Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (16)

15.

Пламъците се издигаха нагоре — ярки огнени искри прорязваха мрака. Огромният комплекс във Ваклабрук бе почти завършен; на просторно окосено поле се тълпяха хиляда и петстотин избрани последователи на Братството от цял свят.

Нощта беше безоблачна и факли изпълваха голямата естествена арена, очертаваха границите й и осветяваха подиума и една маса, дълга петдесет фута, разположена на билото на хълма, на която седяха ръководителите. По средата имаше микрофон, чиито кабели водеха към високоговорители, разположени по цялото поле, а на високи пилони зад внушителната маса, осветени от прожектори и развявани от бриза, се издигаха знамената на Третия Райх в кървавочервено и черно, с една впечатляваща разлика — бяла светкавица, която пресичаше пречупените кръстове. Това бе знамето на Четвъртия Райх.

Изказваха се множество оратори — всички с военните униформи на Нацистка Германия; речите им бяха довели публиката до въодушевление и фанатична възбуда. Накрая предпоследният оратор се приближи към подиума и грабна стойката на микрофона. Пламналият му поглед се плъзна по гъстите редове и той заговори отчетливо, с тих и властен глас:

— Тази вечер чухте виковете на хората по целия свят, които се нуждаят от нас, желаят ни, настояват ние да поемем жезъл на властта над света, да създадем чисти раси и да елиминираме идеологическия и човешкия боклук, който замърсява цивилизования свят. Ние сме готови!

Аплодисменти и все по-силни викове на одобрение разтърсиха земята и отекнаха в околните гори. Униформеният мъж вдигна ръце, за да въдвори тишина. Тя бързо настана и той продължи:

— Но ние имаме нужда от Фюрер-Зевс, по-велик от предишния — не в мисленето, защото никой не може да надмине Адолф Хитлер във философията, а по сила и решителност — водач, който ще потисне слабите и никакви интелектуалци няма да го спрат; той ще помете враговете на расовия прогрес и ще нападне, когато разбере, че е дошло времето! Историята доказа, че ако Третият Райх бе нападнал Англия, когато хер Хитлер заповяда на своята армия да го направи, светът днес би бил много по-различен и много по-добър. Привилегированите дилетанти от юнкерския корпус го убедиха да не прави това. Новият водач — нашият Зевс — никога не би се поддал на подобна страхлива намеса… Ала — знам, че това ще ви разочарова — все още не е дошло времето да разкрием самоличността му. Но за сметка на това той е записал послание до всеки един от вас.

Ораторът вдигна напред ръка в нацистки поздрав, после рязко я прибра и от всички високоговорители гръмна силен глас. Странен глас, средно дълбок, рязък, режещ — всяка съгласна отекваше, сякаш брадва се забиваше в кораво дърво. В някои отношения той пробуждаше спомените за хитлеровите речи — истеричните кулминации бяха многобройни и прииждаха една след друга, но приликата свършваше дотук. Защото този оратор принадлежеше повече на днешните времена; кресливите му апогеи се предшестваха от хладни думи, които той изговаряше бавно с леден тон; следваха внезапни емоционални изблици, които придаваха внушителност на заключенията му. Тирадите не секваха и се сливаха с резкия монотонен тон на Хитлер. Контрастът между тях придаваше кураж на оратора, който сякаш се доверяваше на публиката си — тя без съмнение разбираше накъде я води — а след това награждаваше доверието й с виковете си и потвърждаваше изводите, които тя току-що си беше направила. Ерата на Водолея бе отдавна отминала; на нейно място бе дошла ерата на манипулациите. Уроците от „Медисън Авеню“^[1] бяха усвоени от целия свят.

— Ние сме началото и бъдещето е наше! Но вие знаете това, нали? Вие, които се трудите неуморно в нашата родина, и тези, които се трудят безспир в чужбина, виждате какво става, нали? Не е ли велико? Нашето послание е не просто прието; то е желано, желано в умовете и сърцата на хората от цял свят — и вие виждате, чувате и знаете това!… Не мога да ви видя, но ви чувам и приемам вашата благодарност, макар че — нека бъда откровен — тя не е отправена в правилна посока. Аз съм само вашият глас, гласът на справедливото недоволство в целия цивилизован свят. Вие разбирате това, нали? Разбирате, че навсякъде наблюдаваме упадък, защото хора от по-долно качество ни карат да плащаме заради тяхната некачественост! Трудолюбиви мъже и жени се лишават от спечелените с тежък труд пари заради други, които отказват да работят или са неспособни да работят, или пък са твърде глупави, за да се опитат дори! Ние ли трябва да плащаме заради техния мързел, тяхната некадърност или заблуждение? Ако е така, тези мързеливи, некадърни и заблудени управляват света! Те ни отнемат моралното ръководство, защото надделяват над нас и пилеят нашите съкровища в името на човечеството — но не, това не е човечеството, скъпи мои войници, това е боклук! Те обаче няма да го направят, защото бъдещето е наше!

Навсякъде враговете ни остават все по-изумени и объркани от това, което ги помита, а не могат да кажат със сигурност кой е на наша страна, и в най-съкровените си мисли приветстват нашия напредък, въпреки че се борят с тези свои мисли. Нека продължим похода си, войници мои, бъдещето е наше!

И отново гръмнаха бурни аплодисменти, а звуците на химна „Хорст Весел“ изпълниха огромното открито пространство, разположено насред гората. Двама души с частично обръснати вежди от предварително оформената задна редица, които ту ръкопляскаха, ту предано крещяха, се обърнаха един към друг и тихо заговориха:

— Лудост — каза французинът на английски.

