провалят най-големите тайни на света. Ако се свържеш с него, за Бога, обади ми се пак. Ако не успееш — много ми е трудно да го кажа, засяда ми на гърлото — следвай заповедта на посланика. Работи с Клод, но си мълчи.

Дру натисна копчето „Finis“, докосна „Parlez“ и набра. След няколко позвънявания телефонистът от лондонския „Глочестър Хотел“ обясни, че господин Уендъл Мос не е в стаята си. Латъм остави простичкото съобщение: „Обади се в Париж. Звъни, докато се свържеш“. И в този момент пристигна Карин де Врийс. Тя буквално тичаше между масите.

— Слава богу, че си тук! — извика тя и бързо седна. — По цялата улица говорят, а в посолството е пълен хаос. Френска правителствена кола е била нападната от терористи точно под нас, на „Габриел“!

Изведнъж Карин млъкна, забелязала празния поглед на Дру. Мълчаливо смръщи чело, на устните й се изписа думата „Ти“. Той кимна. Тя продължи:

— Трябва да се махнеш от Париж, от Франция! Върни се във Вашингтон.

— Повярвай ми — или по-добре на себе си повярвай — там ще бъда същата мишена, каквато съм и тук. Дори може би там ще им бъде по-лесно.

— Но в течение на два дни се опитаха да те убият три пъти!

— По-точно за двайсет и три часа. Броил съм ги.

— Не можеш да останеш тук, те те познават.

— Във Вашингтон ме познават още по-добре. Освен това, Хари ще ми се обади. Трябва да се видя с него, да поговорим. Налага се.

— Заради него ли си взел този телефон?

— Заради него и заради още един човек от Вашингтон, на когото имам доверие — налага се да му имам доверие. Всъщност, моят шеф.

Пристигна келнерът и Де Врийс поръча „Шардоне“. Мъжът с престилката кимна и тъкмо щеше да тръгне, когато Латъм му подаде радиотелефона.

— Още не — каза Карин и докосна протегнатата ръка на Дру.

Келнерът сви рамене и се отдалечи.

— Извинявай, но може би си пропуснал едно-две неща.

— Напълно възможно. Както сама забеляза, за двайсет и няколко часа стреляха по мен три пъти. Ако не се броят интензивните полеви тренировки, където за тази цел се използваха капсули с боя, това е, общо взето, половината от оръжията, стреляли по мен в цялата ми кариера. Какво съм забравил? Все още си спомням как се казвам.

— Не се опитвай да се шегуваш.

— Какво, по дяволите, има още? За твое сведение, автоматичният ми пистолет е в скута ми и ако очите ми от време на време се стрелкат насам-натам, то е, защото съм готов да го използвам.

— По целия „Габриел“ е пълно с полиция. Нито един терорист не би успял да убие някого при тези обстоятелства.

— Добре си научила нашите правила.

— Бях омъжена за човек, който, първо, беше застрелян, и второ, е стрелял толкова пъти, че не би могъл да ги запомни.

— Забравих за ЩАЗИ. Извинявай. Та какво имаше предвид?

— Къде трябва да ти се обади Хари?

— В офиса ми или в „Мьорис“.

— Според мен е глупаво да се връщаш и на двете места.

— Печелиш половин точка.

— Отбележи ми цяла. Права съм и го знаеш.

— Ще ти я отбележа — неохотно каза Латъм. — По улиците има тълпи, оръжието може да е на инчове от мен и аз никога да не разбера това. А щом са проникнали в ЦРУ, посолството за тях е детска играчка. И сега какво?

— Кажи ми за началника си във Вашингтон. Как му обясни нападението на „Габриел“? Какво те посъветва за охраната?

— Нищо не ме е посъветвал, защото не му казах. Това е от онези неща, за които се говори по-късно… Той има по-голям проблем, много по-голям от всичко, което съм преживял.

