Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Apocalypse Watch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

АПОКАЛИПТИЧНИЯТ ЧАСОВНИК. 1999. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Магдалена КУЦАРОВА, Светлана КОМОГОРОВА-КОМО [The Apocalypse Watch / Robert LUDLUM]. Формат: 20 см. Страници: 638. Цена:: 6800.00 лв.ISBN: 954-733-036-5

художник: Буян Филчев

редактор: Камелия Вълова

консултант: Йордан Колев

коректор: Камелия Вълова

оформление: Калина Павлова

печат „Балкан-прес“ ЕАД

ИК „Прозорец“ ООД

 

Първото издание е от 1995 в две части.

 

Robert Ludlum

The Apocalypse Watch

Bantam books, 1995

New York Toronto London Sydney Auckland

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)

14.

Герхард Крьогер излезе от отделението за багаж на летище „Орли“ с лекарска чанта и среден по размер пластмасов куфар. Той зави наляво и тръгна по дългата асфалтирана алея. Тогава видя табелата „PETITE CARGAISON“[1]. Той внимателно огледа колите, които минаваха пред него, после се съсредоточи върху няколкото превозни средства, паркирани до бордюра пред големите плъзгащи се метални врати, през които провереният багаж — сандъци и куфари — се извозваше на колички до хората, които го чакаха. Най-после забеляза това, което търсеше — сив микробус с бял надпис отстрани: „ENTREPÔTS AVIGNON“[2], масивно пазарно депо, където над сто дистрибутори складираха стоките си, преди да ги доставят по магазините из цял Париж. Някъде из този подобен на лабиринт комплекс се намираха квартирите на „Блицкригер“ — елитните убийци на Братството. Докторът се приближи до човек, облечен със спортна риза в бяло и червено, облегнал се на микробуса, както му бяха заповядали.

— Пристигна ли маласолът[3], мосю? — попита той.

— Най-добрият хайвер от иранските води — отвърна мускулестият мъж със спортната риза. Хвърли цигарата си и втренчено погледна Крьогер.

— Наистина ли е по-добър от руския? — продължи Герхард.

— Всичко е по-добро от руското.

— Добре. Значи знаете кой съм.

— Не, не знам кой сте, мосю, и не ме интересува. Качете се отзад при останалата риба и ще ви заведа при друг човек, който със сигурност знае кой сте.

Пътуването към целта бе мъчително за Герхард и поради силния мирис на замразена риба, и поради факта че му се налагаше да седи на грубо скована пейка, докато микробусът се движеше с голяма скорост по павираните шосета, останали вероятно още от линията „Мажино“. Накрая, след почти трийсет минути, те спряха и той дочу дрезгавия глас на невидим събеседник.

— Слизайте, мосю. И, моля ви, запомнете добре — вие никога не сте ни виждал и ние никога не сме ви виждали; и никога не сте се возил в нашия бус.

— Що за транспорт беше това? — възкликна Герхард. — Знаете ли кой съм аз?

— А вие знаете ли кои сме ние, хер Крьогер? Ако е така, въпросът ви е глупав. Присъствието ни във Франция трябва да се пази в най-строга тайна.

— Ще обсъдим това, когато се срещна с началниците ви. Веднага ме заведете при тях!

— Аз нямам началници, хер доктор. Държах лично да ви посрещна.

— Но вие… вие сте…

— Толкова млад ли, господине? Само млади хора могат да се справят с това, което вършим. Нашите рефлекси са бързи, нашите тела са тренирани до съвършенство. Възрастни хора като вас ще бъдат дисквалифицирани още след първия час на обучение.

— Трябва да се съглася с вас, но вие можете да бъдете дисквалифициран поради неизпълнение на заповед!

— Нашето подразделение е най-доброто. Бих желал да ви напомня, че ликвидирахме обекта при най-неблагоприятни обстоятелства.

— Но не този, когото трябваше, глупако!

— Ще открием и другия. Това е въпрос само на време.

— Няма време! Трябва да говорим обстойно — вие сте пропуснали нещо. Да отидем във вашата главна квартира.

— Не! Ще говорим тук. Никой не посещава нашите офиси. Уредили сме въпроса с настаняването ви — хотел „Лютеция“, бившата квартира на Гестапо. Хотелът е променен, но стените са пропити със спомени. Ще се чувствате добре, хер доктор.

— Налага се да говорим сега!

