Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Apocalypse Watch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

АПОКАЛИПТИЧНИЯТ ЧАСОВНИК. 1999. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Магдалена КУЦАРОВА, Светлана КОМОГОРОВА-КОМО [The Apocalypse Watch / Robert LUDLUM]. Формат: 20 см. Страници: 638. Цена:: 6800.00 лв.ISBN: 954-733-036-5

художник: Буян Филчев

редактор: Камелия Вълова

консултант: Йордан Колев

коректор: Камелия Вълова

оформление: Калина Павлова

печат „Балкан-прес“ ЕАД

ИК „Прозорец“ ООД

 

Първото издание е от 1995 в две части.

 

Robert Ludlum

The Apocalypse Watch

Bantam books, 1995

New York Toronto London Sydney Auckland

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)

35.

Обектът доктор Ханс Траупман се охранява денонощно от отряди по трима души на смени, тежковъоръжени, които придружават хирурга до операционната и дори остават в нея по време на операциите. Когато Траупман ходи на ресторант, театър, концерт, охраната се подсилва двойно. Обграждат седалките и често обикалят наоколо, като оглеждат района. В дома на Траупман охраната пази асансьора, коридорите и сградата отвън. Има многобройни алармени системи. В редките случаи, когато докторът ползва обществена тоалетна, двама от охраната влизат заедно с него, а третият остава навън и спира хората, които искат да влязат. Вози се в брониран „Мерцедес“ с бронирани стъкла от всички страни. За далечни пътувания използва частния си самолет, който се пази в запечатан хангар на малко летище южно от Нюрнберг. Този хангар е оборудван отвън и отвътре с дигитални камери.

Единствено изключение правят пътуванията на Траупман до Бон. Тогава се придвижва с моторницата си по Рейн. Предполага се, че присъства на тайни срещи на неонацисткото движение. Очевидно на никого от членовете не се разрешава да бъде придружаван от екипаж, вероятно заради по-добрата маневреност на лодката — малка моторница с мощен двигател и непотопяеми понтони. Но дори и тогава Траупман се охранява с помощта на въртящи се камери, чрез които охраната му го наблюдава от яхтклуба, където един хеликоптер се намира в готовност незабавно да излети.

Дру Латъм дочете последното изречение, остави доклада на Моро на старинната маса, която служеше за бюро, и погледна към Витковски и Карин, които седяха на кушетката.

— Има ли нещо, което този кучи син да е пропуснал?

— Докладът изглежда доста подробен — отвърна полковникът.

— Прочети го.

Дру стана и подаде доклада на Карин, след което седна в едно от тапицираните с брокат кресла. Де Врийс започна да чете, а Латъм продължи:

— Нямам представа откъде да започнем, по дяволите! Това копеле има охрана дори в тоалетната!

— Изглежда безнадеждно, но по-отблизо може и да открием някое слабо място.

— Дай Боже! Изглежда, че ще бъде много по-лесно да го измъкнем навън, отколкото да го заловим.

— Ще отвлечем вниманието на охраната — каза Карин и вдигна очи от доклада. — Нищо друго не ми идва наум.

— Естествено, това е задължително — намеси се Витковски. — Ще елиминираме двама-трима и ще нападнем. Въпросът е как да го направим — не знаем доколко дисциплинирани са неговите хора.

— Няма как да разберем, преди да отидем там.

— Между другото, двамата от НАТО са долу в моя офис. Пристигнаха със самолет от Брюксел в три часа. Имат фалшиви паспорти и документи на служители във въздухоплавателна компания.

— Чудесно — каза Латъм. — Такива обикалят из цяла Европа.

— Необходимо ли е това? — попита Карин.

— Необходимо е, госпожа. Истинските им имена биха разкрили, че са участвали в операцията „Пустинна буря“. И двамата са много сръчни в използването на ножове и гароти.

— Искаш да кажеш, че са убийци?

— Само когато се наложи, Карин. Честно казано, те са приятни младежи, дори малко срамежливи, обучени да реагират бързо в определени ситуации.

— И двамата ли говорят френски и немски? — попита Де Врийс.

— Да, отлично. Първият е капитан Кристиан Диц, трийсет и двегодишен, завършил Университета Денисън, армейски офицер. Родителите му са германци, баба му и дядо му са били членове на немската нелегална съпротива по време на Третия Райх. Баща му и майка му са изпратени в САЩ още като деца.