— Наистина ли сте толкова великодушен, мосю Латъм? — попита Карин.

— Съвсем не, мадам Де Врийс. Нещата се развиват толкова бързо, а проблемът, който стои и пред двама ни, е толкова голям, че не исках да го усложнявам допълнително.

— Можеш ли да ми кажеш какъв е проблемът?

— Боя се, че не.

— Защо не?

— Защото ме попита.

Карин де Врийс се облегна назад и вдигна чашата към устните си.

— Все още не ми се доверяваш, нали? — тихо каза тя.

— Става въпрос за живота ми, госпожа, и за смъртоносната напаст, която се разпространява и ме плаши до смърт. Би трябвало да плаши до смърт целия цивилизован свят.

— Говориш от разстояние, Дру. Аз говоря от „непосредствена близост“, както казвате вие, американците.

— Това е война! — прошепна Латъм. Шепнеше гърлено, очите му горяха. — Не ми говори с абстракции.

— Моят съпруг загина в тази война, за това ти говоря! — Карин рязко се наведе напред. — Какво повече искаш от мен? Какво още, за да спечеля доверието ти?

— Защо толкова се стремиш към него?

— По най-простата възможна причина — тази, за която ти говорих снощи. Наблюдавах как омразата унищожава един прекрасен човек — омраза, която той не можеше да контролира. Тя го обсебваше изцяло, а аз месеци, години наред не можех да го разбера, и после го разбрах! Той беше прав! Отвратителен облак от ужас се надигаше над Германия, всъщност, повече над Източна, отколкото над Западна. „Един образ на злото се сменя с друг. Те жадуват за крещящи лидери и никога няма да се променят“ — така се беше изразил Фреди. И беше прав!

Карин де Врийс се бе изразходвала докрай емоционално, сълзи блестяха в очите й. Шепотът й стана по-тих.

— Беше измъчван и убит, защото бе открил истината — довърши тя с равен тон.

Открил истината. Дру внимателно огледа жената срещу себе си, като си спомняше колко бе въодушевен, когато бе открил истината за бащата на Вилие, стария Жодел. А после — колко уплашен беше от това, че истината е такава. Еднаквият начин, по който той и Карин реагираха на фактите, не можеше да бъде престорен. Те не можеха повече да се самозалъгват, със сигурност не можеха да прикрият гнева, обзел и двамата, защото гневът им беше твърде истински.

— Добре, добре — каза Латъм и сложи свободната си лява ръка върху здраво сключените й пръсти. — Ще ти кажа, каквото мога, без да споменавам имена — тях ще ти съобщя по-късно… в зависимост от обстоятелствата.

— Приемам. Това е заради дисциплината, нали? Предпазна мярка срещу медикаменти.

— Да — широко отворени, очите на Дру се стрелнаха към входа и околните маси; дясната му ръка бе скрита. — Ключът е бащата на Вилие, родният му баща…

— На Вилие, актьора? Писаха го във вестниците… Старецът, самоубил се в театъра?

— По-късно ще ти обясня, но сега трябва да осмислиш най-трудното. Старецът наистина е бил баща на Вилие. Борец от Съпротивата, разкрит от германците и полудял в лагерите преди години.

— Пишеше го в ранните следобедни вестници! — каза Де Врийс, пусна ръцете си и сграбчи неговата. — Спират пиесата, постановката на „Кориолан“.

— Това е глупаво! — изтърси Латъм. — Казват ли защо?

— Нещо във връзка със стареца и колко бил разстроен Вилие…

— Повече от глупаво — прекъсна я Латъм. — Гротескно, по дяволите! Сега той е също такава мишена, каквато съм и аз!

— Не разбирам.

— Няма начин да разбереш, и по един невероятен начин всичко това е свързано с брат ми.

— С Хари?

— Досието на Жодел — това е бащата на Вилие — е било извадено от архивите на ЦРУ…

— Както е станало с компютрите АА-Нула? — прекъсна го Карин.

