Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (39)

38.

Уесли Сорънсън говореше по телефона с Латъм, който се обаждаше от Бон.

— Водните резерви? С тях се занимава армейският инженерен корпус.

— С това трябва да се заемат всички в Пентагона, Лангли, ФБР и полицията, Уес! Става въпрос за водоизточниците на Вашингтон!

— Те се охраняват…

— Да се удвои, утрои, учетвори охраната! — настоя Дру. — Този маниак нямаше да им обещава това, ако не беше сигурен, че ще го изпълни. Обзалагам се, че в тази игра са вложени повече пари, отколкото има в банките на половин Европа! Те са жадни за власт и подозирам, че разполагат с неизчерпаеми средства. Господи, остават ни по-малко от четирийсет часа!

— Как върви идентифицирането на участниците?

— Откъде да знам, по дяволите! Ти си първият, на когото се обаждам. Ние само движим нещата — президентът на Германия ни позволи свободно да използваме сателитните връзки от правителствените централи, за да се свързваме с френското, британското и американското разузнаване. Всички въпроси и изявления ще бъдат отправяни към теб.

— Няма да допусна никакви изявления! Атмосферата в цялата страна е напрегната, може да стане по-зле и от времето на Маккарти! Вече имаше публични изяви — поход до правителствената централа в Трентън. Тълпите започват да наричат нацисти политици, администратори, профсъюзни лидери и шефове на корпорации, които имат връзка с тези, които открито бяха разследвани. И това е само началото!

— Почакай — прекъсна го гласът на Латъм от отсрещния край. — Почакай малко! Тези имена бяха донесени от Хари, от долината на Братството, нали?

— Разбира се.

— Според архивите на МИ-6 брат ми е дал да се разбере, че трябва да бъдат проверени не само имената, но и всичко, свързано с тях.

— Естествено, това е стандартната процедура.

— След като получихме тези имена, нацисткото командване е заповядало Хари да бъде убит, нали?

— Очевидно.

— Защо, Уес? Защо ме преследваха толкова настървено — като гладни вълци?

— И аз не разбрах защо.

— Струва ми се, че аз започвам да разбирам. Трудно ми е да го кажа, но предполагам, че Хари е донесъл списък с фалшиви имена. Направили са го с цел да предизвикат същата тази атмосфера, за която говорихме досега.

— Познавах брат ти и не вярвам, че някой би могъл да го излъже.

— Може би не е имал друг избор.

— Да не си е изгубил ума? Разбира се, че е имал друг избор!

— А ако предположим обратното — че си е изгубил ума? Това имах предвид. Герхард Крьогер е мозъчен хирург. Той пристигна в Париж с риск на живота си, за да убие Хари! Първо, имаше заповед той, тоест аз, да бъда обезглавен; второ — трябваше да ме застрелят така, че да ми пръснат черепа… Лявата страна на черепа!

— Мисля, че можем да уредим да се направи аутопсия — каза директорът на Консулски Операции, а после добави: — Разбира се, само ако е неотложно. В момента трябва да действаме бързо, за да успеем да спрем операцията, с която възнамеряват да убият стотици хиляди хора в Париж, Лондон и Вашингтон.

— Ягер каза, че става дума за токсични вещества във водните резервоари.

— Не съм експерт по водите, но все пак разбирам малко от тези неща. Трябва да се организира масирана атака. За да предизвикат някакъв ефект върху водата на големите градове, тези вещества трябва да се доставят с няколко десетки тежкотоварни камиона, които не могат да се придвижат незабелязано. Освен това, трябва да им се осигури достъп до резервоарите, което е направо невъзможно за такъв голям брой превозни средства. Загражденията наподобяват стени на затвор — снабдени са с алармена сигнализация; при опит да се стигне до водоизточника се изпращат сигнали и веднага се прави проверка.

— Вие сте направо експерт, господин директор.

— Глупости, това се учи още от бойскаутите и се знае от всеки инженер, който работи за правителството.

— А какво ще кажеш за придвижване по въздуха?

— Абсолютно невъзможно. Трябва да разполагат с поне две ескадрили нисколетящи товарни самолети. По всяка вероятност ще се разбият един в друг, но дори и да не стане това, ще се чуе ужасно бръмчене, а да не говорим, че ще бъдат засечени от радарите.