— А другият? — попита Дру.

— Лейтенант Антъни, Джералд Антъни. Той е по-интересен — каза полковникът. — Изучавал е френска и германска литература, преподавал е в малък колеж в Пенсилвания, където е подготвял доктората си. След това изведнъж решил, че — по негови собствени думи — не приема политиката на колежа. Мислех да ги поканя тук. Трябва да се опознаем.

— Това е добра идея, Стенли — отвърна Карин. — Ще поръчам ордьоври и кафе, може би някакъв алкохол?

— Не — възрази Дру. — Никакви ордьоври или кафе, а най-вече — никакъв алкохол! Това е военна операция, нека се държим както подобава.

— Прав е, млада госпожо. Сега не е време за неофициални вечери; първо трябва да видим как се справят.

Де Врийс го изгледа въпросително.

— Нека се качат, Стенли — предложи Дру.

* * *

Въпреки ниския си ръст капитан Кристиан Диц приличаше на слязъл от плакат на „Хитлерюгенд“. Рус, синеок, атлетичен, той се държеше като опитен командос. Лейтенант Джералд Антъни беше също толкова мускулест, но много по-висок, строен, тъмнокос. По лицата и на двамата нямаше никаква злоба, в очите им липсваше всякаква враждебност. Както бе казал Витковски, те бяха направо срамежливи и не обичаха да говорят за заслугите си.

— Прочетохте доклада за Траупман — започна Дру. — Някакви предложения?

— Най-добре е в ресторант — каза лейтенант Антъни.

— По реката — почти едновременно се обади и капитан Диц. — Предлагам да го изчакаме в Нюрнберг и да тръгнем след него към Бон.

— Защо в ресторант? — обърна се Карин към Антъни.

— Лесно е да се отвлече вниманието… Можем да предизвикаме пожар или да елиминираме охраната, като сложим успокоителни във водата или храната им. Но мисля, че пожарът би свършил повече работа — толкова е лесно с тези фламбирани ястия! Разливаш соса и всичко пламва — за кратко, но все пак може да се отвлече вниманието на хората и ние да заловим обекта.

— А какво мислите за реката? — попита Витковски.

— Добре е да се действа под водата, извън обсега на камерите, преди лодката да доближи брега. След това се качваме и офейкваме.

— Почакайте — заговори Дру. — Лейтенант, защо смятате, че ресторантът е по-подходящ от реката?

— Първо, защото се пести време; освен това, под водата има много по-големи възможности да се сгреши, господине. Видимостта е лоша, може да не улучим камерите — достатъчно е да пропуснем и една. Хеликоптерът има мощни прожектори, а моторната лодка се забелязва лесно. Мисля, че врагът би предпочел да убие обекта, отколкото да го остави жив в ръцете ни.

— Добър аргумент — отбеляза полковникът. — А вие, капитане, какво имате против ресторанта?

— Там също има много възможности за грешки, господине — каза Диц. — Паникьосаната тълпа няма да попречи на охранителния отряд. Веднага щом пламне огънят, те ще се втурнат към обекта, за да го предпазят, а не можем и да ги упоим, защото те не седят на околните маси. Не се знае дали ще ги познаем.

— Значи не сте съгласен с колегата си — каза Карин.

— Не ни е за пръв път, госпожо. Обикновено се споразумяваме.

— Имате чудесна идея! — намеси се Латъм. — Защо не пийнем по едно?

— Мисля, че ти каза…

— Забравете какво съм казал, госпожо Де Врийс.

* * *

Петимата членове на операцията отлетяха за Нюрнберг с три различни полета — Дру с лейтенант Антъни, Карин — с капитан Диц, а Витковски — сам. Клод Моро беше уредил нещата така, че Латъм и Де Врийс да бъдат настанени в съседни стаи в един и същ хотел. Витковски, Антъни и Диц бяха настанени в различни хотели из града. Трябваше да се срещнат на следващата сутрин в градската библиотека на Нюрнберг, при рафтовете с историческа литература за града. Представиха се като трима кандидати на науките, пристигнали заедно с един професор от Колумбийския университет в Ню Йорк и екскурзоводка германка. Придружиха ги до залата за конференции, без да им поискат документи — агентите на Моро се бяха погрижили за това.

