Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (45)

44.

Първите хора от кухненския персонал, които видяха как Латъм и Диц в нацистки униформи влизат през вратата, бяха двама мъже. Единият кълцаше зеленчуци, а другият прекарваше през сито някаква течност. Те учудено се спогледаха, след това отново погледнаха Дру и капитана, които веднага се разделиха, за да пропуснат облечения в маскировъчен костюм Витковски. Той влезе и застана между тях. Те бързо сгънаха лакти в неофициален нацистки поздрав. Полковникът имаше вид на човек с високо положение.

— Sprechen Sie Deutch? Falls nicht, parlez-vous français?^[1] — излая Витковски.

— Дойч, майн хер! — каза изненаданият готвач, който кълцаше зеленчуците, и продължи на немски: — Тук се готви, господине. Ако позволите, кой сте вие, господине?

— Това е оберфюрер Вахнер от Четвъртия Райх! — отсечено каза Диц, като гледаше право напред. — Изпратиха ни от Берлин със заповед незабавно да инспектираме околностите. Kommen Sie her!^[2]

По команда агентите от Сервис д’Етранже влязоха през вратата, стиснали ръцете на двете куртизанки.

— Можете ли да идентифицирате тези жени? — изръмжа Витковски. — Открихме ги да се разхождат свободно край басейна и тенискорта. Тук няма никаква дисциплина!

— Разрешено ни е, глупак такъв! — извика Елиз. — Не ме интересува кой си, кажи на твоите маймуни да махнат ръцете си от мен!

— Е! — изкрещя оберфюрер Вахнер, като изпиваше с очи готвачите.

— Те са гости тук, господине.

Полковникът кимна, агент номер Две пусна ръката на Елиз. Другият агент пусна Адриен.

— Мисля, че ни дължите извинение — каза Елиз.

— Мадам — полковникът старателно щракна токове и наведе глава, след което веднага се обърна към готвачите. — Както може би разбирате, задачата ни е да проверим охранителните мерки, без другите да научават, че сме тук, за да не прикриват грешките си. Можете да се обадите в Берлин, за да потвърдят присъствието ни тук.

— Ах, не, господине! И преди се е случвало. Ние сме просто готвачи и никога не бихме се намесили.

— Sehr gut! Вие единствени ли сте дежурни?

— В момента да, сър. Нашият колега Щолц си тръгна преди час. Трябва да става в шест часа и да приготви закуската.

— Много добре, ние ще продължим инспекцията си. Ако някой пита нещо за нас, не сте ни виждали. Запомнете го, или Берлин ще ви го напомни.

— Разбираме — каза готвачът със зеленчуците, като кимаше постоянно. — Но ако позволите, майн хер, тъй като пазачите вътре са обучени да стрелят по всеки, за когото не е съобщено, не искам да изгубите живота си.

— Не се тревожете — отвърна Стенли Витковски, извади от джоба си американска лична карта и заяви: — Ако не друго, това ще ги накара да свалят оръжието — и той бързо прибра документа обратно в джоба си. — Освен това, ще вземем дамите с нас.

Латъм и Диц поведоха процесията. Отрядът влезе през двойната врата в голямото фоайе на замъка. В средата се издигаше вита стълба и точно срещу тях имаше вход, който водеше към тъмни стаи с високи тавани; отдясно имаше по-малка врата, под която се процеждаше светлина.

— Това е библиотеката, мосю — прошепна Елиз на Дру. — Дежурният е вътре, но вие трябва да действате бързо и предпазливо. Навсякъде има алармена инсталация.

На първата стълбищна площадка се появи силует.

— Halt!^[3]

— Ние сме специално подразделение от Берлин — кресна Диц на немски и се втурна по стълбата.

— Какво?

Стражът вдигна оръжието си, а командосът бързо стреля два пъти и без да спира се приближи към падналия патрул, издърпа го към стъпалата и го пусна надолу по стълбището.

Вратата на библиотеката се отвори и във фоайето се появи висок мъж в тъмен костюм с дълго цигаре в лявата си ръка.

— Какъв е този шум? — попита той на немски.

Латъм измъкна гаротата от колана си и веднага я метна около врата на мъжа, изви и завъртя тялото му така, че да застане зад него. След това разхлаби примката и каза:

— Ще правиш това, което ти кажа, иначе ще стегна гаротата и ще умреш!