— Значи отхвърляш този вид саботаж, така ли?

— Дру, знаеш по-добре от мен, че различните мнения са най-важното условие за успех в нашата работа.

— Това копеле вече е измислило как да го направи.

— Тогава най-добре да се залавяме за работа, нали така? Ще поддържам връзка с МИ-5 и „Ке д’Орсе“. Ти ще се заемеш с установяване самоличността на всички от събранието на Рейн. Действай съгласувано с Клод, МИ-6 и немското разузнаване. До утре трябва да сме арестували всички тези фанатици! И проучи първо чужденците; не ги оставяй да напуснат страната.

* * *

През следващите двайсет и един часа правителствените компютри се трудиха бясно, като изпращаха отделни снимки до разузнавателните служби в Германия, Франция, Англия и Америка. От трийсет и шестимата мъже, присъствали на събранието, седемнайсет бяха немци, имаше седем американци, четирима британци и петима французи; имаше и трима неидентифицирани, които вероятно вече си бяха купили билети за някой от международните полети. Всички бяха тайно арестувани и задържани в изолирани затворнически килии без възможност за контакт с когото и да било. Не им дадоха обяснения, не им позволиха да се обадят по телефона. Ако човекът беше по-известен, семейството му биваше уведомено за внезапно делово пътуване или удължаване на конференцията. Само Гюнтер Ягер бе оставен на мира. Далеч от събитията през последните двайсет и един часа, той се намираше сред най-довереното си обкръжение в скромния си парк на бреговете на Рейн. Така решиха командванията на всички страни. Никой от арестуваните неонацисти не можеше да съобщи каквито и да било подробности относно операцията „Водна мълния“. Стратегиите, които те предложиха с надежда за по-добро отношение и снизходителност, бяха изключително непрактични и очевидно неверни. Дори истерикът Ханс Траупман, на когото бяха показани видеозаписи на сексуалните му преживявания, не можа да разкаже нищо съществено.

— Мислите ли, че бих скрил нещо от вас? Боже мой, та аз съм хирург и мога да разбера кога една операция ще се провали. С нас е свършено!

Само Гюнтер Ягер знаеше отговорите. С това се съгласиха и специалистите психиатри:

— Състоянието му е маниакалнодепресивно, контролирана параноя, което означава, че постоянно живее на ръба. Един тласък — и той ще падне в бездната на пълната лудост.

Всеки опит за контакт с новия Фюрер се контролираше: телефони, радиовълни, пощенски пратки. Агенти с мощна електронна подслушвателна апаратура стояха в храстите и по дърветата — подслушваше се всеки инч пространство около къщата край реката. Всички чакаха Ягер да се свърже с някого и да каже нещо, което да им даде ключа към операция „Водна мълния“. Но нищо не ставаше, а часовете минаваха. Лондон, Париж и Вашингтон бяха под обсада. Взводове въоръжени войници патрулираха и претърсваха всеки фут от съответните райони; тръбите, които водеха към резервоарите, бяха блокирани; бяха съоръжени други тръби по заобиколни маршрути. В тухлената водна кула във Вашингтон операционните и охранителни системи бяха поверени на експерти от армейския инженерен корпус.

В Бон — тъй като нямаше доказателства, че „Водна мълния“ ще засегне града — правителството беше предоставило всички ресурси на разположение на съюзниците, станали сега техни съюзници, защото никой на земята не искаше нацизмът да се възроди, а най-малко — управляващите кръгове в Германия.

В критичните часове на нощта, определена за „Водна мълния“, камиони, които на пръв поглед превозваха всичко — от лен до кухненско оборудване — караха бавно, без да се набиват на очи, към местата за паркиране около Бундестага. В тези камиони бяха складирани варели с гориво с високооктаново число, свързани с помпи, достатъчни, за да залеят цяло футболно игрище. Гюнтер Ягер не можа да устои на изкушението — това бе лично негова идея, която той не бе споделил с никого, освен с дисциплинираните си съратници — те трябваше да осъществят начинанието. Щяха да подпалят Бундестага и да го изгорят до основи.

„Повторение на историята с Райхстага!“ — бе записал Ягер в личния си дневник.