— Много прилича на хитлеровите речи, които сме гледали по новините — съгласи се холандецът от холандското Външно министерство.

— Струва ми се, че не сте прав, мосю. Този фюрер е много по-убедителен. Не налага на тълпата изводите си, като крещи непрекъснато. Той я води към тях, като задава привидно разумни въпроси. После внезапно избухва и им дава отговорите, които искат да чуят. Владее динамиката — много хитро наистина.

— Кой е той, как мислиш?

— Предполагам, че може да бъде всеки от крайнодясното крило на Бундестага. Записах го, както ме инструктираха, така че нашите служби ще могат да го сравнят с гласови образци, ако този абсурдно малък касетофон в джоба ми е достатъчен за задачата.

— Не съм се свързвал с офиса от цял месец — каза холандецът.

— Аз — от шест седмици — каза французинът.

— Трябва обаче да отдадем дължимото на нашите началници. Спътниците ни са забелязали сечището в горите, както преди около трийсет години самолети, летящи на голяма височина, са забелязали ядрените ракети в Куба. Не се съгласиха да приемат обяснението за нова религиозна секта от Далечния Изток, въпреки официалните документи. И бяха прави.

— Моите хора се убедиха, че работата не е чиста, когато започнаха да наемат строителни работници от чужбина.

— Бях прост дърводелец, а ти?

— Електротехник. Баща ми притежаваше магазин за електроматериали в Лион. Работех там, преди да постъпя в Университета.

— А сега трябва да се измъкнем оттук; мисля, че няма да ни бъде лесно. На това място не липсва нищо от старите концентрационни лагери — огради от бодлива тел, кули с картечници и всичко останало.

— Търпение, ще намерим начин, мосю. Ще се видим на закуска в шеста палатка. Трябва да има някакъв начин.

Двамата се обърнаха и видяха, че униформени мъже са застанали в полукръг около тях. На туниките им имаше емблема със знамето на Четвъртия Райх — бели светкавици пресичаха свастиките.

— Достатъчно ли чухте, майне херрен^[2]? — каза един офицер и застана пред стражите, обкръжили двамата чужденци. — Мислите се за много хитри, nicht wahr^[3]? Дори си говорите на английски — войникът вдигна малко електронно устройство за подслушване, познато сред полицаите и разузнавателните кръгове. — Чудесно приспособление — продължи офицерът. — Човек може да го насочи към, да речем, двама души сред тълпа и да чуе всяка казана дума, като изчисти външните шумове. Забележително… И двамата бяхте под наблюдение още от момента, в който се появихте сред нашите привилегировани поканени гости и ентусиазирано твърдяхте, че сте от тях. Мислите ли, че сме толкова смотани? Наистина ли смятахте, че нямаме в компютрите списъци, които да прегледаме? Когато се оказа, че не фигурирате в тях, направихме повсеместна проверка на чуждестранните работни отряди. И познайте какво открихме! Няма значение, вие, разбира се, знаете. Груб холандски дърводелец и заядлив френски електротехник… Mitkommen! Zackig!^[4] Ще си поговорим — за съжаление, няма да ви настаним в прекрасни условия, но по-късно ще намерите покой и тленните ви останки ще бъдат заровени в дълбок изкоп — заедно с останалите червеи и ларви.

— Вие като че доста сте се усъвършенствали в подобни екзекуции, нали?

— Тъжно ми е да го кажа, холандецо, но тогава още ме е нямало, за да участвам. Но и нашето време ще дойде, и моето време ще дойде!

* * *

Витковски, Дру и Карин седяха около кухненската маса в апартамента на полковника на улица „Диан“. По нея безредно бяха нахвърляни нещата, които Дру бе извадил от джобовете на мъртвия нацист.

— Не е лошо — каза армейският ветеран от G-2, като вземаше ту един, ту друг предмет и внимателно го разглеждаше. — Това означава — продължи той, — че това копеле, потомък на Зигфрид, съвсем не е очаквал да има неприятности в Булонския лес.

— Защо мислиш така? — попита Латъм и посочи празната си чаша за уиски.

— Сам разбери — полковникът вдигна вежди и кимна към месинговото си барче точно зад входа на всекидневната. — В тази къща първото питие сипвам аз, останалото — всеки сам. Изключение правят дамите — попитай дамата, глупако.

— Но, моля ви, отговорете на въпроса му — намеси се Де Врийс. — Няма нито документи, нито паспорт. Защо казахте, че не е лошо?

— Всъщност дори е много добре. Той сам ще ви го обясни, ако прегледа тези неща вместо само да се налива.

— Пил съм едно питие, Стан! Едно, и ще добавя, че съм го заслужил!

— Знам, момче, но още не си ги разгледал както трябва тези неща, нали?

— Напротив, погледнах ги. Докато ги слагах на масата. Има кибрит от ресторант „О Коен дьо Фамий“, бележка от някакъв пункт за химическо чистене на авеню „Жорж V“ на името на Андре — нищо важно; златна щипка за пари с някакъв надпис на немски — безобиден, предполагам — и нищо друго; още една бележка — за кредитна карта със същото име и номер, толкова очевидно фалшив или така законспириран, че ще ни отнеме дни, за да го проследим, докато стигнем до нова задънена улица. Останалото, честно казано, не съм го преглеждал, но това, което току-що ти казах, е резултат от приблизително осемсекунден оглед. Нещо друго, полковник?

— Казах ви, госпожо Де Врийс, че той наистина има способности. Съмнявам се, че са били дори и осем секунди — по моя преценка бяха около пет, защото веднага поиска да му сипя питие.