— Говорете, хер Крьогер. Няма да влизаме вътре.

— Не се подчинявате, младежо. Сега аз съм командир на Ваклабрук, докато назначат заместник на Фон Шнабе. Аз ще ви заповядвам.

— Ще си позволя да възразя, хер доктор. След като ликвидираха генерал Фон Шнабе, получихме инструкции да приемаме заповеди единствено от нашия водач в Бон.

— Кой е той?

— Ако знаех, щях да съм се заклел да го пазя в тайна, но тъй като не знам, това няма значение. Използваме кодове и чрез тях се подчиняваме на върховната власт. Всичките ни ангажименти се определят единствено и само от нея.

— Този Хари Латъм трябва да бъде проследен и убит. Нямаме време за губене!

— Разбрахме това, от Бон ни го обясниха.

— И вие си стоите тук и най-спокойно ми съобщавате, че това е въпрос само на време?

— Виковете никога не помагат, майн хер. Времето се измерва в секунди, минути, часове, дни, седмици и…

— Млъкнете! Ние сме в криза, държа да приемете този факт.

— Приемам го — приемаме го, господине.

— Щом е така, какво сте направили досега и какво смятате да правите? И къде, по дяволите, са вашите двама души? Обаждали ли са се?

Младият блицкригер се изпъна като струна, но в погледа му проблесна несигурност; той тихо отговори:

— Както обясних на Дрозда, хер Крьогер, има няколко възможности. Избягали са, но и двамата са ранени — не знаем доколко е сериозно. Ако положението им е безнадеждно, те ще постъпят достойно, защото всеки от тях е положил клетва — ще се самоубият с цианкалий или ще се прострелят в главите.

— Казвате, че не са се обаждали.

— Точно така, сър. Но знаем, че са избягали с колата.

— Откъде знаете?

— Пише го във всички вестници, съобщават го в новините. Освен това научихме, че се провежда масово издирване — лов на хора, в който са се включили полицията, Сюрте и дори бюро „Дьозием“. Навсякъде са плъзнали: по градове, села, дори из горите и планините: разпитват всеки лекар в радиус два часа път от Париж.

— Следователно, вие смятате, че е извършено двойно самоубийство, и въпреки това казахте, че има няколко възможности. Какви са другите?

— Това е най-вероятното, сър, но е допустимо и да се възстановяват някъде, където нямат телефон подръка. Както знаете, ние сме обучени да ближем раните си като животните, на някое скришно място, докато не зараснат достатъчно, за да се свържем с другите. Всички сме обучени да оказваме първа помощ при телесни повреди и да наместваме счупени кости.

— Това е чудесно. Ще върна дипломата си и ще пращам пациентите си при вас.

— Това не е шега, майн хер, просто сме обучени да оцеляваме.

— Някакви други „възможности“?

— Искате да знаете дали не са ги заловили живи, така ли?

— Да.

— Щяхме да разберем, ако беше така. Информаторите ни в посолството щяха да ни съобщят, а колкото до лова на хора, започнали са го без всякакво колебание. Френското правителство разполага с над сто служители, които търсят нашите хора. Ние ги наблюдаваме и ги подслушваме.

— Убедителен сте. Какво още правите? Докъде сте стигнали? Хари Латъм трябва да бъде открит!

— Надяваме се, че скоро ще го открием, сър. Латъм е под закрилата на „Антинеос“.

— Това ми е известно! — прекъсна го Крьогер ядосано. — Но това нищо не означава, ако не знаете къде се намират те или къде са го скрили.

— Можем да научим местонахождението на главната им квартира за два часа, майн хер.

— Какво?… Защо не го казахте по-рано?

— Защото бих предпочел да ви поставя пред свършен факт, а не да ви давам предположения. Казах „можем да научим“, но още не сме.

— Как?

— Шефът на охраната в посолството се е свързал по телефона с „Антинеос“, а неговият телефон, както и този на посланика, се подслушва. Съществува засекретен запис на неговите телефонни разговори. Нашият човек смята, че можем да му хвърлим едно око. След като научим телефонните номера, лесно можем да вербуваме някого от телефонната компания, който да изкопае местонахождението им. От тази гледна точка проблемът може да бъде елиминиран.