* * *

— Доникъде не сме стигнали! — възкликна Карин.

Двамата с Латъм седяха в апартамента си в хотел „Кьонигсхоф“. В Бон беше един часът сутринта; Витковски и двамата командоси спяха в другите стаи, изтощени от почти двудневното бодърстване.

Латъм чувстваше, че клепачите му тежат като олово — едва държеше очите си отворени.

— Всички се съгласихме, че ако до шест часа сутринта нищо не се случи, ще го арестуваме и ще го разпитаме.

— Няма да има разпит, Дру! Фреди никъде не отиваше без подръчни средства, с които да се самоубие, ако бъде заловен! Винаги казваше, че това не е героизъм, а просто страх от мъчения. Предпочиташе да избегне болката… Затова не повярвах на информацията от ЩАЗИ.

— За капсула с цианкалий в яката ли ми говориш?

— Брат ти Хари носеше у себе си същото.

— Никога не би го използвал.

— Залогът е голям, Дру.

Латъм бавно се наклони към облегалката на канапето. Той спеше.

— Има и друг начин да го спрем — прошепна Де Врийс, влезе в спалнята, взе едно одеяло и се върна да завие Латъм. След това отново влезе в спалнята и вдигна телефонната слушалка.

* * *

Телефонният звън смути Дру. Той се пресегна за слушалката и падна от канапето. След това несигурно се изправи. Телефонът престана да звъни и след половин минута от спалнята изскочи Витковски — беше полуоблечен.

— По дяволите! — изкрещя полковникът.

— Какво има? — попита Латъм и разтърси глава.

— Тръгнала е след Де Врийс — сама!

— Какво?

— Карин е използвала нашите кодове и е минала през охраната на Ягер!

— Кога?

— Преди няколко минути. Обади се служителят от охраната.

— Да се махаме оттук! Къде е оръжието? Беше тук, на масата. Боже, тя го е взела!

— Сложи си дъждобрана. Вали от един час.

— Колата на немското разузнаване пътува за насам — докладва капитан Диц, който изскочи от вратата на третата спалня, следван от лейтенанта. Двамата бяха напълно облечени, с пистолети в кобурите. — Да побързаме, можем да стигнем за двайсет минути!

— Обадете се на шефа на охраната и му наредете да я спрат или да тръгнат след нея! — възкликна лейтенант Антъни.

— Не! — изрева Витковски. — Ягер ще побеснее, ако го притиснат, и ще убие всички! Не чухте ли какво казаха психиатрите? По-добре да е сама, докато ние отидем да й помогнем.

— Дайте ми пистолет — каза Дру.

* * *

След като се представи за човек от петчленната група N-2 и след като кодовото й име бе проверено и потвърдено от служителя на немското разузнаване, който отговаряше за целия екип около къщата на Ягер, Карин де Врийс бе информирана за положението и получи конкретни инструкции.

— В района са разположени девет човека с необходимата апаратура. Облечени са в маскировъчни костюми и стоят сред храстите, няколко души са се качили по дърветата. Въпреки извънредното неудобство, дъждът е предимство за нас. Двата поста на Гюнтер Ягер са разположени на двайсет и пет метра зад бараката за лодки. В тази ситуация е изключително важно да не ви забележат, затова ще ви дам следния съвет. Тръгнете по старата пътека. Ще стигнете до игрище за крикет. На отсрещната страна има голям разклонен бор; там се е настанил един от моите хора, който наблюдава бараката. В ръката си ще държи фенерче; ако светне два пъти, това означава, че постът се разхожда наоколо; ако светне три пъти — всичко е чисто. Тогава можете да прекосите игрището. От другата страна има пътека, която завива наляво. След около четирийсет крачки има много остър завой. Ще погледнете надясно — там стои друг човек, който също ще ви светне с фенерче. Той наблюдава страничната врата, която е точно в края на пътеката — ще я видите.

— Страничната врата?

— Там живее Ягер — продължи служителят от немското разузнаване. — Има спалня, баня, кабинет и пристройка към северната стена. В нея има малка капела с олтар. Казват, че там прекарва часове в размисли. Тази врата е личният му вход — тя е най-близо до речния бряг и никой друг няма право да я ползва. Фронталната врата се намира много по-нататък — наляво, използват я посетителите и пазачите.