— Впечатлена съм — съгласи се Карин, — но ти си донесъл и други предмети.

— Само два. Единият е още една сметка от магазин за обувки по поръчка, също на името на Андре, а другото — окъсан билет за увеселителен парк край Ньоли-Сюр-Сен, безплатен.

— Изобщо не съм видял такива неща! — запротестира Латъм, отиде до барчето и си сипа питие.

— Какво ти говорят?

— Обувките, особено ботушите, са изключително индивидуални, госпожо Де Врийс…

— Моля ви, престанете да ме наричате така, господине! Може и просто Карин.

— Добре, Карин. Обувките са, така да се каже, идиосинкратични: обущарите се съобразяват със специфичната форма и индивидуалните особености на крака. Когато някой ходи в подобна работилница, той обикновено е ходил там и преди — значи е прекарвал известно време в Париж. Иначе би отишъл при първия си обущар. Схващаш ли мисълта ми?

— Всъщност да. А какво ще кажеш за увеселителния парк?

— Защо са му дали безплатен билет? — намеси се Дру, върна се с питието си на масата и седна. — Наистина не забелязах тези неща, Стан.

— Знам, hюрак^[5], не съм се опитвал да те надмина, но те просто са тук.

— Значи утре ще отидем при обущаря и при онзи от увеселителния парк, който раздава безплатни билети — мисля, че това не е типично френска традиция. Господи, колко съм уморен! Хайде да си ходим… Не, чакай малко! Какво стана с капана, който им заложи на „Сакре Кьор“?

— Какъв капан? — учудено попита Витковски.

— Онзи капан! Куриер 16, на върха на кулата.

— Никога не съм чувал за това — и двамата погледнаха Карин де Врийс. — А вие?

— Много пъти съм го правила за Фреди — смутено се усмихна Карин. — Той казваше: „Скалъпи нещо — колкото по-глупаво, толкова по-добре. Всички сме глупаци“.

— Задръжте — и двамата — каза Витковски, поклати глава и погледна Дру. — Сигурен ли си, че никой не те е проследил дотук?

— Ще пренебрегна обидата си и ще ти дам професионален отговор. Не, кучи сине, защото знам нещо по-добро от това да се сменят колите три пъти — те могат да бъдат проследени по електронен път, но ти си твърде изостанал, за да го знаеш. Сменяхме превоза под земята — в метрото — и то не три, а цели пет пъти. Разбра ли?

— О, твоят гняв наистина ми харесва. Майка ми, полякинята, царство й небесно, винаги казваше, че в гнева има истина. Той е единственото нещо, на което може да се вярва.

— Сега мога ли да извикам такси и да си отидем по домовете?

— Не, точно това не можеш да направиш, мой човек. Тъй като никой не знае къде сте, ще стоите тук. И двамата. Имам стая за гости и много приятна кушетка ей там. Подозирам, че ти ще спиш на кушетката, младежо, и ще съм ти благодарен, ако не ми изпиеш всичкото уиски.

* * *

Разгневеният отряд блицкригери се завърна в главната квартира от „капана“ в „Сакре Кьор“. Посрещнаха ги със смутено мълчание. Това ядоса още повече елитните убийци.

— Никой не се появи! — изплю се номер Пет-Париж и се тръшна на един стол до масата за конференции. — Нямаше никакъв мъж, нито жена, които да приличат на свръзка! Изиграха ни — глупаво и опасно хабене на време!

— А къде е нашият изключителен водач Нула Едно? — попита друг член на отряда, като се обърна към останалите трима блицкригери, които не бяха изпратени в „Сакре Кьор“. — Може би в момента е зает с това да си сменя пелените, но ще трябва да ни даде едно-две обяснения. Ако са ни измамили, без съмнение са ни забелязали!

— Няма го — отговори друг убиец, облегнат на масата. В тона му се смесваха умора и досада.

— Какво искате да кажете? — извика Пет-Париж и рязко се изправи. — В десет трябва да се обадят от Бон. Затова трябваше да остане тук.

— Няма го и никой не се е обаждал — каза друг.

— Да не би да са го потърсили на личния му телефон?

— Не, не биха могли и не са се обаждали — отвърна умореният блицкригер, чийто номер беше Нула Две-Париж. — Когато се забави, влязох в личния му офис и седях там от девет и трийсет до единайсет и петнайсет. Нищо… Нула Едно може да е любимец на началството, но би трябвало да се къпе по-често. В стаята му смърди.

— Вземането на душ го откъсва от трона му.

— Той е като полудяло дете в магазин за електронни играчки…

— Я по-кротко — прекъсна ги друг. — Искам да ви припомня, че препирните не са желателни.

— Не и справедливата критика — настоятелно се намеси Пет-Париж. — Къде е Едно и защо го няма тук? Доколкото разбирам, дори не се е обадил.

— Правилно „разбираш“, но тук всички знаем за търканията между вас двамата.

— Признавам, че е така, но това няма нищо общо със случая — каза Пет и вдигна глава; слабото му тяло бе надвесено над масата, подпряно на широко разтворените му силни ръце. — Както и да е, поведението му в момента е неприемливо и аз ще уведомя Бон за това. Отрядът ни беше изпратен по фалшива следа…

— Всички чухме записа от посолството — уморено се намеси Две-Париж. — Съгласихме се, че „Сакре Кьор“ е по-важното място.

— Да, разбира се, аз пръв се съгласих. Но вместо да оглави по-важната акция, нашият Нула Едно избра по-маловажния Булонски лес под претекста, че няма да успее да се върне навреме от „Сакре Кьор“ за обаждането от Бон. Никой не се е обадил и той не е тук. Определено ще трябва да даде обяснение.