— Едно към едно, повярвай ми. В това досие присъства името на френски генерал, който не просто е бил вербуван от нацистите, а е станал един от тях — фанатично предан изменник, изцяло обзет от каузата на господстващата раса.

— Какво значение би могло да има това сега? Той е бил генерал преди толкова много години — сега без съмнение е мъртъв.

— Може да е, може и да не е, няма значение. Но това, което става днес, е било започнато от него, той го е задвижил. Организацията тук, във Франция, която препраща милиони, идващи от цял свят, на неонацистите в Германия. Същото, което те е довело в Париж, Карин.

Де Врийс отново се облегна на стената на сепарето и отдръпна ръката си от неговата. С широко отворени очи тя се взираше в него с недоумение.

— Това какво общо има с Хари? — попита тя.

— Брат ми е донесъл списък с имена — колко, не знам — на симпатизанти на нацистите тук, във Франция, във Великобритания и в собствената ми страна. Доколкото разбирам, този списък е истинска бомба — включва мъже и жени с влияние, дори притежаващи политическа власт, които никой не би заподозрял в подобни прегрешения.

— Как се е сдобил Хари с тези имена?

— Нямам представа, затова трябва да го видя, да говоря с него!

— Защо? Изглеждаш толкова разтревожен.

— Защото едно от тези имена е на човек, с когото работя, човек, в чиито ръце бих поверил живота си, без да се замисля. Как ти се харесват теа ябълки?

— И без да обръщам внимание на граматиката, не те разбирам.

— Идиосинкразия, мадам Лингвист. Казаха ми, че изразът произхожда от един стар трик, използван от градинарите, отглеждащи ябълки — слагали най-хубавите най-отгоре в бъчвата, а отдолу били изгнилите.

— Смисълът все още ми убягва.

— Защо не? Сигурно е апокрифно.

— Говориш точно като брат си, но без неговата яснота.

— Тъкмо сега Хари трябва да бъде по-ясен.

— Относно човека, с когото работиш, разбира се.

— Да. Не мога да го повярвам, но ако Хари е прав и днес следобед се срещна с този човек — което и трябва да направя — това може да е най-тъпото решение, което вземам. Фатално тъпо.

— Отложи срещата. Кажи му, че е възникнало нещо важно.

— Ще попита какво, а в момента има пълното право да знае. Между другото, един негов служител ми спаси живота на „Габриел“ буквално преди половин час.

— Може да е било нагласено.

— Да, това е другото възможно положение. Виждам, че сте се навъртала наоколо, госпожа.

— Навъртах се — потвърди Карин. — Моро е, Клод Моро от „Дьозием“, нали?

— Защо го предполагаш?

— „Документи и разследване“ получава списък на влизащите и излизащите на всеки двайсет и четири часа. Името на Моро е споменато два пъти — миналата вечер, когато те нападнаха за първи път, и после — на следващата сутрин, когато е пристигнал германският посланик. Схемата е очевидна. Някои колеги отбелязаха, че не могат да си спомнят някого, който и да било от „Дьозием“ — да не говорим за началника — да е идвал в посолството.

— Естествено, не бих потвърдил предположението ви.

— Не се и налага, аз съм напълно съгласна с теб. Да се свързва Моро по някакъв начин с неонацистите — това ме поразява, толкова е нелепо. Абсурд!

— Точно тази дума чух от Вашингтон преди по-малко от десет минути. Познаваш брат ми. Може ли изобщо някога да бъде изигран?

— Пак ми идва наум думата „абсурд“.

— Да го вербуват?

— Никога!

— И така, както каза моят изключително опитен шеф, който е работил с Моро в онези тежки времена, и който също е съгласен с нас: „Какво, по дяволите, излиза?“

— Трябва да има обяснение.

— Точно затова трябва да говоря с Хари… Ей, почакай. Доста стабилно мнение имаш за Моро. Познаваш ли го?