— Звучи твърде просто. Според мен номерата, които не фигурират в указателя, се пазят строго — Бог ми е свидетел, че с нашите е така. Съмнявам се, че можете да влезете в офиса на някой служител от телефонната компания и да сложите пачка пари на бюрото му.

— Няма да влизаме в никакъв офис. Използвах думите „да изкопае“ и точно това имах предвид. Ще намерим работник, който поставя кабели — тяхното истинско местонахождение е фиксирано в компютрите. Налага се — за инсталации, за поправки…

— Очевидно си разбирате от работата, хер… Как се казвате?

— Нямам име, никой от нас няма име. Аз съм номер 01, Париж. Елате, уредил съм транспорт за вас. Ще държим постоянна връзка, може би ще ви се обадим няколко минути, след като пристигнете в хотела.

* * *

Дру седеше зад бюрото в стаята си в „Мезон Руж“ — сградата на „Антинеос“. Вдигна телефонната слушалка и набра номера на посолството. Помоли телефонистката да го свърже с госпожа Де Врийс от „Документи и разследвания“.

— Обажда се Хари Латъм — каза Дру, след като чу гласа на Карин. — Можете ли да говорите?

— Да, мосю, тук няма никой, но първо трябва да ви предам някои инструкции. Посланикът ме извика и ме помоли да ви ги съобщя следващия път, когато се обадите.

— Говорете — каза Латъм, който в момента се представяше за мъртвия си брат Хари; присви очи и внимателно се заслуша. Карин имаше някакво съобщение за него. Докато тя говореше, той взе един молив.

— Трябва да се свържете с нашия куриер номер 16 на върха на кулата на „Сакре Кьор“ в девет и трийсет тази вечер. Той ще ви предаде комюникета от Вашингтон… Разбирате, нали, non[4]?

— Да, разбирам — отвърна Дру, който знаеше, че френското non вместо обичайното n’est-ce pas[5] означава, че трябва да пренебрегне тази информация. Витковски слагаше нов капан, като използваше, че телефонът на Карин се подслушва. — Нещо друго?

— Да. Беше планирано да се срещнете с приятел на брат ви Дру от лондонските Консулски Операции край фонтаните в Булонския лес в осем и четирийсет и пет, нали така?

— Да.

— Отлага се, мосю. Съвпада с контакта в „Сакре Кьор“.

— Можете ли да се свържете с него и да отложите срещата?

— Да, да. Ще ви уредим нова среща.

— Моля ви. Той може да ми разкаже неща, които искам да знам за последните седмици на Дру, особено подробности за онази работа, свързана с Жодел… Това всичко ли е?

— Засега да. Открихте ли нещо?

— Кога мога да се върна в посолството?

— Ще ви съобщим. Убедени сме, че в момента се намира под денонощно наблюдение.

— Не ми харесва тази криеница. Много е неудобно, по дяволите.

— Знаете, че винаги можете да се върнете във Вашингтон.

— Не! Тук убиха Дру, убийците му са тук. Ще остана, докато ги открия.

— Много добре. Ще се обадите ли утре?

— Да. Искам още документи от папките на брат ми. Всичко, което има за онзи актьор.

— Au revoir[6], мосю.

— Чао — Латъм затвори телефона и прегледа кратките бележки, които беше нахвърлял — кратки, защото бързо разбра метода на тайните инструкции, които му даваше Карин. „Сакре Кьор“ не важеше — важаха фонтаните в Булонския лес; френското „non“ елиминираше първото; двойното „да“ потвърждаваше второто. Останалото беше просто „пълнеж“, за да се подчертае, че „Хари“ Латъм държи да остане в Париж. Нямаше начин да разбере с кого трябва да се срещне в Булонския лес, но очевидно щеше да го познае — който и да беше той — или, ако не беше някой познат, щеше да го заговори.

* * *

В края на смяната си информаторът на Братството от отдела за свръзка в посолството излезе на улица „Габриел“, изчака, после изведнъж пресече улицата и притича към един мотоциклетист. Пъхна капсулата в ръцете му и мотоциклетът отпраши надолу по улицата, като криволичеше между колите. Двайсет и шест минути по-късно, точно в 16.37 часа, записът пристигна в тайната квартира на убийците в Авиньонските складове.

Със снимка пет на шест инча на Александър Ласитър-Хари в ръка блицкригерът 01-Париж изслуша за трети път записа на телефонния разговор между Латъм и онази жена, Де Врийс.