— Amerikaner! — задави се нацистът и изпусна цигарето.

— Оберфюрер Клаус Вахнер — каза Витковски, приближи се до мъжа и се втренчи в изкривеното му лице. — Явно разказите за неприличното поведение на охраната тук са истина. Берлин и Бон знаят за това! Ние успяхме да стигнем дотук, значи и враговете ни ще успеят!

— Ти си предател! Човекът, който ме нападна, е американец.

— Верен войник на Четвъртия Райх, майн хер, зоненкинд!

— Ах, не!

— Ще се подчиняваш на заповедите ми или ще го оставя да правя с теб, каквото пожелае! Той се отвращава от некадърността.

Витковски кимна на Латъм да отпусне малко гаротата.

— Благодаря — изкашля се неонацистът.

— Според плана — каза Дру, — целият етаж е опасан от коридор. Качиш ли се веднъж, можеш да отидеш, където пожелаеш.

— Не знаем какво има там горе. Ако открият огън по нас, някой ще трябва да взриви мястото. Ще пъхна ръката на това копеле в процепа до вратата, ще я отворя и ще хвърля гранатите вътре — обясни капитан Диц.

— Няма да го направиш — това е заповед!

— Не рискуваме живота си, за да завършим с нулев резултат.

— Трябва да вземем всичко, което намерим горе, не можем да го взривим, по дяволите! Първо ще се обадим на нападателния отряд край шосето.

— Няма да има време, за Бога! Неонацистите сами ще го направят!

— Престанете! — извика Елиз. — Предложихме ви помощта си! Адриен ще тръгне пред капитана и нациста по задното стълбище, а аз ще тръгна пред вас, мосю. Патрулите ще се поколебаят да стрелят по нас, защото тук постоянно се завързват познанства между мъжете и жените.

— Берхтесгаден — тихо каза Витковски. — Публичен дом, държан от фюрер, за който се твърди, че е по-чист и от дете. Права е, момче. Видът на момичетата ни дава половин секунда преднина. Да вървим!

Елиз тръгна по витата стълба. Дру, полковникът и агент номер Едно вървяха на десет стъпки зад нея в сянката.

— Скъпа — прошепна стражът в коридора на площадката с развълнуван глас. — Отървала си се от парижкия пияница, така ли?

— Да, любов моя, дойдох само заради теб.

— Ах, кой върви зад теб?

Агент номер Едно изстреля един куршум. Пазачът падна върху парапета, наведе се и полетя към мраморния под.

* * *

Задното стълбище беше тъмно. Единствената светлина идваше отгоре и хвърляше мрачни сенки върху него. Адриен се изкачваше стъпка по стъпка тихо, плахо, с широко отворени очи, пълни със страх. Стигнаха втория етаж.

— Кой е? — попита гласът отгоре и мощен лъч на фенер освети цялото стълбище. — Скъпа?

— Не!

Агент номер Две стреля. Нацистът падна и главата му се удари в стълба.

— Продължавай! — заповяда капитанът. — Има още два етажа.

Продължиха. Адриен плачеше и бършеше носа си в ръкава на блузата.

— Още малко — прошепна агент номер Две на младото момиче. — Ти си много храбра. Всички ще ти бъдат благодарни за това.

— Наистина ли?

— Продължавай!

* * *

Латъм, агент номер Едно и полковникът видяха, че Елиз маха с ръка зад гърба си, предупреждаваше ги. Върнаха се няколко стъпала надолу и зачакаха. На третата стълбищна площадка излезе рус пазач, който гневно и раздразнено попита:

— Фройлайн, да сте виждала Адриен? Не е в стаята с Хайнеман, а вратата е отворена.

— Сигурно са излезли на разходка, Ерих.

— Този Хайнеман е отвратителен, а тя е толкова млада! Знаеш, че е перверзен тип, нали?

— Не мисли за това.

— Мразя това място!

— Все още можеш да си тръгнеш, приятелю.

— Не, не мога! Те ми платиха следването в университета. Ще ме проследят и ще ме убият.

— Ерих! — изкрещя мъжки глас от коридора. — Ела тук!

— Ах, този все крещи. Направи това, направи онова!