— А ако не може да ни го даде? — попита един блицкригер от далечния десен край на масата. — Обади се информаторът ни от американското посолство.

Отрядът от „Сакре Кьор“ реагира като един — всички подскочиха като уплашени котки. Пет се обади:

— Абсолютно му е забранено да се свързва директно с нас, особено по телефона.

— Той е сметнал, че информацията оправдава неговото своеволие.

— И какво каза? — настоятелно попита Три.

— Свързано е с полковник Витковски.

— Координаторът — тихо добави Две-Париж. — Големите му връзки във Вашингтон са известни на нашите… на нашите хора там.

— За какво става дума? — попита Пет.

— Нашият информатор е заел позиция в автомобил пред апартамента на полковника на улица „Диан“. Направил го е инстинктивно, въз основа на информацията от подслушвания телефон на вдовицата на Фредерик де Врийс от „Документи и разследване“.

— И какво?

— Преди час мъж и жена са се втурнали в сградата. Било е тъмно и той не е могъл да огледа добре мъжа, но смята, че го е познал. Жената е била вдовицата на Де Врийс.

— Мъжът е Латъм! — възкликна Пет-Париж. — Била е с Хари Латъм. Не може да е бил друг. Да вървим!

— Какво ще правим там? — скептично попита блицкригерът Нула Две.

— Ще извършим убийството, което Едно не успя да планира добре.

— Обстоятелствата са други и ако се вземе предвид „тилът“ на полковника, мястото е изключително опасно, що се отнася до сигурността. Предлагам поради отсъствието на Нула Едно да искаме разрешение от Бон.

— Аз предлагам да не искаме — намеси се Шест-Париж. — Стига ни провалът в „Сакре Кьор“, защо да им съобщаваме за това? Ако осъществим убийството, то ще компенсира провала, дори ако ни накажат…

— А ако се провалите?

— Отговорът е ясен — заговори друг участник в „Сакре Кьор“ и с дясната ръка докосна очертанията на кобура под мишницата си, а с лявата — яката на ризата, където бяха зашити три капсули с цианкалий. — Може да имаме различия в мненията, спорове, ако щете, но най-важното е нашата преданост към Братството и Четвъртия Райх. Нека никой не се съмнява в тази преданост.

— Не мисля, че някой се съмнява — каза Две. — Значи си съгласен с Шест-Париж, така ли? Отиваме на улица „Диан“.

— Разбира се. Ще бъдем идиоти, ако не отидем.

— Ще изненадаме Бон с тройно убийство, на което нашите лидери само ще изръкопляскат — съгласи се Пет-Париж ядосан и натъжен. — Без Нула Едно, който достатъчно ни изложи.

— Наистина ти се иска да командваш подразделението, нали? — попита Две и хвърли уморен поглед към внушителната фигура на Пет.

— Да — отвърна най-възрастният убиец, най-възрастен, защото вече бе навършил трийсет години. — Аз съм най-старият от вас и съм най-опитен. А той е откачен пубертет, който взема решения и действа, преди да е обмислил нещата. Трябваше да ми дадат този пост още преди три години, когато ни изпратиха тук.

— А защо не ти го дадоха? В края на краищата всички сме откачени, така че лудостта няма значение, нали?

— Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш? — намеси се друг блицкригер, който се наведе напред и се взря в Нула Две.

— Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против нашата лудост. Аз съм син на дипломат и съм израсъл в пет различни страни. Лично съм видял онова, което на вас само са ви разказвали. Ние сме прави, абсолютно прави. Слабите, умствено и расово низшите, участват във всички правителства — само слепите не го виждат. Няма нужда да бъдеш социолог, за да разбереш, че интелектуалното ниво навсякъде пада, а не се издига. Затова сме прави… Но искам да повторя въпроса си към Нула Пет. Защо избраха Нула Едно, приятелче?

— Не знам.

— Ще се опитам да обясня. Всяко движение трябва да има предани последователи — непобедими войници, населяващи тъмната област отвъд лудостта, която ги кара да се хвърлят срещу непревземаеми барикади, за да предадат послание за цялата земя. После се изгубват, защото ги заменят — или поне трябва да ги заменят — с по-висши хора. Най-голямата грешка на Третия Райх бе това, че позволи на своите непобедими войници и главорези да управляват партията, а по този начин и нацията.

— Две, ти си бил мислител!

— Философските теории на Ницше винаги са ме привличали, особено доктрината му за усъвършенстване чрез самоутвърждаване и за моралното величие на върховните владетели.

— Прекалено си образован, за да те разбера — каза Нула Шест, — но и друг път съм чувал за това.

— Разбира се, че си — усмихна се Две-Париж. — Напълниха ни главите с вариации на тази тема.

— Да не губим време! — намеси се Пет и се изправи. Леко присвитите му очи се спряха върху Две. — Значи ти си мислител? Никога не съм те чувал да говориш толкова много, особено за подобни неща. Има ли нещо зад думите ти? Може би се надяваш, че ще командваш парижкото подразделение?

— О, не, грешиш, нямам необходимата квалификация. Имам ум, но не ми достига практически опит, а съм и твърде млад.

— Има и нещо друго…

— Наистина, така е, номер Пет — прекъсна го Две. Погледите им се срещнаха. — Когато се установи нашият Райх, нямам намерение да потъвам в тълпата — нито пък ти.

— Разбрахме се… Ела, ще събера отряд за улица „Диан“ — шестима. Двама от вас ще останат тук, за да проведат спешни действия, ако се наложи.