— Не знаех колко красив е този град! — възкликна Джералд Антъни, единственият кандидат на науките измежду тях. — Тази сутрин станах рано и излязох на разходка. Стените са от XI век, кралският дворец и Картузианският манастир са средновековни.

— Изучавал сте немско изкуство, а не знаете кое е родното място на Ханс Закс и Албрехт Дюрер? — попита Карин, когато седнаха около солидната кръгла маса.

— Е, Закс е музикант и драматург, а Дюрер — художник. Аз се бях концентрирал върху германската литература…

— Хей, академици, може ли за момент? — прекъсна ги Латъм. Витковски се разсмя. — Имаме и по-важни неща за обсъждане.

— Извинявай, Дру — каза Карин. — Просто толкова ми е приятно да говоря за… Няма значение.

— Кой ще говори пръв? — попита Дру.

— Аз също станах рано тази сутрин — започна капитан Диц. — Но тъй като не съм естет, отидох да разгледам дома на Траупман. В доклада на „Дьозием“ всичко е записано абсолютно точно. Охраната обикаля около сградата като глутница вълци. Няма начин да се проникне вътре незабелязано.

— Не сме и мислили, че можем да го заловим в апартамента му — каза полковникът. — Хората на „Дьозием“ тук наблюдават дома му. Ще ни информират, когато реши да излезе. Един от тях след малко ще дойде. Изгубили сте си времето, капитане.

— Не бих казал, сър. Един от охраната обича да си пийва. Когато не го наблюдават, пие от една плоска бутилка. Друг непрекъснато се чеше — може би има някаква алергия.

— Какво предлагате? — попита Де Врийс.

— Имам няколко предложения, мадам. Можем да заловим единия от тях и да го поразпитаме.

— Интересува ме как Траупман се качва в лимузината си, когато отива в болницата, и как слиза от нея — каза Дру. — Дали използва подземен паркинг? Все трябва да излезе навън, макар и за кратко. Можем да използваме това.

— Краткото време може да ни подведе, господине — възрази лейтенант Антъни. — Вероятно охраната е предвидила всичко.

— Имаме арбалети и заглушители, а освен това не бива да подценяваме момента на изненада — каза Латъм.

— Да, но не улучим ли, ще провалим операцията веднъж завинаги — намеси се Витковски. — Имаме възможност за един-единствен опит; провалим ли се, ще намерят начин да скрият Траупман вдън земя. Затова трябва да проучим всичко и да изберем най-добрата възможност.

Изведнъж от сакото на Витковски долетя тих бръмчащ звук. Той бръкна и извади малък телефон, който му бяха предоставили от германския клон на „Дьозием“.

— Да?

— Извинете, че закъснях за закуската — обади се глас със силен френски акцент. — След няколко минути ще бъда при вас.

Полковникът се обърна към останалите на масата.

— След минута-две ще дойде един от хората на Моро. Карин, имате ли нещо против да отидете на пропуска и да го изчакате?

— За кого да питам?

— За Аренд — професор, хоноруван преподавател в Нюрнбергския университет.

Де Врийс стана от стола си, отвори вратата и излезе. След малко се върна, придружена от човек с вид на средностатистически германски данъкоплатец — среден на ръст, облечен в спретнат костюм от средно скъп магазин. Всичко в него беше обикновено, невзрачно, което означаваше, че е извънредно добър агент.

— Не е нужно да се представяме един на друг, господа — каза той усмихнат. — С тези фалшиви самоличности всичко е толкова объркано, нали? За удобство можете да ме наричате просто Карл — много разпространено име.

— Седнете, Карл — каза Дру и му посочи един свободен стол.

— Надявам се да ви бъда полезен. Задачата ви е изключително трудна.

— Имаме компетентни помощници — каза Витковски. — Можете ли да добавите нещо във връзка с доклада?

— Ще започна с това, което открихме, след като вече бяхме изпратили доклада в Париж. Траупман ръководи личните си сделки от офиса на председателя на болничното настоятелство — извънредно богат човек с връзки в правителството и обществото.

— Това е малко странно — забеляза Джералд Антъни.

— Не, Джери — възрази Кристиан Диц. — Това е съвсем по германски.

— Точно така — кимна мъжът, представил се като Карл. — И тъй като всичко е документирано — съвсем по германски — ние вербувахме един чиновник от болницата, който да ни съобщава за действията на Траупман.