— С други думи, неговият вход е напълно отделен от останалата част на къщата.

— Да. Господин Моро ме откри, след като му се обадихте в Париж, и заедно изработихме плана за придвижване дотам с минимален риск.

— Какво ви каза той?

— Че познавате Гюнтер Ягер от години и че сте отлично обучен стратег, че можете да постигнете неща, които другите не биха могли. Освен това спомена, че ще бъдете въоръжена и ще можете сама да се защитите.

— Надявам се да се окаже прав — тихо каза Карин.

— Вашите шефове одобряват тактиката ви, нали? — втренчи се в нея немският агент.

— Разбира се, в противен случай Моро не би ви се обадил лично.

— Така е… Дъждобранът ви е прогизнал. Не мога да ви предложа друг, но имам чадър. Заповядайте.

— Благодаря ви, много съм ви задължена. Имате ли връзка с вашите служители?

— Да, но не мога да ви позволя да се свържете с тях. Много е рисковано.

— Разбирам. В такъв случай само им кажете, че тръгвам.

— Бъдете много внимателна, госпожо. Можем да ви отведем до вратата, но нищо повече не можем да направим.

— Знам.

Карин отвори чадъра и тръгна през дъжда по покритата с плочки пътека. Тя вдигна глава и погледна изпод периферията на ленената си шапка към огромния бор и другите дървета от отсрещната страна. Изведнъж светна фенерче. Два пъти! Охраната патрулираше из района. Карин се наведе, като продължаваше да се взира в мокрия мрак. Не след дълго се появи друг сигнал: светнаха три пъти. Пътят беше чист.

Тя тичешком прекоси игрището, обувките й потъваха във високата мокра трева. Накрая стигна до втората пътека. Без да се колебае, Карин продължи по нея. Отброи четирийсет крачки и потърси с очи острия завой, но го забеляза прекалено късно и скочи право в листака. Не можеше да види пътя. Тя с усилие се изправи на крака и вдигна чадъра — беше счупен. Погледна надясно, както я бяха инструктирали. Там нямаше нищо: беше тъмно и валеше дъжд. Карин не смееше да помръдне, преди да види сигнала. Накрая се появи: три светвания. Тя бавно и предпазливо тръгна по пътеката. В далечния ляв край на къщата се виждаше светлина: навсякъде другаде беше тъмно.

Сградата беше много голяма; имаше само един етаж. Служителят от немското разузнаване й беше казал, че има една пристройка и че тук живее само Гюнтер Ягер. Но пристройка беше направена и отдясно — достатъчна за две, три или четири допълнителни стаи за прислугата. Централният вход наистина беше много по-наляво, в края на покрита с чакъл пътека, асиметричен — според сегашната мода — и отдалечен от квартирата на Ягер. Пред нея се намираше страничната врата; в малкото преддверие се виждаше червена светлина. Карин пое дълбоко дъх, като се надяваше да успокои ударите на сърцето си, извади автоматичния пистолет на Дру от джоба на дъждобрана и тръгна през тревата към червената светлина. Някой трябваше да умре — или тя, или той. Това беше краят на техния брак. Но първо трябваше да разкрие плана на Фредерик де Врийс — най-блестящият от всички агенти провокатори, измислил операция „Водна мълния“, за да парализира Лондон, Париж и Вашингтон.

Карин се приближи към малкото преддверие; дъждовните капки силно барабаняха по покрива. Внезапно я обзе страх, почувства се объркана. Вратата беше леко открехната, а зад нея се виждаше черен мрак. Тя стисна здраво пистолета на Латъм и блъсна вратата. Влезе.

— Знаех, че ще дойдеш, скъпа моя — чу се глас, който отекна в невидимите стени. — Затвори вратата, ако обичаш.

— Фредерик!

— Винаги си ме наричала „Фредерик“, когато си била ядосана. Сега ядосана ли си?

— Къде си?

— По-добре да говорим на тъмно — поне на първо време.

— Откъде знаеше, че ще дойда?

— Разбрах го, още когато ти и любовникът ти отлетяхте за Бон.

— В такъв случай ти е известно, че знаят кой си…

— Това няма никакво значение — рязко я прекъсна Де Врийс-Ягер. — Вече нищо не може да ни спре.