— Ако видя Адриен, ще й кажа, че си загрижен за нея.

Пазачът на име Ерих изтича към коридора, а Елиз слезе няколко стъпала по-надолу и прошепна на тримата до стената:

— Не го убивайте, може да ви бъде полезен.

— Защо?

— Иска да се махне оттук, а знае много неща. Да вървим!

Площадката на четвъртия етаж не изглеждаше никак приветлива. Голяма двайсетфутова арка заемаше пространството между стените. Предполагаше се, че същото е и на задното стълбище. Двама пазачи стояха отпред, а отзад се виждаше трети, който седеше на пейка. Елиз се появи пред тях.

— Стой! — изрева мъжът отдясно, извади пистолет и се прицели в главата на проститутката. — Не знаеш ли, че е забранено да идваш тук?

— Уточнете се с вашия човек в библиотеката. Той ми каза да се кача тук веднага, щом се освободя от онзи парижанин.

— Какво става? Коя сте вие? — извика стражът от пейката, стана и изтича напред.

— Аз съм Елиз и няма да търпя вашата неучтивост. Подчинявам се на заповедите, които ми дават.

Изведнъж тя отскочи встрани и тих шум от приглушени изстрели изпълни горния етаж. Тримата пазачи паднаха. Дру изтича нагоре, провери всяко тяло и се увери, че са мъртви. След това се обърна към Елиз, която се бе качила по стълбите:

— Бягай оттук!

— Благодаря ви, мосю.

— Върни се в кухнята — каза Витковски. — Развличай ги и ги накарай да запазят спокойствие.

— Няма проблеми, полковник. Довиждане.

— Къде са останалите? Трябваше досега да са тук.

* * *

На тясното стълбище агент номер Две бе притиснал пазача на Монлюк. Той го тикаше по стълбището след Диц и проститутката.

— Какво правиш тук, Адриен? — попита тих глас от третия етаж.

— Исках да те видя, Манфред — изплака момичето. — Всички се държат толкова лошо с мен, а аз знаех, че ти си тук.

— Откъде знаеш това, скъпа? Постовете са секретни.

— Мъжете започват да приказват, когато са пили много шнапс.

— И ще бъдат наказани за това, хубавото ми момиче. Ела тук.

— Убийте го? — извика Адриен и се хвърли към стената.

Два приглушени изстрела накараха пазача на име Манфред да се строполи на земята. След това те продължиха към последния етаж.

На пръв поглед достъпът изглеждаше невъзможен: зад ъгъла на стълбището имаше арка, а в средата й стоеше пазач. Зад него друг дремеше на пейка.

— Познаваш ли го? — пошепна на френски Диц на ухото на Адриен.

— Не, мосю. Той е нов. Виждала съм го, това е.

— Знаеш ли дали е немец или французин?

— Със сигурност е немец, господине. Тук почти всички пазачи са немци, но много от тях говорят френски.

— А сега ще стоиш мирна, каквото и да се случи, разбра ли?

— Какво ще правите?

— Ще запалим огън.

Диц извади от десния си джоб къса тръбичка и запали фитила. Надникна зад колоната и след това хвърли тръбичката към пазача. Неонацистът рязко се обърна и преди да е разбрал какво става, ослепителни искри проникнаха в очите и плътта му. Той извика, а стражът зад него скочи на крака и в паниката си изстреля няколко патрона. Адриен изпищя от болка — беше ранена в крака. Диц я дръпна назад, а нацистът, когото агент номер Две водеше пред себе си, дълбоко въздъхна — беше улучен в главата. Командосът започна да стреля иззад колоната. Вторият пазач се завъртя и се строполи точно върху димящия фитил. Черен дим изпълни всичко. Диц взе момичето на ръце и го понесе надолу по стълбището.

— Къде е онзи кучи син? — попита той агента.

— Мъртъв е, капитане.

— Това не ме интересува! Дано ръката му не е много студена.

Групата побягна наляво. Диц носеше Адриен на ръце, а французинът влачеше нациста. След шест секунди стигнаха централната арка, където ги чакаха Латъм, Витковски и агент номер Едно. Адриен беше в безсъзнание.

— Лоша работа — каза полковникът, след като огледа раната.