— Търсенето като че ли приключи — каза 01, стана и протегна ръка да изключи касетофона. — Кой ще отиде в „Сакре Кьор“? — попита той и огледа колегите си, насядали около масата за конференции. Всички вдигнаха ръка като един.

— Четирима ще са достатъчни, повече ще се набиват на очи — продължи водачът. — Разделете се и носете снимката с вас. Помнете обаче, че Латъм без съмнение ще бъде с променена външност.

— Че какво може да направи? — попита блицкригерът, седящ най-близо до 01. — Да си пусне мустаци и брада? Знаем какви са ръстът му, телесната му конструкция, лицевата му структура. Латъм ще трябва да се приближи до куриер, който ще го очаква — мъж или жена — ще стои неподвижно на мястото на срещата и със сигурност ще го разпознаем.

— Не бъди такъв оптимист, 06 — каза младият водач. — Помни, че Хари Латъм е много опитен таен агент. Както ние си имаме наши трикове, и той си има свои. И, за Бога, помнете, че трябва да стреляте в главата, coup de grace[7], и изстрелът да отнесе лявата страна на черепа му. Не питайте защо, просто не го забравяйте.

— Ако толкова се съмнявате в нас — намеси се един по-възрастен блицкригер от далечния край на масата, в чийто тон се долавяше скрита враждебност, — защо не го направите сам?

— Инструкции от Бон — отвърна хладно 01. — Аз трябва да остана тук и да получа заповедите, които ще пристигнат в десет часа. Някой от вас иска ли да заеме моето място, в случай че не открием Хари Латъм, за да съобщи новината?

— Non[8], nein[9]. Разбира се, че не — такива бяха отговорите на хората около масата. Някои се подхилваха, други се усмихваха криво.

— Но аз ще покрия Булонския лес.

— Защо? — попита 07. — Срещата е отменена — нали чу записа.

— Пак ви питам: дали някой от вас не би се погрижил да покрие Булонския лес, в случай че подчертаното отрицание е сигнал за потвърждение или че плановете отново се променят?

— Разумно е — каза 07.

— Вероятно няма да е нужно — каза младият водач. — Но както и да е, това ще ми отнеме не повече от петнайсет-двайсет минути, след което ще се върна и в десет часа ще бъда тук. Ако отида в „Сакре Кьор“, няма да успея да се върна навреме.

След като избра четиримата за „Сакре Кьор“, 01-Париж се върна в канцеларията и седна на бюрото си. Отдъхна си — не зададоха никакви въпроси относно тайнствените инструкции от Бон, нито пък настояха той, като техен началник, да води акцията „Хари Латъм“ и да остави някой друг да приеме съобщението от Бон. Всъщност не искаше да участва в убийството, по простата причина че можеше и да не бъде успешно. Макар и да не вярваше, че непредвидените неуспехи биха могли да го провалят, независимо от техния брой, 01-Париж не можеше да допусне нов „пропуск“ в досието си — като шофьора, който не успя да се справи с покойния Дру Латъм, или двамата убийци, изпратени да ликвидират братята американци и не успели да премахнат по-важния, след което бяха изчезнали, или тяхната другарка, която загина в Монте Карло. Ако сега успееха да убият Александър Ласитър-Хари Латъм със сигурност и както трябва, включително и да му пръснат черепа, заслугата щеше да бъде негова, защото той бе организирал акцията. Ако капанът се провалеше — той не е бил там, нека обвиняват другите.

Защото 01-Париж знаеше онова, което другите не знаеха; като техен водач той трябваше да изпълнява заповедите. Ако блицкригер се провалеше, налагаха му строго мъмрене; ако се провалеше повторно, застрелваха го и друг заемаше мястото му. Ако акцията в „Сакре Кьор“ се провалеше, четиримата знаеха, че ще ги елиминират — можеше да го свърши например трийсетгодишният 05. Презрението му към младия началник твърде често изскачаше на повърхността… Освен това 05 упорито възразяваше за двамата, които бяха изчезнали: „Единият е бебе, на което просто му харесва да убива, а другият е глупак — поема твърде големи рискове! Нека аз се заема с това!“ Така бе казал 05 и то пред 06. Двамата щяха да отидат в „Сакре Кьор“; и двамата щяха да бъдат застреляни в случай на провал. 01-Париж не можеше да си позволи ново петно в досието си. Искаше да бъде допуснат до вътрешния кръг на Братството; трябваше да спечели уважението на истинските водачи, на самия нов фюрер, и да му служи с цялото си сърце и душа. Защото той вярваше, вярваше истински!