— Няма да се измъкнеш оттук.

— Ще се измъкна, разбира се! Всичко е уредено.

— Как? Всички те познават и няма да те изпуснат.

— Защо? Защото са отвън, на четири акра околовръст, скрити в храстите с подслушвателни апарати и ме чакат да се свържа с останалите в Германия, Англия, Франция и Америка? За да обвинят един и да арестуват други, само защото съм говорил с тях? Искам да ти кажа, скъпа, че много се изкушавах да се обадя на президентите на Франция и Съединените щати, както и на английската кралица.

— А защо не го направи?

— Защото щеше да стане смешно, а ние сме ужасно сериозни хора.

— Кажи ми, Фредерик, къде се дяна човекът, който повече от всички мразеше нацистите?

— Това не е точно така — отсечено каза новият фюрер. — Първо, отвращавам се от комунистите, защото са глупави. Прахосват силите си, като се опитват да живеят според марксистката доктрина за равенство при условие че равенство не съществува. Издигат необразовани плебеи и грубияни. В края на краищата, за тези хора няма нищо велико.

— Никога преди не си говорил така.

— Говорил съм, разбира се! Просто ти не си ме слушала достатъчно внимателно… Но това също няма значение, защото аз прогледнах и видях истината — за това ми помогна един хирург, който осъзна, че аз съм човекът, от когото имат нужда.

— Ханс Траупман? — попита Карин и се ядоса, че е произнесла това.

— Той вече не е сред нас — благодарение на твоята група некадърници. Постъпихте толкова аматьорски! Траупман даде живота си за нашата кауза — а той едва ли някога е желал да умре по друг начин, защото нашата кауза е всичко!

Много неща знаеше Ягер, но не знаеше всичко. Той вярваше, че Траупман ме умрял в лодката си.

— Чия кауза, Фредерик? Тази на нацистите? На тези чудовища, които екзекутираха твоите баба и дядо и принудиха родителите ти да живеят в мизерия, докато накрая отнеха живота им?

— Много неща научих, откакто ти ме изостави…

— Аз? Аз ли съм те изоставила?

— Отмених екзекуцията си с диаманти, с всички диаманти, които бях оставил в Амстердам. Но след като Стената падна, никой нямаше нужда от мен. На кого щеше да потрябва един таен агент, който вече няма кого да шпионира? Какво щеше да стане с моя живот? С огромните сметки, лимузини, скъпи курорти? Помниш ли курорта на Черно море, Севастопол? Боже мой, така се забавлявахме, а аз имах на разположение двеста хиляди американски долара за операцията!

— Какво ще кажеш за каузата, Фредерик?

— Отдадох й се с цялото си същество. Отначало други пишеха речите ми. А сега ги пиша сам — малки героични симфонии, които изправят публиката на крака; те ме почитат, обожават ме, а аз ги водя към екзалтация!

— Как започна всичко… Фреди?

— „Фреди“? Така е по-добре. Наистина ли искаш да знаеш?

— Кога не съм се интересувала от теб?

— Да, беше чудесно, но през повечето време ти се държеше като развратница.

— Какво? — Карин изведнъж понижи глас. — Съжалявам, Фреди, наистина съжалявам. Ти замина за Източен Берлин и повече не чухме нищо за теб. Накрая разбрахме, че са те екзекутирали.

— Знаеш ли, лично написах рапорта. Беше сензационен, нали? В Източен Берлин започна всичко. Някои хора в ЩАЗИ имаха връзки с Мюнхен, с един генерал от неонацисткото движение. Те оцениха моите способности — прекалено дълго ги бях правил на глупаци. След като ме освободиха благодарение на моите диаманти, няколко души дойдоха при мен и ми казаха, че имат нещо предвид за мен. Източна Германия беше в упадък, целият Съветски съюз беше в упадък — всички знаеха това. Отидохме със самолет до Мюнхен и там се срещнах с този генерал — Фон Шнабе. Беше интересен човек, но дълбоко в себе си беше педант и безчувствен бюрократ. Не можеше да бъде водач. Затова пък имаше концепция, която можеше да се осъществи и да промени облика на Германия.