Французите бяха опрели мъртвия нацист на стената до сканиращия процеп ключалка. Ако линиите на ръката съвпаднеха с предварително въведената схема, голямата стоманена врата трябваше да се отвори. В противен случай се включваше алармена система.

— Готов ли сте, мосю? — попита агент Две и стисна безжизнената дясна ръка на неонациста.

— Чакай — каза Латъм. — Ами ако е левак?

— Какво от това?

— Фотоклетките ще го отхвърлят и ще се включи алармата.

— Не можем да го питаме, мосю.

— Държеше цигарето в лявата си ръка… Да прегледаме джобовете му. Монети, щипка за банкноти в левия джоб на панталона. Две химикалки в десен вътрешен джоб на сакото — а костюмът е шит по поръчка.

— Не разбирам…

— Леваците държат химикалките си отдясно — по-лесно им е. Трябва да рискувам — Латъм дишаше тежко. — Обърнете го, ще пъхна лявата му ръка в процепа.

Французите обърнаха трупа, Дру го грабна за лявата ръка и бавно, предпазливо натисна дланта надолу към вътрешната повърхност. Вратата тихо се отвори. Мъртвият нацист падна на пода и те влязоха вътре. Стаята беше по-скоро гробница отколкото жилище. Имаше осмоъгълна форма, стъклен купол, през който сега се процеждаше лунна светлина. Беше странно тихо. Имаше стена с медицинска апаратура, а на всяка от останалите стени по една врата. Елиз им бе казала, че помощниците на Монлюк имат свои стаи в гробницата. Пет врати явно водеха към стаите на мъжете в черните костюми, а останалите бяха неизвестни. Но това, което най-много се набиваше на очи, бяха силно увеличените снимки, окачени по всички стени, окъпани в кървавочервена светлина, която сияеше от рамките им. Приличаше на тъмен коридор в музей на Холокоста: на снимките имаше голи трупове, стоварени на купчини. До тях имаше снимки на обесени мъже и жени с изкривени от агония лица. Само най-извратеният човек би могъл да се събуди през нощта и мигновено да изпита наслада от тази позорна изложба.

Но най-невероятната гледка беше фигурата по нощница в леглото. Беше озарена от бяла светлина. Това бе много, много стар човек, който почиваше върху огромни меки възглавници и от това приличаше на джудже. Сбръчканото му лице бе потънало в гладка коприна, хлътналите бузи и очи го караха да прилича на скелет. Късите мустачки под ноздрите бяха сега снежнобели, но все така съвършено подстригани. Бледото лице продължаваше да излъчва ораторски гняв. Това беше остарялото лице на Адолф Хитлер!

— Господи — прошепна Витковски. — Възможно ли е това?

— Това отговаря на много въпроси, които хората си задават в продължение на петдесет години. Например, кои са били овъглените тела в онзи бункер и как ли е възникнал слухът, че фюрерът се е промъкнал до летището, предрешен като старица? Повикай френския отряд, Стан.

— Ако тук наистина има нещо, то е в тези стаи. Трябва да измъкнем останалите пазачи навън. Имаш ли някакви предложения, момче?

— Вратите имат дръжки и се обзалагам, че не са заключени отвътре.

Латъм мълчаливо направи знак на Диц и французите и всички заедно се заловиха за работа. Започнаха една по една да отварят и затварят вратите. След като надникнаха във всички стаи, Диц докладва на Дру:

— Никой от тези типове няма да мръдне поне още два-три часа.

— Сигурен ли си? Добре ли ги завърза?

— Да, но всъщност нямаше нужда.

При тези думи командосът извади от джоба си подкожна игла и ампули с течност.

— Какво имаше в останалите стаи?

— Най-близко до леглото се намира огромна баня с хромирани перила. Последната стая е претъпкана с компютърна техника.

— Чуй ме сега, Диц. Вие оставате от двете страни на леглото и ако дъртакът се събуди, няма да му позволявате да докосва нищо. Трябва да проникнем в тези компютри и да научим какво има в тях.

— Защо не използваме спринцовка, Дру?

— Какво.

— Не знам, капитане — каза Витковски. — Не съм доктор. На неговата възраст това вещество може би няма да подейства точно като успокоително.

— Не е лошо като идея — прошепна Дру. — А аз ще затворя тази стоманена врата и ще извикам нападателния отряд. След това ще се свържа с Карин и лейтенанта и ще им кажа да ги последват.