Щеше да вземе фотоапарата си в Булонския лес и да направи достатъчно нощни снимки, за да докаже, че е бил там — доказателството щеше да е в самия фотоапарат, тъй като той отпечатваше датата и часа върху всяка снимка. Просто покриваше площта — ако изобщо беше необходимо, в което се съмняваше.

Телефонът иззвъня и стресна младия главен блицкригер. Той вдигна слушалката.

— Кодът е верен — каза телефонистката. — Маласолният хайвер се обажда.

— Хер доктор…

— Не се обадихте! — изкрещя Герхард Крьогер. — Вися тук от три часа, а вие не ми се обадихте!

— Само защото усъвършенстваме стратегията. Ако моите подчинени изпълнят всичко както трябва, можем да постигнем целта, майн хер. Всичко съм уточнил до най-малкия детайл.

— Вашите подчинени? Защо не вие?

— Получих противоречива информация, която би могла да бъде много по-опасна. Реших сам да поема риска.

— Говорите безсмислици!

— Не мога да ви обясня по телефона.

— Защо не? Врагът няма ни най-малка представа кой съм, нито дори че съм тук, така че телефонистката на хотела едва ли е вербувана. Държа да знам какво става!

— Има определени срещи на две различни места, но часовете съвпадат. Кажете на Бон, че 01-Париж е използвал целия си талант, за да подсигури и двете, но не може да бъде на две места едновременно. И тъй като не може, той е избрал да поеме по-големия риск. Това е всичко, което мога да ви кажа, майн хер. Ако не оцелея, помнете ме с добро. Трябва да тръгвам.

— Да… Да, естествено.

Младият нацистки терорист тресна слушалката. Каквото и да се случеше, той се беше подсигурил. Щеше да вечеря дълго и разточително в „О коен дьо фамий“, после да се разходи до главния фонтан в Булонския лес, да направи няколко безполезни снимки, а след това да се върне в Авиньонските складове и да приеме случилото се. Или заслугата за убийството, или смъртта на блицкригери, екзекутирани поради собствената им некадърност.

Беше убеден в това.

* * *

Дру се разхождаше в Булонския лес край блестящия фонтан, окъпан в светлини от прожекторите, които осветяваха водата отдолу, и се вглеждаше във вечерните минувачи, търсейки познато лице. Бе дошъл на срещата малко преди осем и половина; сега беше почти девет и нито той бе разпознал някого, нито някой го бе заговорил. Да не би да е разбрал погрешно инструкциите на Карин? Да не би разменените думи да имаха за цел да объркат онези, които подслушват телефона й, а съобщението за него да беше буквалното им значение? Не, в това нямаше никакъв смисъл. Без да се взема предвид Амстердамският период на Карин, те не се познаваха достатъчно, за да играят игри с единично и двойно покритие. Латъм погледна часовника си: беше девет и три минути. Щеше да обиколи фонтана още веднъж и после да се върне в „Мезон Руж“.

— Американецо!

Той се обърна. Беше Карин. Носеше руса перука, дясната й ръка бе бинтована.

— Тръгвай наляво, бързо, все едно съм се блъснала в тебе! Отдясно един ни снима. Ще се срещнем на северната алея.

Латъм направи каквото му казаха, успокоен от това, че тя е тук, но разтревожен от думите й. Той заобиколи, като се движеше с безгрижния ритъм на тълпите около фонтана, и накрая стигна до покритата с каменни плочи пътека от дясната му страна. Зави по нея, мина трийсет или четирийсет фута по-надолу в тунела от дървета и зачака. След две минути пристигна и Карин.

Сякаш по случайност, която никой от тях не бе очаквал, те внезапно се прегърнаха — не за дълго.

— Съжалявам — каза Де Врийс, леко се отдръпна и без нужда приглади русата си перука с бинтованата дясна ръка.

— А аз — не — усмихнато я прекъсна Дру. — Мисля, че искам да направя това от два дни.

— Да направиш какво?

— Да те прегърна.

— Просто се зарадвах, като видях, че си добре.

— Ами добре съм.

— Това е много хубаво.