Избраните шестима станаха от масата. Трима от тях отидоха в стаите си, за да облекат черните пуловери и панталони, а останалите блицкригери заразглеждаха голямата карта на Париж, като се концентрираха върху района около улица „Диан“. Тримата убийци се върнаха в подходящо облекло, провериха оръжията си, събраха апаратурата, която им бе приготвил Нула Пет, и изведнъж телефонът звънна.

— Това е направо недопустимо! — изкрещя Герхард Крьогер. — Ще докладвам за всички вас, за вашата некадърност и за отказа ви да поддържате връзка с член на висшия ешелон на Братството!

— Ще си направите лоша услуга, господине — каза Нула Пет, който едва се сдържаше. — Преди да е минала нощта, ние ще сме извършили убийството, което толкова желаете, а също така допълнително ще ликвидираме два обекта. Бон ще бъде доволен, ако научи, че сте взел неоценимо участие в организирането на акцията.

— Казахте ми същото преди около четири часа! Какво става? Бих желал да поговоря с онзи нахален млад човек, който твърди, че е ваш лидер!

— Бих искал да ви помогна, майн хер — отвърна Пет, като внимателно подбираше думите си. — Но за съжаление Нула Едно-Париж не се е свързал с нас. Той предпочете да отиде на по-маловажното място, което, моля да ме извините, бе под въпрос, и не се е обаждал, за да докладва. Всъщност го няма от два часа.

— „Под въпрос“? Той каза, че поема максималния риск. Може би нещо му се е случило?

— В прекрасния Булонски лес? Не е много вероятно.

— Но в такъв случай какво е станало на първото място, за Бога?

— Беше просто капан, майн хер, но моят отряд, отрядът на Нула Пет, се измъкна. Той обаче ни отведе на трето място, съвсем сигурно, и точно там отиваме сега. Преди да изгрее слънцето ще получите доказателство за смъртта на главния обект, като методът за екзекуция, който препоръчахте, ще бъде максимално документиран. Аз, Нула Пет, лично ще ви донеса снимките в хотела.

— Вашите думи ме успокояват, вие поне говорите по-разумно от онзи проклет младок с очи на кобра.

— Той е млад, господине, но е много добре обучен от физическа гледна точка за нашата работа.

— Без глава на раменете този талант не струва нищо!

— Склонен съм да се съглася, но моля ви, майн хер, той е мой началник, затова все едно никога не съм казвал това, което току-що казах.

— Не го казахте вие, а аз. Вие просто се съгласихте с едно обобщение… Кой беше вашият номер? Пет?

— Да, господине.

— Бон ще научи колко добре си вършите работата.

— Вие сте извънредно любезен. Сега трябва да тръгваме.

* * *

Стенли Витковски седеше в мрака и надничаше през прозореца към улицата. Широкото му лице с груба кожа бе неподвижно. От време на време той вдигаше към очите си инфрачервен бинокъл. Обект на наблюдението му бе автомобилът, паркиран в далечния десен ъгъл на пресечката, на по-малко от сто фута разстояние от входа на сградата, в която се намираше апартаментът му. Вниманието на ветерана от разузнаването бе привлечено от лице, мярнало се на предната седалка, осветена от една улична лампа. Лицето ту се показваше, ту се отдръпваше в сянката, сякаш човекът чакаше някого или наблюдаваше нещо на отсрещната страна на улицата. Глухото трепване в гърдите на полковника — трепване, което в миналото бе усещал стотици пъти — дойде като предупреждение.

И ето че лицето отново се показа — до дясното си ухо човекът бе притиснал радиотелефон. Изглеждаше развълнуван, ядосан, погледът му беше прикован в горните етажи на сградата. Сградата, в която живееше Витковски. След това наблюдателят захвърли телефона, отново ядосан или потиснат. Това бе достатъчно за полковника. Той стана от стола и бързо се запъти към всекидневната, като затвори вратата след себе си. Завари Дру Латъм и Карин де Врийс седнали на кушетката — за явно негово задоволство — в двата й края. Витковски не обичаше личните отношения да се намесват в работата.

— Здрасти, Стенли — каза Дру. — Надничаш, а? Ако е така, няма от какво да се страхуваш. Обсъждаме положението след Студената война, а и госпожата не ме харесва.

— Не съм казала такова нещо — леко се усмихна Карин.

— Нека ти преведа, Стан: направо ме застреляха.

— Да се надяваме, че го казваш в преносен смисъл — студено подметна полковникът. Тонът му накара Дру да се стегне.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали каза, че никой не ви е проследил, младежо?

— Не са ни следили. А и как да ни проследят?

— Не знам, но отвън на улицата има един човек с кола. Говори по телефона и непрекъснато гледа насам.

Дру бързо стана от кушетката и тръгна към спалнята на Витковски.

— Загаси лампата, преди да влезеш, проклет глупак! — извика Витковски. — Не позволявай никаква светлина да се промъкне през прозореца!

Карин протегна ръка и изгаси единствената лампа над себе си.

— Добро момиче — продължи офицерът от разузнаването. — Инфрачервеният бинокъл е на перваза. Наведи се, стой по-надалеч от стъклото. Виж онова комби отсреща на ъгъла.

— Разбрах.

Латъм изчезна в спалнята, като остави Витковски и Де Врийс сами в почти тъмната стая. Светлината от уличните лампи беше единственото осветление.

— Наистина ли се тревожите? — попита Карин.

— Достатъчно съм работил тази професия и се тревожа — отвърна полковникът, който все още стоеше прав. — Вие също.

