Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Apocalypse Watch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

АПОКАЛИПТИЧНИЯТ ЧАСОВНИК. 1999. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Магдалена КУЦАРОВА, Светлана КОМОГОРОВА-КОМО [The Apocalypse Watch / Robert LUDLUM]. Формат: 20 см. Страници: 638. Цена:: 6800.00 лв.ISBN: 954-733-036-5

художник: Буян Филчев

редактор: Камелия Вълова

консултант: Йордан Колев

коректор: Камелия Вълова

оформление: Калина Павлова

печат „Балкан-прес“ ЕАД

ИК „Прозорец“ ООД

 

Първото издание е от 1995 в две части.

 

Robert Ludlum

The Apocalypse Watch

Bantam books, 1995

New York Toronto London Sydney Auckland

История

  1. — Добавяне
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)

41.

Синът на генерала уреди военна кола за Латъм, Карин и двамата командоси. Багажът им бе пристигнал от хотел „Кьонигсхоф“. Намираше се в багажника на микробуса, който трябваше да ги откара в Париж.

— Ще отседнем в същия хотел — каза Дру, след като всички се сбогуваха с френските си колеги от резервоара „Бове“. — След около четири часа благодарното френско правителство ще ни предостави около пет хиляди франка на човек. Какво ще кажете?

— Мосю Латъм, мосю Латъм! — извика един от многобройните войници, които тичаше откъм кулата. — Търсят ви по телефона. Спешно е, мосю!

— Изчакайте тук — каза Дру. — Ако е за това, за което си мисля, разговорът ще бъде кратък.

Той се върна, влезе в стаята и вдигна най-близкия до вратата телефон.

— Тук Латъм от Консулски Операции.

— Браво, момче! — почти крещеше Витковски от Лондон.

— Благодаря ти, Стан.

— Какво мислиш за Бон?

— Какво имаш предвид, Стенли?

— Не ти ли казаха?

— Какво да са ми казали?

— Проклетият Бундестаг гори! Моро не се ли обади?

— Моро е мъртъв, Стенли.

— Какво?

— Убили са го на собствения му служебен паркинг.

— Господи, не знаех нищо за това!

— Откъде да знаеш? Нали си в Лондон?

— Кога се е случило?

— Преди няколко часа.

— И все пак „Дьозием“ трябваше да ти съобщи за Бон.

— Сигурно са забравили. Беше тежка нощ.

— Какво има, Дру? Не приличаш на себе си.

— Ще ти кажа какво мисля за Бундестага. Онзи кучи син Ягер го беше написал предварително в личните си мемоари. Трябва да тръгвам. Ще си поговорим в Париж.

* * *

Четиримата от групата бяха настанени в свързани апартаменти в хотел „Плаза-Антен“, където ранното слънце светеше през високите прозорци. Часът беше шест и трийсет и седем сутринта. Карин де Врийс спеше дълбоко. Латъм тихо се измъкна от леглото. Облече се и влезе в общата всекидневна, където го чакаха двамата командоси, облечени в невзрачни сака и панталони.

— Някой трябва да остане тук — каза Дру.

— Теглихме жребий — каза капитан Диц. — Падна ти се да тръгнеш с лейтенанта.

— Твоята работа може да се окаже по-тежка от нашата. Отвън има морски пехотинци, но те не могат да влязат вътре, без да бъдат забелязани. Имаш радиопредавател, така че можеш да ги извикаш, ако се наложи.

— Наистина ли мислиш, че тук има неонацисти? — попита лейтенантът.

— А ти как мислиш?

— Пази дамата, капитане — довърши лейтенантът.

— Колата е отзад, ще минем през мазето — каза Латъм.

* * *

— Мосю Латъм?

Пазачът от подземния паркинг на „Дьозием“ прочете името на разрешителното.

— Каква ужасна трагедия!

— Какво казва полицията? — попита Дру.