— Много ми беше хубаво и докато те прегръщах — леко се усмихна Латъм. — Виж какво, госпожа, ти ми внуши тази идея. Точно ти каза, че извинението ти за пред посолството ще бъде, че ме намираш за привлекателен и така нататък.

— Това не беше желание, което трябва да се изпълни, Дру. Това беше извинение, използвано стратегически.

— Хайде де, не съм Квазимодо, нали?

— Не, ти си доста едър и не много неприятен тип, когото, сигурна съм, много жени смятат за привлекателен.

— Но не и ти.

— Аз имам други причини.

— Искаш да кажеш, че не съм Фреди. Несравнимият Фреди де Врийс!

— Никой не може да бъде Фреди, бил той красив или грозен.

— Това означава ли, че още мога да участвам в надпреварата?

— В каква надпревара?

— За твоите чувства например, колкото и временни и повърхностни да са те.

— Да не би да искаш да спиш с мен?

— По дяволите, изобщо не е ставало въпрос за това. Не забравяй, че аз съм американец от Нова Англия. Така че не на мене тия, госпожа.

— Освен това умееш да се измъкваш.

— Какво да правя?

— Не искам да кажа, че лъжеш — много грубо звучи.

— Какво?

— Освен това си грубиян, който е готов да напердаши другите, както и да се нарича това в хокейните срещи. О, да, чувала съм за това. Хари ми го е казвал.

— Само когато ми се изпречват на пътя — никога умишлено.

— А кой напада пръв?

— Като че ли аз.

— Оформих мнението си. Ти си войнствен индивид.

— В каква връзка казваш това, по дяволите?

— Но в момента съм ти благодарна, че си такъв.

— Защо?

— Човекът с фотоапарата е от другата страна на фонтана.

— И какво? Кой ли не снима в Париж нощем? Тулуз Лотрек го е рисувал, а днес го снимат.

— Не, той е неонацист, сигурна съм, знам го.

— Откъде?

— От начина, по който стои, от излъчването му, което е толкова… толкова агресивно.

— Не е много основателно.

— Тогава защо е тук? Колко хора снимат нощем в Булонския лес?

— Мисля, че си права. Къде е той?

— Точно срещу нас — или поне там беше. На южната алея.

— Остани тук.

— Не, ще дойда с теб.

— Дявол да го вземе, прави каквото ти казвам.

— Не можеш да ми заповядваш!

— Нямаш пистолет, а дори и да имаше, не можеш да стреляш. Ръката ти е цялата в гипс.

— Имам оръжие, а ако беше малко по-наблюдателен, щеше да забележиш, че съм левачка.

— Какво?

— Да вървим.

Те се затичаха между дърветата, докато стигнаха до южната алея, водеща към осветения фонтан. Човекът с фотоапарата все още беше там, изправен като пилон; щракаше с фотоапарата уж напосоки разхождащите се хора. Латъм тихомълком го приближи. Ръката му стискаше пистолета, закачен на колана му.

— Правиш си кефа, като снимаш хора, които не знаят, че ги снимат — Дру потупа мъжа по рамото.

При докосването му блицкригерът рязко се извърна и се втренчи в Дру на слабата светлина. Очите му изскочиха.

— Ти! — изкрещя той гърлено. — Но не, не си същият! Кой си ти?

— Приготвил съм нещичко за теб — Латъм стисна мъжа за гърлото и го удари в ствола на едно дърво. — Крьогер! — изкрещя той. — Кой е Герхард Крьогер?

Неонацистът бързо се съвзе и изведнъж се опита да ритне Дру в слабините. Латъм отскочи назад, избегна ритника и силно удари нациста по лицето с дулото на пистолета.

— Кучи сине! Мен търсеше, нали?

— Найн! — извика неонацистът. Кръвта се стичаше по лицето му и отчасти го заслепяваше. — Ти не си човекът от снимката!

— Но си приличаме, нали? Лицето му е подобно на моето, нали така?

— Ти си луд! — извика неонацистът и се приготви да нанесе смъртоносен удар по врата на Дру; Латъм сграбчи китката му и грубо я изви обратно на часовниковата стрелка. — Аз просто снимах! — и човекът се строполи в храстите.

— Току-що установихме това — задъха се Дру, възседна неонациста, после изведнъж рязко го блъсна с коляно в ребрата. — Хайде сега да си поговорим за Крьогер — Латъм притисна дулото на пистолета в костта между очите на нациста. — Или ще ми кажеш, или ще ти пробия дупка в главата!