— Не е ли опасно?

— Той смята, че работи за полицията.

— Вашите хора са безупречни — отбеляза Диц.

— Траупман е резервирал маса за шестима в ресторант-градина „Гартенхоф“ за осем и половина тази вечер.

— Да видим какво ще стане — обади се Антъни.

— От друга страна, нашият човек от летището ни информира, че Траупман е поръчал да му приготвят самолета за утре за пет часа следобед. Иска да лети за Бон.

— За неонацистка среща на Рейн? Не е ли по-добре по вода? — попита Диц.

— Имаме две възможности — твърдо каза Латъм. — В ресторанта тази вечер и утре на Рейн. Какво ще кажеш, Карин?

— И двете са еднакво опасни. Дано имаме късмет, приятели!

* * *

На летището северно от Лейкънхийт в окосените ливади на Кент стояха два огромни ремонтирани глайдера „Месершмит“ МЕ 323. Операция „Водна мълния“ щеше да започне след седемдесет и два часа.

На брега между резервоара Дейлкарлая и река Потомак стояха още два големи глайдера МЕ 323. Огромният резервоар, който се пълнеше от изобилните подземни води, снабдяваше с вода цял Арлингтън, Фолс Чърч, Джорджтаун и федералния окръг Колумбия, включително гетата и дори Белия дом. В определен момент два реактивни самолета „Тъндърбърд“ щяха да се снишат с минимална скорост, да закачат с куки двойните полюсни жици и да вдигнат глайдерите във въздуха. За това щяха да помогнат и ракетите под крилата на глайдерите, които можеха сами да се задействат и да се отделят, като се активират в момента на излитането. Всичко беше проверено и изпробвано в полетата на Матмах, Германия, където се намираше новата щабквартира на Братството. До началото на операцията оставаха седемдесет и два часа.

На малко повече от четирийсет километра южно от Париж в полетата на Бове се помещаваха водоизточниците, които снабдяваха централните райони на града: там живееха много от членовете на правителството, там се намираше „Ке д’Орсе“, президентският дворец, казармите на охраната и още много други департаменти и организации. На около двайсет километра източно от резервоарите имаше равно поле — обширно пространство, сред което бяха пръснати три частни летища за богати хора, които презираха неудобствата на летищата „Орли“ и „Дьо Гол“. По-нататък се виждаха два големи, наскоро боядисани глайдера. На любопитните се обясняваше, че тези глайдери принадлежат на кралското семейство на Саудитска Арабия. Никой не се интересуваше от останалото. Всеки момент се очакваше да пристигнат няколко реактивни самолети, които трябваше да ги вдигнат във въздуха, за да отпътуват за Риад. От контролната кула се обадиха, че това ще стане след около седемдесет и два часа.

* * *

Ресторантът градина „Гартенхоф“ съществуваше от времето на изящните струнни квартети, озвучавали изискани вечери, поднасяни от келнери в чисто бели ръкавици. Това бе истинска градина, обилно украсена с цветя в саксии, която се извисяваше на тераса високо над старинните улици на Нюрнберг.

Лейтенант Джералд Антъни беше вбесен. Беше подготвил всичко за избухването на внезапния пожар, който да отвлече вниманието на клиентите и най-вече на охраната. Но топлият бриз, който полъхваше на откритата тераса, беше много опасен и можеше да провали плана. Стъклени глобуси предпазваха пламъка на свещите. Имаше вероятност огънят да се разпространи из претъпкания ресторант и да нарани невинни хора. А и паниката, причинена от подобен пожар, можеше да им направи лоша услуга: истеричните тълпи щяха да блокират единствения изход.

Всички участници в операцията внимателно огледаха Ханс Траупман и неговата компания. Видният хирург беше слаб, среден на ръст мъж, който оживено жестикулираше и придружаваше жестовете си с неочаквани гримаси. Не беше привлекателен, но отговаряше на всички представи за щедър домакин — редките му паузи будеха мълчаливо уважение сред неговите слушатели.

С лице, променено от очилата с дебели рогови рамки, грима и мустаците, Латъм гледаше към Карин — също толкова неузнаваема на слабата светлина от свещите: бледа, без никакъв грим, с коса, силно опъната назад в старомоден кок. Тя не отвърна на погледа му. Изглеждаше хипнотизирана от нещо на масата на Траупман.