Латъм извади предавателя и нареди на френския отряд да взриви главния портал и да нападне замъка. След това се свърза с хълма.

— Хей, французите идват! Когато приключим, ще ви се обадя. Карин, трябва да дойдеш на горния етаж.

— Значи сте успели, а? — попита лейтенантът.

— Успяхме, Джери, но още не сме приключили.

Дру изтича до леглото, а агент Две и Диц се приготвиха да упоят повехналия старец.

— Mein Gott! — изпищя старецът в леглото. Внезапно очите му се ококориха, устата се изкриви и тикът на дясното око зачести. Това накара Витковски да пребледнее и да се разтрепери. Пискливият глас надхвърляше всякакви регистри.

— Ако те бомбардират Берлин, ние ще унищожим Лондон, ако изпратят сто самолета, ние ще изпратим хиляди и хиляди, докато градът потъне в кръв и развалини! Ще дадем на англичаните урок по смърт! Ще… — старецът отново падна на копринените възглавници.

— Провери пулса — каза Латъм. — Трябва да остане жив.

— Учестен е — отвърна агент номер Две.

Долу, по пътя към имението, бронираните камиони на нападателния отряд разбиха вратата с ракети. Един глас от високоговорител изпълни нощта.

— Всички да хвърлят оръжието и да излязат навън! Това е заповед на правителството на Франция! Имате две минути да изпълните нашите нареждания!

Бавно започнаха да излизат хора. Те се наредиха на алеята с вдигнати ръце. Гласът продължи:

— Който остане вътре, ще умре!

Изведнъж от третия етаж се показа рус мъж. Той строши прозореца и изкрещя:

— Ще сляза, господа, но трябва да открия един човек. Трябва да я намеря!

Осем души се втурнаха в замъка през различни входове. Чуваше се откъслечна стрелба. Накрая един от агентите на Сервис д’Етранже се показа на входа. Пред него вървеше Жак Бержерон. Беше пиян.

Карин и лейтенант Антъни се втурнаха през разбития портал.

— Трябва да се качим по стълбите! — извика Де Врийс, докато тичаше след лейтенанта. Изведнъж и двамата се спряха, поразени от гледката. Рус мъж носеше на ръце младо момиче.

— Ранена е — каза той.

— Вие бяхте човекът на прозореца, нали? — каза лейтенантът.

— Да, господине.

— Отнеси я при другите и повикайте лекар!

Стигнаха горния етаж, но нямаше как да отворят стоманената врата.

— Дру искаше да дойда. Но как да вляза?

Антъни забеляза процепа в стената.

— Ще задействаме алармата. Виж!

Лейтенантът пъхна ръката си в процепа и натисна длан към долната повърхност. Звукът на алармата бе оглушителен. След секунди Латъм отвори вратата.

— Какво направихте, по дяволите? — изкрещя той.

— Затвори вратата и ще престане.

Латъм я затвори и алармата млъкна. Карин бързо го прегърна.

— Защо искаше да дойда?

— Тук има една стая, пълна с компютри. Трябва да разберем какво има в тях.

* * *

След час Карин де Врийс се показа на вратата.

— Тук се пазят всички досиета. Има близо две хиляди досиета на участници в нацисткото движение по целия свят. И това на Монлюк е тук. Умрял е през шейсетте и тогава са го подменили с Хитлер.

— Значи ги пипнахме!

— Повечето — да, скъпи, но не всички. Това са само водачите.

* * *

В свръхсекретна правителствена лаборатория един доктор по съдебна медицина погледна по-младия си колега. И двамата се взираха в екраните на компютрите.

— Не мога да повярвам! Това е поврат в цялата история!

— Докладите от Берлин не лъжат, млади човече. През четирийсетте не са имали представа от ДНК, а ние сега имаме. Но ако запалим пожара, докторе, само ще подхраним легендата — а този старец е умрял снощи. Нещо повече — ще го обезсмъртим.

— Точно така, докторе. Хитлер е умрял в онзи бункер преди повече от петдесет години. Мръсният кучи син е глътнал цианкалий и се е застрелял в главата, когато руснаците са стигнали до Берлин. Защо да отричаме общоприетата история?

Доказателството бе унищожено с две бензинови горелки.