— Да промени облика на Германия? — недоверчиво повтори Карин. — Как би могъл един никому неизвестен генерал, участник в това глупаво движение, да постигне подобно нещо?

— Като проникне в Бундестага, а за това проникване аз знаех прекалено много.

— Не отговори на въпроса ми… Фреди.

— Някога живяхме щастливо заедно — гласът на Ягер се сливаше с шума на дъжда, който барабанеше по покрива и прозорците. — Ще отговоря на твоя въпрос. За проникването в Бундестага просто трябваше да се намерят подходящи хора. Генералът и Ханс Траупман ги търсеха из цялата страна — способни хора, но неоценени. Преместваха ги в по-незначителни икономически райони и организираха кампаниите им по-добре, отколкото техните опоненти успяваха да го направят. Знаеш ли, че в момента в Бундестага има повече от сто наши привърженици?

— И ти беше един от тези хора?…

— Аз бях най-добрият, скъпа. Дадоха ми име, биография, нов живот. Станах Гюнтер Ягер, свещеник в малко селце в Кухорст, когото църковното настоятелство премести в Щраслах край Мюнхен. Бях отлъчен от църквата, защото се борех за „лишената от граждански права“ средна класа, която представлява гръбнакът на нацията. Получих място в местния Ландестаг и като провеждах кампанията си, Ханс Траупман ме наблюдаваше. Накрая взе решение — аз бях човекът, от когото движението се нуждаеше. Фантастично! Станах император, крал — този, който диктува правилата — Фюрер на Четвъртия Райх!

— И това ти харесва, така ли?

— Защо не? Това е същото, с което се занимавах и в миналото. Преследвах враговете, прониквах в лагера им, държах речи, за да спечеля доверието на „съратниците“ си, участвах в приеми и симпозиуми — всичко това беше само подготовка за най-голямото ми постижение!

— Някога ти смяташе тези хора за свои врагове.

— Сега не смятам така. Те са прави. Светът се е променил и е станал по-лош. Дори комунистите бяха по-добри от днешните хора. Когато една силна държава остане без дисциплина, тя се превръща в сбирщина от глупаци, които се избиват един друг като зверовете в джунглата. Ние ще премахнем зверовете и ще преструктурираме държавата, ще издигнем тези, които й служат най-предано. Наближава зората на нашия нов ден!

— Хората никога няма да забравят жестокостта на нацизма, Фреди!

— Може би, но и това ще премине, когато светът стане свидетел на резултатите — чиста държава, управлявана от силни хора. Демокрациите се борят за все по-големи права, но нямат повече право да грешат! Бог да пази американците — те не разбират, че тяхната Конституция утвърждава това, което е било преди двеста години. Наистина, ако собствениците на земя са се издигнали благодарение на собствените си усилия, те имат право да гласуват.

— Говориш за аграрното общество, нали? Изненадвам се, че го знаеш — историята никога не е била от силните ти страни, скъпи.

— Всичко се промени! Всички лавици тук са пълни с книги и всеки ден пристигат нови. Чета по пет-шест на седмица.

— Позволи ми да ги видя, позволи ми да видя и теб, Фреди!

— След малко, скъпа, след малко. Има нещо хубаво в тъмнината — не искам да те виждам сега, предпочитам да си спомням каква беше преди. Красива, жизнена — толкова се гордееше с мен, твоя съпруг! Издаваше ми тайни от НАТО — отчасти на това дължа живота си.

— Ти беше на страната на НАТО.

— Но сега съм на вярната страна. Би ли ми помогнала сега?

— Зависи, скъпи. Много си убедителен. Толкова съм развълнувана от думите ти! Винаги си бил изключителен — дори хората, които се разочароваха от теб, казваха колко много…

— Говориш за моя приятел… моя бивш приятел Хари Латъм, който сега е твой любовник!

— Грешиш, Фреди, Хари Латъм не ми е любовник.

— Лъжеш! Винаги се е възхищавал от теб, чакаше ти да се заинтересуваш от него.

— Прекалено дълго сме живели заедно — знаеш кога казвам истината. Чувал си ме да изричам стотици лъжи в твоя полза… Хари Латъм не ми е любовник.

— Кой е твоят любовник?

— Този, който се представя за Хари.

— Защо?