Лейтенант Антъни се спогледа с Дру и полковник Витковски и незабележимо кимна с глава. Останалите му отвърнаха със същото. Карин де Врийс изведнъж заговори на немски с безгрижен тон, което никак не й беше присъщо:

— Видях една стара приятелка, която тръгна към тоалетната. Аз смятам да направя същото.

Тя стана, прекоси терасата и тръгна след друга жена.

— Какво каза? — попита Дру.

— Каза, че отива до тоалетната — отвърна Диц.

— Съмнявам се — уверено се намеси Антъни.

— Какво искате да кажете? — попита Латъм.

— Тя тръгна след жената, която седеше на масата на Траупман — обясни Витковски.

— Да не е полудяла? — избухна Латъм.

— Ще разберем, след като се върне, момче.

— Това никак не ми харесва!

— Нямаш избор — каза полковникът.

След дванайсет минути Де Врийс се върна на масата.

— Моята нова приятелка не харесва този „перверзен миризлив тип“. Тя е на двайсет и шест и Траупман излиза с нея, за да се перчи. Плаща й и има странни изисквания в секса.

— Откъде знаеш това? — попита Латъм.

— Нали си спомняте, че съм живяла в Амстердам[1]… Тя е наркоманка, взема кокаин. Имаше нужда от една доза за вечерта. Видях я как смъркаше — добрият доктор й го осигурява.

— Какъв тип! — възкликна капитан Диц. — Това може ли да ни отведе до нещо?

— Ако се промъкнем в апартамента му, много ще ни помогне — отвърна Карин.

— Как? — попита Витковски.

— Записва с камера сексуалните си преживявания.

— Той е болен! — отсече лейтенант Антъни.

— Тя каза, че имал цяла видеотека, подредена в азбучен ред, където имало и малки момченца и момиченца.

— След като сте научила за записите, сигурно сте задала няколко въпроса и за самия апартамент. Така ли е?

— Разбира се. Тримата от охраната си сменят задълженията, за да си почиват. Единият стои пред вратата до маса с телефон, а другите двама обикалят коридорите, фоайето и сградата.

— А асансьорите? — попита Витковски.

— Траупман живее на целия мансарден етаж. За да се стигне дотам, трябва да се набере някакъв код или да се говори с охраната на сградата, която трябва да бъде уведомена, че горе ви очакват.

— Значи пречките са две — охраната на Траупман и тази на сградата.

— Три са — поправи го Карин. — На етажа също има пазач. Той трябва да набере друг код, за да отвори вратата. В противен случай се задействат сирени.

— Момичето ли ви каза всичко това? — попита лейтенант Антъни.

— Нямаше нужда да ми го казва. Това е стандартната процедура. В Амстердам действаше същата система.

— Как ще преодолеем препятствията? — попита Витковски.

— Ние с Джери ще се справим с онзи, който обича да си пийва, и другия, който все се чеше. С вътрешния пост могат да се справят двама с официални документи — и капитанът погледна към Латъм и Витковски.

— Да речем, че успеем — каза Дру раздразнен. — А кой ще се справи с последния в апартамента?

— За това не бях помислил, господине.

— Моля ви, поръчайте ми двойно кафе — загадъчно каза Карин и стана от масата. — Очаква ни тежка нощ.

След това тя тръгна покрай стените зад претъпканите маси към дамската тоалетна.

След пет минути младата жена, която седеше до доктор Ханс Траупман, получи леко главозамайване и също стана от масата.

Осемнайсет минути след това Карин де Врийс се върна при американските си спътници.

— Срещнала си се с момичето в тоалетната? — попита Витковски.

— Казах й, че щом стана от масата и тръгна към входа, тя трябва да си намери някакво извинение и да направи същото, за да се срещнем след три-четири минути.

— Какви са условията? — попита Латъм.

— След като двамата с Траупман влязат вътре, след около час тя ще изключи алармената система и ще отвори вратата. В замяна на това иска виза за Съединените щати и достатъчно пари, с които да се оправи и да живее прилично поне три години. След това се надява, че ще усъвършенства английския си и ще си намери работа.

— Е, можеше да поиска и повече — каза Дру.

Планът за действие беше готов.

Бележки

[1] Амстердам е единственият град в Европа, където официално е разрешена продажбата на т.нар. „меки“ наркотици.