— Може да е някой ревнив любовник или съпруг, който е прекалено пиян, за да се прибере вкъщи.

— Може да е и Феята Зъбче^[6], която се опитва да открие необходимата й възглавница.

— Не говорих враждебно и не мисля, че е справедливо вие да го правите.

— Съжалявам. Наистина. Ще повторя онова, което Сорънсън каза, но не искам да ви обърквам. Той каза: „Нещата се развиват прекалено бързо и стават твърде сложни“. Прав е. Ние си мислим, че сме подготвени, но не сме. Новите нацисти изпълзяват от мръсотията като голи охлюви от купчина боклук; много от тях са истински, но мнозина са просто светли петънца. Кой е истински и кой не е? И как да ги открием, без да обвиним всички, без да караме невинните да доказват своята невинност?

— Доказателствата ще дойдат, след като обвиненията са отправени.

— Не бихте могла да се изразите по-точно, млада госпожо. Преживял съм това. Изгубихме много агенти. Нашите хора се разкриваха, като се подмазваха на политици и журналисти, които водеха разследванията. И никой не знаеше истината.

— Сигурно ви е било много трудно…

— Стандартната оставка включва обяснения като: „Нямам нужда от това, капитане, или майоре, или някакъв друг чин от онова време“. Или: „Кой си ти, по дяволите, за да ми съсипваш живота?“. Или още по-ужасно: „Изчисти ми досието, кучи сине, или ще ти проваля цялата операция!“. Трябва да съм подписал петдесет-шейсет „поверителни меморандума“, които удостоверяват, че въпросното лице е „изключителен агент от разузнаването“ и по-голямата част от тях бяха доста по-положителни, отколкото тези хора заслужаваха.

— Най-вече след онова, което е станало с тях, разбира се.

— Не знам, но много от тези клоуни сега са в частния сектор и печелят двайсет пъти повече от мен заради легендарната слава от предишната им работа. Някои по-дребни риби, които не можеха да дешифрират дори кода върху кутия овесени ядки, оглавяват охраната на мощни корпорации.

— Това може да се нарече „шантава работа“.

— Така е. Всички сме шантави, но не заради това, което правим, а заради онова, което сме направили — на хартия, но все пак достатъчно откачено. Изнудването сега е на мода, от горе до долу, скъпа моя.

— А защо сам не сте си подал оставката, полковник?

— Защо ли? — Витковски седна на най-близкия стол; погледът му бе прикован във вратата на спалнята. — Нека го кажа така, колкото и архаично да звучи. Защото съм много добър в професията си, което не говори добре за характера ми — да бъдеш лукав и подозрителен не са качества, достойни за възхищение, но ако се усъвършенстват и използват в моята работа, могат да се превърнат в предимства. Американският комик Уил Роджърс бе казал веднъж: „Никога не съм срещал човек, който да не ми харесва“. Аз пък ще кажа, че в моя бизнес никога не съм срещал човек, когото не съм заподозрял в нещо. Може би това се дължи на европееца в мен, на генетичното ми наследство. Аз съм поляк по произход и всъщност проговорих първо на полски.

— А Полша, която е допринесла за науката и изкуството повече от много други страни, е страдала от предателства по-често от другите страни — кимна Де Врийс.

— Предполагам, че отчасти това е причината. Може би искате да кажете, че то ми е вродено?

— Фреди ви се доверяваше.

— Бих желал да ви върна комплимента. Но никога не съм вярвал на съпруга ви. Той беше огън момче, което не можех да контролирам и не можех да укротя. Смъртта му в ръцете на ЩАЗИ беше неизбежна.

— Но той беше прав! — Карин повиши тон. — ЩАЗИ и цялата им пасмина сега са в ядрото на нацистите.

— Методите му бяха погрешни, гневът му не бе насочен във вярната посока. Той предаде свръзката си и затова го убиха. Не искаше да ни слуша, не искаше да слуша мен.

— Знам, знам. И мен не искаше да слуша… Всъщност, тогава това нямаше значение.

— Кълна се, че не разбирам.

— Фреди започна да упражнява насилие — не само спрямо мен, но и спрямо всеки, който не бе съгласен с него. Беше изключително силен, трениран от вашите командоси в Белгия, и накрая реши, че е непобедим. Освен това беше същият фанатик като враговете си.

— Значи разбирате какво имам предвид, като казвам, че никога не съм се доверявал на съпруга ви.

— Естествено. Не бих желала да преживея отново последните ни дни и месеци в Амстердам.

Изведнъж вратата на спалнята се отвори и в рамката застана Латъм.

— Бинго! Прав беше, Стенли. Онова копеле отвън е Рейнълдс, Алън Рейнълдс от отдела за свръзка!

— Кой?

— Колко пъти си слизал в отдела за свръзка, Стан?

— Не знам. Може би три-четири пъти миналата година.

— Той е къртицата! Видях лицето му.

— Значи нещо ще се случи. Предлагам да вземем контрамерки.

— Какво да правим? Откъде да започнем?

— Госпожо де Врийс… Карин… би ли отишла, моля те, до прозореца на спалнята ми, за да ни кажеш какво става там?

— Отивам — каза Карин, стана от кушетката и изтича в спалнята на полковника.

— Какво ще правим сега? — попита Дру.

— Както обикновено — отвърна Витковски. — Първо да помислим за оръжието.

— Имам автоматичен пистолет със зареден пълнител — Латъм извади пистолета от колана си.

— Ще ти дам друг с допълнителен пълнител.

— Значи очакваш най-лошото?