— Защото ти искаше да убият твоя приятел Хари. Как можа да постъпиш така, Фредерик? Хари те обичаше като… като брат.

— Той разкри нашата главна квартира в Алпите — спокойно каза Ягер. — Хари е част от един експеримент. Нямах друг избор — трябваше да се съглася.

— Какъв експеримент?

— Медицински. Така и не разбрах за какво става дума. Траупман беше много ентусиазиран, а не можех да тръгна срещу него. Той беше моят наставник, човекът, който ме издигна.

— Ти си новият Адолф Хитлер, така ли?

— Прочетох няколко пъти „Майн Кампф“ и всички биографии, които успях да намеря. Нямаш представа колко си приличат нашите съдби!

— Това е лудост!

— Нищо подобно.

— Ако всичко това се осъществи, хиляди хора ще загинат!

— Да, така е, но това бързо ще отмине, ще се забрави и светът ще стане много по-добър. Няма да има войни; нашият прогрес ще бъде сигурен — дори вече е започнал. За няколко месеца ще сменим правителствата, ще създадем нови закони, които да дават предимство на силните и чистите, а в рамките на няколко години цялата безполезна, долнопробна маса — утайката на обществото — ще бъде пометена завинаги.

— Не е нужно да ми държиш речи, Фреди.

— Но това е така! Не виждаш ли?

— Не виждам теб. Искам да видя своя изключителен съпруг. Моля те, включи осветлението.

— Имам малък проблем.

— Защо? Променил ли си се за пет години?

— Не, но аз нося очила, а ти — не.

— Знаеш, че и аз нося, но само когато очите ми се уморят.

— Да, но при мен е друго. Мога да виждам в тъмното и виждам пистолета в ръката ти. Сега си спомних, че си левачка. Помниш ли как искаше да играеш голф с мен и аз ти купих стикове? Те се оказаха неподходящи.

— Разбира се — бяха за десняци… Нося пистолет, защото ти винаги си ми казвал да не ходя на срещи през нощта без оръжие.

— Да, защото те пазех. Твоите приятели отвън знаят ли, че имаш оръжие?

— Не видях никого. Дойдох сама.

— Сега вече лъжеш, но това няма значение. Хвърли оръжието на пода!

Карин се подчини, а Де Врийс-Ягер включи осветлението — лампата освети малка капела с олтар, на който висеше златно разпятие на фона на пурпурна завеса. Новият фюрер седеше на молитвен стол. Беше облечен в бяла копринена риза с разкопчана яка, светлорусата му коса блестеше, а красивото му лице с остри черти изглеждаше много привлекателно.

— Как изглеждам след пет години, скъпа?

— Красив — както винаги.

— Хер Хитлер никога не е притежавал това качество. Знаеш ли, че е бил много нисък и е носел високи обувки? Красотата винаги ми е помагала, но аз съм много скромен и се преструвам, че не забелязвам жените. Суетата пречи на водача.

— Сигурна съм, че благоговеят пред теб. Аз също благоговеех някога… и още благоговея.

— Кога разбрахте, че Гюнтер Ягер е новият водач на неонацистите?

— Един от зоненкиндерите се огъна при разпита. Предполагам, че под въздействието на наркотиците.

— Това е невъзможно, никой от тях не знае за това.

— Сигурно си се разкрил, без да разбереш. Нали каза, че си ходил на събрания и си държал речи…

— Само пред хората в Бундестага! Всички останали получаваха записи.

— Тогава някой те е предал, Фреди. Чух нещо за един католически свещеник, който отишъл да се изповяда и поставил на сериозно изпитание съзнанието на своя изповедник.

— Боже мой, та това е онзи идиот Палц! Толкова пъти съм казвал, че трябва да го изхвърлим, но Траупман твърдеше, че имал много привърженици сред работническата класа. Ако зависеше от мен, бих го разстрелял.

Карин почувства облекчение. Беше дръпнала вярната струна. Името на Палц й бе познато от разпознатите на видеозаписа лица. Монсеньор Палц беше възрастен човек, когото католическата йерархия в Германия никак не харесваше — това се потвърди от телефонния разговор с епископа на Бон. Той не пестеше думите си: „Некадърник, лицемер, който трябва да бъде пенсиониран!“. Карин изчака съпругът й да се успокои.