— Готов съм да умра!

— Чудесно, защото тъкмо това ще направиш. Имаш пет секунди, Адолф. Едно… две… три… четири…

— Найн!… Той е тук, в Париж. Трябва да открие Жилото!

— А ти си помисли, че аз съм Жилото, нали така?

— Но ти не си същият човек!

— Много си прав, дявол да те вземе, не съм. Седни!

Изведнъж — Дру така и не разбра откъде — преди да се усети, в ръката на неонациста се появи голям пистолет. Без какъвто и да било предупредителен звук иззад тях се чу силен пистолетен изстрел. Главата на неонациста се килна назад, от врата му потече кръв. Карин де Врийс спаси живота на Латъм. Тя изтича при него на алеята.

— Добре ли си? — извика тя.

— Откъде се взе онзи пистолет? — попита Дру разтреперан и объркан.

— Оттам, откъдето и твоят — отговори Де Врийс.

— Какво?

— От колана. Ти го сграбчи и му нареди да седне; точно тогава видях, че си бърка под якето.

— Благодаря ти…

— Не ми благодари, по-добре направи нещо. Тълпата около фонтана тича насам. Скоро ще дойде и полицията.

— Хайде! — заповяда Латъм, пъхна пистолета в колана си и измъкна радиотелефона от вътрешния си джоб. — Към дърветата!

Те изминаха около шейсет метра навътре в тъмния листак и Дру вдигна ръка.

— Тук е добре — каза той. Беше останал без дъх.

— Откъде взе това? — попита Карин, като сочеше към едва забележимите очертания на телефона в ръката на Латъм.

— От „Антинеос“ — отговори Дру, хвърли й кос поглед и докосна бутоните в неясната светлина, идваща от фонтана. — Разполагат с високотехнологично оборудване.

— Да, но всеки може да улови честотите на радиотелефон, макар че при спешни случаи, предполагам…

— Стенли! — прекъсна я Латъм. — Боже Господи, нов инцидент! В Булонския лес — един неонацист покриваше терена, явно беше изпратен да ме ликвидира.

— И какво?

— Мъртъв е, Стан, Карин го застреля тъкмо когато се канеше да ми пръсне главата… Не, Стенли, чуй, той каза, че Крьогер е тук, в Париж, и търси Жилото!

— Ти къде си?

— Тук, в гората, недалеч от една алея, може би на двайсет-трийсет ярда от трупа.

— Сега ти ме чуй — рязко каза Витковски. — Ако можеш да се измъкнеш, без да се блъснеш в полицаите — по дяволите, дори и ако рискуваш да се блъснеш в тях — изчисти джобовете на това копеле и се измитай оттам.

— Както направих с Хари… — гласът на Дру се превърна в болезнен шепот.

— Сега го направи за Хари. Ако това, което ми каза за този Крьогер, не са второразредни глупости, този труп е единствената ни връзка с него.

— Отначало той ме помисли за Хари. Каза, че има снимка.

— Губиш време!

— Ами ако полицията дойде?…

— Използвай добре известните си официални тъпотии, за да се измъкнеш от цялата тази история. Ако не стане, аз ще се погрижа за това по-късно, макар че сигурно няма да го направя точно като по книгите. Действай!

— Ще ти се обадя по-късно.

— По-добре по-рано, отколкото по-късно.

— Хайде — каза Латъм, сграбчи дясната ръка на Карин над бинта и тръгна към пътеката.

— Пак ли натам? — учудено попита Де Врийс.

— Трябва да действаме. Бързо.

— Ами полицията?!

— Знам, знам, затова трябва да побързаме… Измислих! Стой на алеята и ако дойде полицията, направи се на уплашена — това не изисква кой знае какъв талант — и им кажи, че приятелят ти се е скрил в гората да пусне една вода.

— Няма да е невъзможно — съгласи се Карин, която тичаше и се блъскаше в дърветата и храсталаците заедно с Латъм. — Звучи по-скоро американски, отколкото френски, но не е невъзможно.

— Ще занеса нашия убиец в гората и ще го претършувам целия. Освен това има по-хубав часовник от моя — и него ще взема.