— Очаквам го цели пет години и ако ти не си го очаквал, нищо чудно, че са разпердушинили апартамента ти.

Полковникът се приближи към едно внушително копие на Мондриан на стената и го отмести. Под него имаше сейф. Завъртя шайбата наляво и надясно, отвори голямата каса и извади два автоматични пистолета и един „Узи“, който закачи на колана си. Хвърли един от пистолетите на Дру и той го хвана. Последва пълнител, който Латъм не успя да хване и той падна на пода.

— Защо не ги хвърли едновременно? — с раздразнение каза Дру, докато се навеждаше да вдигне пълнителя.

— Исках да проверя реакциите ти. Не е лошо. Не е много добре, но не е и лошо.

— Сигурно си отбелязал на бутилката колко съм изпил.

— Нямаше нужда. Като гледам колко е останало в чашата ти, сигурно през последния час си изгълтал две-три унции. Ще се справиш.

— Благодаря ти, мамо. А сега какво ще правим, по дяволите?

— По-важното е направено. Просто ще трябва да активизираме алармената система.

Витковски отиде до кухненската мивка, отвинти хромовия капак по средата, бръкна в отвора и извади оттам две жици; краищата им бяха покрити с малки пластмасови изолатори. Той счупи накрайниците и притисна жиците една в друга. В съседните стаи се чуха пет силни бибипкания.

— Какво правиш, магьоснико?

— Да започнем с пожарните изходи. В стари сгради като тази те са два: единият е в спалнята ми, другият — там, в нишата, която от глупост наричам своя библиотека. Ние сме на третия етаж, сградата има седем етажа. Щом активизираме външните приспособления за защита, пожарните изходи на втория етаж и подът на четвъртия се наелектризирват, а напрежението е достатъчно, за да зашемети, но не и да убие човек.

— Да предположим, че които и да са лошите, те просто ще се изкачат по стълбите или ще вземат асансьора.

— Естествено, човек трябва да уважава личния живот и гражданските права на съседите си. На този етаж има още три апартамента. Моят е най-левият, а вратата към стълбището е на двайсет фута разстояние от най-близкия ми съсед отдясно. Може би не сте забелязали, но към моята врата води дебела пъстра ориенталска пътека.

— И когато включиш външните приспособления — прекъсна го Латъм, — веднага щом лошите стъпят на пътеката, нещо им се случва, така ли?

— Точно така. Светват четиристотинватови прожектори и заедно с тях сирена, която се чува чак на площад „Конкорд“.

— Така никого няма да заловиш. Ще побегнат презглава.

— През пожарните изходи няма да успеят. А ако използват стълбите, ще попаднат право в ръцете, които ги очакват.

— Какво? Как така?

— На долния етаж живее един грубиянин унгарец, който се занимава, така да се каже, с присвояване на скъпоценности. Малко повече от дребна риба; не е голям мошеник, но се сприятелихме. Ако му звънна по телефона или почукам на вратата му, той ще ни пусне да изчакаме в неговия апартамент. Който и да се затича по тези стълби, ще получи куршум в крака — надявам се, че стреляш прилично, не бих искал да има трупове.

— Полковник! — обади се Карин де Врийс от спалнята. Тонът й бе настоятелен. — До колата току-що спря микробус. От нещо слизат някакви мъже… четирима… пет… шест — шестима мъже в тъмни дрехи.

— Явно наистина доста си им притрябвал, момче — каза Витковски, когато двамата с Дру дотичаха до прозореца на спалнята при Карин.

— Двама от тях носят раници — каза Латъм.

— Единият говори с шофьора на колата — добави Де Врийс. — Като че ли му каза да тръгва. Колата се отдръпна.

— Другите се пръснаха; оглеждат сградата — довърши полковникът, докосна ръката на Карин и я накара да се обърне към него. — Този младеж и аз ще излезем за малко — очите на жената тревожно блеснаха. — Не се безпокой, ще бъдем точно под този апартамент. Затвори вратата на спалнята и се заключи. Вратата е бронирана и никой не може да я разбие, без да има подръка камион или отряд от десет души с бухалки.

— За Бога, извикай полиция или поне охраната на посолството! — изрече Дру хладно, но твърдо.

— Ако не греша, услужливите ми съседи ще се обадят в полицията, но едва след като ние с вас успеем да хванем едно-две от тези копелета.

— Намеси ли се нашата охрана, ще ги загубим — отбеляза Карин. — Ще ги накарат да сътрудничат на полицията, която ще арестува всички.

— Много си досетлива — каза Витковски и й кимна в слабата светлина, която идваше от улицата. — Ще чуеш оглушителна сирена от коридора и най-вероятно сигнал за високо електростатично напрежение от пожарния изход…

— Пуснал си тока.

— Знаеше ли това? — учудено попита Латъм.

— В Амстердам Фреди правеше същото.

— Аз го бях научил — равнодушно отбеляза полковникът. — Хайде, момче, нямаме време за губене.

След осемдесет и пет секунди раздразнителният унгарец се съгласи да направи услуга на влиятелния американец, който му бе помагал в миналото и можеше да бъде полезен и занапред. Витковски и Дру застанаха до вратата на съседа от долния етаж, открехната на по-малко от инч. Чакането им се стори безкрайно; минаха почти осем минути.

— Нещо не е наред — прошепна полковникът. — Това не е нормално.

— Никой не се е качил по стълбите, няма сигнал — каза Латъм. — Може би още оглеждат сградата.

— И това изглежда безсмислено. Тези стари сгради са ясни като бял ден и са наблъскани една до друга като книги на лавица… Боже, „наблъскани една до друга“… раниците!