— Знам, че източногерманското разузнаване се страхуваше до смърт от него, както на свой ред и неонацистите, защото бе разкрил връзките между ЩАЗИ и нацистите преди всеки друг, освен, може би, брат ти. Фреди се бе срещал с него веднъж — в Мюнхен, за инструктаж — и се върна страшно въодушевен. Нарече Моро гений.

— Та, да се върнем на въпроса: какво излиза?

— В Щатите имате един израз, който е уникално американски — каза Карин. — „Между скала и твърдина“. Мисля, че е подходящ. Опасно е да седиш в посолството или в „Мьорис“ и да очакваш Хари да се обади.

— Той има само тези номера — запротестира Дру.

— Бих искала още веднъж да те помоля да ми имаш доверие. Тук, в Париж, имам приятели от старите времена в Амстердам — приятели, на които можеш да се довериш. Ако искаш, ще отида и ще дам имената им на полковника.

— За какво? Защо?

— Могат да те скрият и ти пак ще можеш да продължиш работата си в Париж. Живеят на по-малко от четирийсет и пет минути път от града. Аз самата мога да се свържа с Моро и да му обясня по най-приемливия начин… истината, Дру.

— Значи ти наистина познаваш Моро.

— Не лично, но двама от „Дьозием“ ме интервюираха, преди да постъпя в посолството. Името Де Врийс ще ми осигури възможността да говоря с него лично, повярвай ми.

— Вярвам ти. Но коя истина ще му кажеш — че той самият е под наблюдение.

— Не, друга истина. Като оставим настрана покушенията за убийство, извършени срещу теб, и естествената ти загриженост за…

— Кажи точната дума — намеси се Латъм. — Думата е „страх“. И трите пъти за малко да ме убият, нервите ми са опънати. С една дума — страх ме е.

— Много добре, това е честно. Ще го приеме… И освен че те е страх за собствения ти живот, ти трябва да се срещнеш с брат си, който ще долети от Лондон — не се знае точно в кой ден и час — а не можеш да рискуваш и неговия живот, като го излагаш на явна опасност. Ще минеш в нелегалност за няколко дни и ще се свържеш с него веднага след това. Естествено, аз нямам представа къде си.

— Тук има един голям недостатък. Защо ти си моят канал за свръзка?

— Това е още една истина, която превъзхожда лъжата и може да бъде потвърдена от полковник Витковски — ветеран в разузнаването, когото всички уважават. Той ще потвърди, че съпругът ми е работил с брат ти. Моро ще предположи, че знаеш това, и лесно ще разбере защо си ме помолил да ти бъда посредник.

— Още две слаби места — тихо отбеляза Дру и нервно се огледа в претъпканата вече закусвалня. — Първо, не знаех за това — трябваше Витковски да ми го каже; и второ, защо не съм използвал него?

— Стари кримки като Стенли Витковски — умни, дори блестящи ветерани от „онези тежки времена“, както ти се изрази, познават обществената йерархия по-добре от всички нас. За да доведе нещата наистина докрай, той трябва да действа съобразно своето положение. А той сега е в положение да потвърждава нещата, не да ги върши. Разбираш ли?

— Това е едно от нещата, на които винаги съм се противопоставял, но да, разбирам. Изпращаме най-добрите си мозъци в някое оградено пасище или защото скоро ще се пенсионират, или защото не са успели достатъчно да се прочуят, за да се пенсионират на друго ниво. Толкова е глупаво, по дяволите, особено в нашия бизнес, защото „тихите води“ неизменно подсигуряват успеха на „прочутите“. Колко от легендарните тайни агенти са се превърнали в легенди, защото „тихите води“ са им помагали… Извинявай, пак се разприказвах. Това отвлича ума ми от мисълта, че някой в тази бирария насред Париж може да стане и да ме застреля.