Стигнаха до пътеката. Сега фонтанът бе останал практически безлюден и само неколцина любопитни зяпачи се бяха скупчили край парапета. Някои от тях се взираха в околните алеи — очевидно в очакване на полицията. Дру издърпа трупа за краката и го скри в храсталака, пребърка му джобовете и извади всичко от тях. Не си направи труда да потърси пистолета, който блицкригерът бе извадил миг преди смъртта си. Той нищо нямаше да им каже. След като свърши, отново изтича по алеята при Карин. Зад гърба му се чуваха викове:

— Les gendarmes, les gendarmes! De l’autre côte![10]

— Où?[11]

— Où donc?[12]

За щастие, в отговор на желанието на двамата полицаи да им бъде показано от коя друга страна, присъстващите граждани сочеха в различни посоки, включително към някои от най-тъмните алеи. Ядосани, полицаите се разделиха и се затичаха. Това беше достатъчно: Латъм и Де Врийс притичаха покрай открития фонтан и поеха по северната алея до другия й край, където се озоваха сред великолепието на летните градини, които обграждаха малко изкуствено езерце с бели лебеди: те плуваха величествено в изобилната светлина на прожекторите. Двамата забелязаха свободна пейка и седнаха задъхани. Карин с рязко движение свали русата перука от главата си и бързо я пъхна в чантата. След това разтърси косите си.

— Веднага щом мога да говоря, ще се обадя на Витковски — каза Дру, като дишаше тежко. — Как е ръката ти, боли ли те?

— В такъв момент се сещаш за ръката ми?

— Нали те дръпнах за ръката, защото още държеше пистолета в лявата и си помислих, че проклетото оръжие може да падне в храсталака, ако те хвана за нея — за лявата ръка, искам да кажа…

— Разбрах какво искаш да кажеш. Нямаше време да го прибера в чантата… Моля те, обади се на полковника.

— Добре.

Латъм отново извади радиотелефона от джоба си и набра номера. Беше доволен, че ясно вижда цифрите на светлината на прожекторите.

— Всичко е наред, Стенли — каза той.

— При вас е наред, но при другите не е, момчето ми — прекъсна го полковникът. — И нямаме представа как, по дяволите, е станало.

— За какво говориш?

— За онзи неонацистки боклук, когото тайно натоварих на военния самолет за Вашингтон в пет тази сутрин.

— И какво е станало?

— Пристигнал е във военновъздушната база „Андрюс“ в три и половина сутринта вашингтонско време — абсолютна тъмнина, нали знаеш — и е бил застрелян, докато полицейският ескорт го водел към чакалнята.

— Как?

— С някаква проклета мощна пушка с инфрачервен оптически прицел от някой покрив. Естествено, нищо не са открили.

— Кой го е видял?

— Не знам. Изпратих съобщение, както се бяхме уговорили — налагаше се — на висшите служители на Нокс Талбът, че сме заловили жив нацист, казах кога ще им го изпратим и всичко останало.

— И какво?

— Някой е наел убиец.

— Какво ще правим сега?

— Кръгът се стеснява — това е положението. Знаем за компютрите АА-Нула, а сега в списъка ни влизат още четирима-петима заподозрени заместник-директори. Така се прави, младежо — продължаваш да затваряш вратите, докато в стаята останат само един-двама.

— А аз, а Париж?

— Това е игра на котка и мишка, нали така, момче? Този Крьогер иска да открие Хари — теб — точно толкова, колкото и ти искаш да го откриеш, нали?

— Очевидно е така, но защо?

— Ще разберем едва когато го хванем.

— Не ме успокояваш много…

— Трябва да ти кажа, че не се и опитвам. Искам да бъдеш в отлична форма всяка секунда от денонощието.

— Много ти благодаря, Стан.

— Донеси ми каквото си намерил там…

— Прибрах всичко, което намерих — ядосано го прекъсна Латъм, — така че не ми казвай „каквото си намерил там“. Забравих само да взема проклетия часовник.

— Това ми хареса — каза полковникът. — Обичам гнева в подобни ситуации. След час бъдете при мен, сменете колите три пъти.

Бележки

[1] малки товари — фр.

[2] Авиньонски складове — фр.

[3] начин на консервиране — слабо осоляване.

[4] не — фр.

[5] нали — фр.

[6] довиждане — фр.

[7] щастлива случайност — фр.

[8] не — фр.

[9] не — нем.

[10] Полицаи, полицаи! От другата страна! — фр.

[11] Къде? — фр.

[12] Къде са? — фр.