— Какво искаш да кажеш?

— Че съм проклет глупак, ето какво! Имат въжета и алпийски куки! Прехвърлят се от една сграда на друга и се спускат по стените. Вън! Да тичаме нагоре, колкото се може по-бързо. И, за Бога, не стъпвай върху пътеката!

* * *

Карин седеше в мрака срещу прозореца с пистолет в ръка и напрягаше слуха си, за да чуе звука от пожарния изход. Но такъв не се чуваше, а бяха минали почти десет минути, откакто полковникът и Латъм излязоха. Тя започна да се чуди. Както сам бе признал, Витковски подозираше всичко и всеки до степен на параноя, а Дру беше уморен. Възможно ли бе и двамата да грешат? Дали полковникът не се бе объркал заради някой ревнив любовник, или гузен и уплашен съпруг? И дали умореният Латъм не бе зърнал нечие лице, което да му е напомнило на Алън Рейнълдс от отдела за свръзка, а всъщност да е съвсем друг човек? Дали мъжете от микробуса, които се движеха толкова бързо — явно бяха младежи — не бяха просто група студенти от университета, които се връщат от поход или просто за замръкнали насред Париж? Тя остави пистолета на една масичка до стола и се протегна. Отметна глава назад и се прозя. Мили боже, колко й се спеше!

И тогава сякаш силна светкавица блесна едновременно с гръм, един силует строши стъклото и нахлу вътре, като пръскаше стъкло, скочи на крака и се откачи от въжето. Карин скочи от креслото и инстинктивно се дръпна назад. Бинтованата й дясна ръка събаряше каквото й попадне. После се появи още един силует — дяволски дързък нахалник, вмъкнал се в стаята й — плъзна се по въжето и се приземи до леглото.

— Кои сте вие? — извика Де Врийс на немски, като се опитваше да събере мислите си, доколкото й бе възможно, и тогава осъзна, че пистолетът й е на масичката. — Какво търсите тук?

— Говорите немски — каза първият нападател, — значи знаете защо сме тук! Защо иначе ще ни говорите на нашия език?

— Това е вторият ми роден език, малко хора разбират родния ми валонски — Карин обикаляше и се доближаваше до масата.

— Къде е той, госпожо Де Врийс? — злобно попита вторият, който стоеше до леглото. — Знаете, че жива оттук няма да излезете. Нашите другари ще ви препречат пътя; в момента се качват. Трябваше само да им дадем знак — и този знак беше счупеният прозорец.

— Не разбирам за какво говорите! Щом знаете коя съм, толкова ли ви учудва това, че имам връзка със собственика на този апартамент?

— Леглото е празно, в него никой не е спал…

— Скандал между любовници. Беше пил повече и се скарахме — Карин беше на една ръка разстояние от пистолета си, а никой от нацистите не си бе направил труда да извади своя от кобура.

— Никога ли не сте се карали с момичетата си? Ако не сте, значи сте деца!

Тя протегна ръка, грабна пистолета и стреля по първия нацист, а вторият в учудване разкопча кобура си.

— Спри или ще умреш! — каза Де Врийс.

Щом изрече това, бронираната врата на спалнята внезапно се отвори и се блъсна в стената.

— О, боже мой! — извика Витковски и светна лампата. — Заловила го е жив!

— Мислех, че за да влезеш тук ти трябва или камион, или отряд с бухалки — каза Карин. Тя видимо трепереше.

— Не и ако имаш внуци, които ти идват на гости в Париж — те много обичат да си играят. В рамката има скрито копче.

Изведнъж полковникът млъкна. Зави сирена; звукът можеше да им пръсне тъпанчетата. Толкова силно виеше, че само след секунди в съседните сгради светнаха лампите.

— Идват! — извика Де Врийс.

— Да ги посрещнем, момче — каза Витковски. Двамата с Латъм тичешком прекосиха всекидневната на път за входната врата. Полковникът я отвори — двамата с Дру останаха скрити зад вратата. Вътре се втурнаха двама мъже с автомати, които стреляха без прекъсване и помитаха всичко по пътя си. Полковникът и Дру се прицелиха и изстреляха по три куршума във всеки от тях — в ръцете и краката на убийците. Те се строполиха на пода и започнаха да хленчат и да се гърчат.

— Пази ги! — изкрещя Витковски и се втурна в кухнята. След секунди сирената млъкна и лампите в коридора угаснаха. По стъпалата в коридора се чуха шумни стъпки, които постепенно заглъхнаха.

— Вържете тези кучи синове и ги затворете в банята за гости заедно с живия от спалнята. Ще дадем на жандармите копелето, което Карин изпрати във Валхала^[7].

— Полицията ще иска да научи какво е станало, Стан.

— До утре сутринта… до тази сутрин това си е техен проблем. Искам да задействам някои от моите дипломатически връзки и да изпратя тази измет със свръхзвуков самолет за Вашингтон. Няма да съобщаваме на никого освен на Сорънсън.

Изведнъж от спалнята се чу писък. Беше гласът на Карин. Дру се втурна през вратата: тя стоеше втренчена в неподвижната фигура с изцъклени очи, простряна на леглото. Пистолетът висеше в ръката й.

— Какво стана?

— Не разбрах. Извърна се и си захапа яката. След малко се загърчи.

— Цианкалий.

Латъм се опита да улови пулса на младия неонацист, като опипа гърлото му.

— Deutschland Über Alles^[8] — тихо каза той. — Чудя се дали майката и бащата на това хлапе биха се гордели с него. Господи, дано не е така!