— Няма голяма вероятност — каза Де Врийс. — Близо сме до посолството, а нямаш представа колко чувствителни са французите на тема липса на контрол над местния тероризъм.

— И британците са такива, но убиват хора пред „Хародс“^[7].

— Не много често. И англичаните са изолирали техния враг номер едно, ИРА, дано вечно да горят в ада. Французите пък са мишена за много други. Цели квартали са населени с емигранти, които воюват помежду си. В скандинавските страни протестите също стават все по-агресивни, да не говорим за холандците — най-миролюбивия народ, където десните и левите са в непрекъснат сблъсък.

— Да прибавим и Италия с мафията, покварила Рим, която разделя хората; в Парламента се бият, избухват бомби. Вземи и Испания, където каталонците и баските воюват с нещо по-силно от оръжие — те воюват с презрение, трупано поколения наред. И Средния Изток, където палестинци убиват евреи и евреи убиват палестинци, и всеки обвинява другия, а в Босна и Херцеговина хора, живели толкова време заедно, сега се колят масово и явно никой не иска да направи нещо. Така е навсякъде. Неразбирателство, подозрение, насилие. Сякаш се осъществява някакъв ужасен, грандиозен план.

— За какво говориш? — втренчи се в него Де Врийс.

— Всички те са материал за новите нацистки месомелачки, не виждаш ли?

— Досега не бях разглеждала нещата в такъв смисъл. Последствията са доста драматични, нали?

— Помисли върху това. Ако списъкът на Хари е верен дори наполовина, светът ще се промени.

— Дру, това не е „новият ред“, за който говорите вие, американците. Вашият ред е само едно безобидно разписание.

— Представи си… само си представи, че всичко това е ключ към нещо друго, че „новият ред“ се завръща след петдесет години отсъствие. Че Новият Ред на Райха се завръща, за да просъществува още хиляда години.

— Това е абсурдно!

— Да, така е — съгласи се Латъм, облегна се на стената на сепарето и тежко въздъхна. — Описах ти го в най-ярки краски, защото ти си права — това не може да се случи. Но една голяма част от него може да се осъществи точно тук, в Европа, на Балканите и в Средния Изток. И каква ще бъде следващата стъпка? След многобройни войни между отделните народи и различните религии ще се родят нови нации, които ще скъсат със старите.

— Трудно ми е да следя мисълта ти, а не съм глупава. Както би казал Хари, има ли нещо ясно тук?

— Ядрените оръжия! Те се купуват и продават на международния пазар и е възможно много от тях да са попаднали в ръцете на Братството, което притежава милиони — това е нова религия, лекарство, а може би дори убежище за недоволните по целия свят, които са се присъединили към него убедени, че то е непобедимо. Така е било през трийсетте години, а малко неща са се променили оттогава.

— Не мога да проумея какво имаш предвид — каза Карин и отпи от виното си. — Аз се боря срещу разпространяващата се напаст, която уби Фреди. Не мога да приема картината на неизбежния апокалипсис, която ми описваш. Вече не сме в този стадий на цивилизацията.

— Надявам се, че е така, и се надявам да греша; моля се на Бога да престана да мисля за тези неща.

— Имаш невероятно въображение, точно като Хари, като изключим това, че той беше… той е sang-froid^[8]. Но във всички негови анализи има емоции.

— Странно е, че го казваш, защото точно по това се различаваме. Брат ми невинаги е бил толкова хладнокръвен и безчувствен; забелязах го, след като една наша братовчедка — шестнайсетгодишно момиче — почина от рак. Бяхме деца; аз го открих зад гаража, където той се опитваше да спре сълзите си. Направих всичко възможно, за да го успокоя, а той се нахвърли върху мен, като крещеше: „Не казвай на никого, че съм плакал, иначе ще те прокълна!“ Това бяха детинщини, разбира се.

— А ти каза ли на някого?

— Не, разбира се, нали ми е брат.