— Фреди — внимателно започна тя, — този свещеник каза, че в Лондон, Париж и Вашингтон ще се случи нещо ужасно — мащабна катастрофа, от която стотици хиляди ще загинат. Вярно ли е, Фреди?

Фюрерът мълчеше мрачно и напрегнато. Когато заговори, гласът му прозвуча нервно и дрезгаво:

— Значи за това си дошла! Изпратили са те да разузнаеш какво представлява нашата операция!

— Дойдох по своя воля. Те не знаят, че съм тук.

— Никога не си била добра лъжкиня — сигурно е така. Вече казах, че нищо не би могло да ни спре. Като всички велики водачи аз поемам цялата отговорност и съм запознат с общите насоки и окончателните резултати, но не и с техническите аспекти. Не знам дори имената на тези, които ще ги осъществят.

— Знам, че има връзка с водоизточниците на тези градове.

— Така ли? Сигурен съм, че монсеньор Палц е бил много обстоятелствен в описанията на техническите подробности. Защо не попитате него?

— Няма да стане, Фреди! Ще се провалите! Всички ще бъдат заловени. Там ви очакват стотици войници, готови да стрелят по всеки, който се опита да стигне до водата. Ще бъдеш разобличен!

— Разобличен? — спокойно попита Ягер. — От кого? От един старец, който не може да каже кой ден сме днес, кой месец и коя година? Не ставай смешна.

— Фредерик, има видеозапис от последното ви събрание! Всички присъствали са арестувани. Всичко свърши, Фреди! За Бога, отмени „Водна мълния“!

— Да отменя „Водна мълния“? Боже мой, виждам, че казваш истината!

Гюнтер Ягер стана от молитвения стол.

— Никой не може да спре вълната! След по-малко от час аз ще отлетя за страна, в която приветстват нашето дело и оттам ще наблюдавам как моите последователи заемат ръководни правителствени длъжности.

— Няма да се измъкнеш!

— Много си наивна, скъпа — каза Ягер, отиде до олтара и натисна един бутон под златното разпятие. Изведнъж подът се разтвори и откри течащите води на реката. — Долу ме чака подводница с ескорт от лодки. Тя ще ме откара до Кьонигсвинтер, където ме очаква самолет.

— А какво ще стане с мен?

— Имаш ли представа откога не съм бил с жена? — спокойно попита Ягер. — Години наред носех монашески одежди и наблюдавах как другите, които не издържаха на изкушенията, се поддаваха на компромиси и поквара.

— Моля те, Фредерик, не ми говори за това. Не ме интересува.

— Трябва да те интересува! Повече от четири години живях по този начин и доказвах, че съм достоен да бъда върховен водач. Не обръщах внимание на предизвикателно облечените жени и не допусках в мое присъствие да се разказват неприлични анекдоти.

— Сигурно е било непоносимо за теб — каза Карин, докато оглеждаше стаята. — Винаги, когато се връщаше от задача в източния блок, ти носеше огромно количество презервативи и телефонни номера на жени.

— Тършувала си из дрехите ми!?

— Обикновено го правех, преди да ги занеса на химическо чистене.

— Винаги си имала готов отговор за всичко.

— Казвам ти истината… Но какво ще стане с мен, Фредерик? Ще ме убиеш ли?

— Не — все още си ми жена пред Бога. Освен това, подводницата е предвидена за двама души. Ти ще бъдеш моя спътница и компаньонка, моя императрица — като госпожица Браун за Адолф Хитлер.

— Ева Браун се е самоубила заедно със своя „император“. Това не ми допада.

— Няма да дойдеш с мен, така ли?

— Не, няма да дойда с теб.

— Ще го направиш — едва чуто каза Гюнтер Ягер и започна да разкопчава бялата си копринена риза. След като я свали, започна да разкопчава колана си.

Внезапно Карин се хвърли към автоматичния пистолет на Латъм, който бе оставила на пода. Ягер се втурна напред и я ритна с носа на ботуша си в стомаха. Тя падна на пода, сви се и застена от болка.

— Сега ще дойдеш с мен, скъпа — каза новият фюрер, свали панталона си и го остави на молитвения стол.