— Има нещо, което криеш от мен.

— Мили боже, тук да не е изповедалня?

— Не, разбира се. Просто ми се иска да те опозная по-добре. Това не е престъпление.

— Добре. Боготворях брат си. Беше толкова умен, толкова внимателен към мен, проверяваше как се готвя за изпитите и ми помагаше в семестриалните тестове, а по-късно в колежа дори избираше дисциплините ми и винаги ми казваше, че съм по-добър, отколкото си мисля, и че само трябва да се концентрирам. Баща ни винаги отсъстваше, защото пътуваше, и единственият човек, който идваше да ме вижда в колежа и който викаше най-силно на хокейните мачове, беше Хари — никой друг.

— Обичаш го, нали?

— Без него щях да бъда нищо. Затова почти с бой го принудих да ме въведе в този бизнес. Това не му хареса, но по онова време се създаваше проклетата организация, наречена Консулски Операции, която имаше нужда от мускулести типове с мозък в главата. Отговарях на изискванията и ме взеха.

— Полковникът казва, че си бил страхотен хокеист в Канада. Казва също, че е трябвало да отидеш в Ню Йорк.

— Това беше един смехотворен провинциален отбор, където ми плащаха доста добре; но Хари отлетя за Манитоба, като каза, че трябва да порасна. И аз пораснах; останалото е това, което виждаш. Имаш ли други въпроси?

— Защо си толкова враждебен към мен?

— Не е точно така. Добър съм, когато си върша работата, госпожа, но както неблагосклонно изтъкнахте, аз не съм Хари.

— И ти имаш своите предимства.

— О, сигурно е така, по дяволите. Например в бойните изкуства, но без да съм експерт, повярвай ми. Както и в онези курсове по разпит и манипулация на врага — физическа и химическа, техники за оцеляване и умения да се определя кои растения и животни са ядивни — добре са ми го втълпили.

— Тогава какво те безпокои толкова?

— Бих искал да ти кажа, но самият аз не знам. Струва ми се, че е липсата на авторитет. Съществува един строг ред от заповеди, които не мога да заобиколя, а и не съм сигурен, че искам да го направя. Както вече ти казах, „тихите води“ знаят повече от мен… а сега не мога да им се доверя.

— Подай ми телефона, ако обичаш.

— Нагласен е на по-голям обсег.

— Като натиснеш F — нула едно осем, ще го нагласиш за Париж и околностите.

Де Врийс набра номера, който знаеше наизуст, изчака няколко секунди и заговори:

— Аз съм в шести район, моля ви, засечете телефона — тя закри с ръка слушалката и погледна Дру. — Рутинна проверка, нищо повече.

Внезапно погледът на Карин се стрелна надолу към пода и тя замръзна с широко отворена уста. Изведнъж скочи и закрещя:

— Излизайте! Всички излезте оттук!

Карин сграбчи Латъм за ръката и го издърпа навън от сепарето, като продължаваше да крещи:

— Всички! — викаше тя на френски. — Ставайте от масите и излизайте навън! Les terroristes^[9]!

Настана хаос, хората масово побягнаха; бягащите клиенти чупеха чаши, блъскаха се в сервитьорите и помощник-сервитьорите и обезумели тичаха насам-натам в търсене на изход; обслужващият персонал отчаяно се опитваше да спре паниката, но после неохотно последва бягащите. Отвън, на булевард „Габриел“, всички с ужас видяха как експлозията отнесе задната част на ресторанта, взривната вълна изби останалите здрави прозорци и парченца стъкло се разлетяха по цялата улица; те се забиваха в лицата, проникваха през дрехите и стигаха до раменете, гърдите и краката на хората. На улицата настъпи безредие; Латъм закри с тялото си Карин де Врийс.

— Как разбра? — извика Дру и пъхна пистолета в колана си. — Откъде знаеш?

— Сега няма време! Ставай. След мен!