— Объркани са! Нашият директор бе застрелян при затворени врати. Намериха тялото му в най-отдалечения край — мир на праха му! „Сюрте“ разпита всички в сградата, провериха местонахождението на всички по това време, новият директор беше бесен, мосю!

— Провериха ли документите?

— Разбира се, мосю. Целият персонал бе задържан.

— Тук ли са хората сега? Знам, че е рано.

— Почти всички са тук, мосю. Цари такъв хаос!

— Благодаря ви, господине.

Латъм влезе с наетата кола и продължи напред към мрака на подземния паркинг.

— Дръж пистолета в ръка, лейтенант — каза той и паркира автомобила на едно от свободните места.

— Мислиш ли, че долу още има нацисти?

— Бих искал да се обадя в хотела и да поговоря с твоя приятел.

— Защо не го направиш?

— Не искам да будя Карин. Веднага ще хукне насам, а само това ни липсва.

— Мисля, че трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Преди няколко часа, след като се регистрирахме в хотела, Диц оборудва всеки телефон с малко приспособление, което регистрира всеки опит за подслушване. Тогава изключи и телефона в спалнята ви. Решихме, че двамата с Карин имате нужда от сън.

Дру сърдито извади телефона и набра номера.

— Ако имаше важно обаждане, щяхме да ви събудим…

— Апартамент двеста и десет, ако обичате — каза Латъм на телефониста.

Отсреща веднага вдигнаха слушалката.

— Да?

— Диц, Латъм се обажда. Какво е положението?

— Мисля, че ни следят — тихо отвърна капитанът. — Преди една-две минути ми се обадиха патрулите на посолството. Някаква кола е спряла на източния ъгъл. Двама с пистолети са се приближили към главния вход.

— Неонацисти ли са?

— Още не знам, но рецепцията ни сътрудничи. Чакай! — секундите се сториха на Дру по-дълги от часове. — Натиснали са бутона на асансьора за втория етаж.

— Викай морската пехота!

— Мислиш ли, че няма да го направя?

Изведнъж зад колата на Латъм се чу силен звук от клаксон.

— Мисля, че си заел мястото на някого — каза лейтенантът. — Защо не мръднем нанякъде?

— Дръж телефона. Нацистите току-що са влезли в хотела!

— Никой не се обажда! Капитанът е жив дявол: ще съжалят, че изобщо са дошли!

Латъм зави към друго място за паркиране.

— Диц затвори телефона.

— Свържи се още веднъж!

— Идеята ти не е добра, шефе. Сигурно има работа.

Когато се качиха в асансьора, с тях имаше още седем души, които почти истерично говореха на френски. Латъм се взираше във всяко лице — всички се надвикваха. Без да мисли, Дру натисна един от бутоните за етажа, където, доколкото си спомняше, се намираше бившият офис на Моро. Преди да стигнат етажа, асансьорът спря два пъти. Накрая Латъм и лейтенантът останаха сами.

— Какво си говореха? — попита Дру.

— В подобни ситуации никой не е извън подозрение и правителството винаги предприема съкращения.

Асансьорът спря, вратите се отвориха и двамата мъже слязоха. Многото врати водеха към различни коридори и офиси, където се планираха тайни операции. Латъм се приближи към жена на средна възраст, която седеше зад бюро до асансьора, и заговори на френски:

— Казвам се…

— Познавам ви, господине — любезно отвърна жената на английски. — Преди няколко дни идвахте тук да видите господин директора.

— Беше ми приятел.

— Ще информирам новия директор, че сте тук. Той дойде направо от Бове…

— Не бих желал да го информирате — прекъсна я Латъм.

— Моля?

— Предполагам, че е много зает, затова няма нужда да го притесняваме. Идвам само защото забравихме някои неща в колата на „Дьозием“. Тук ли е шофьорът на име Франсоа? Нали той докара директора от Бове?

— Да. Да му се обадя ли?

— Защо да го безпокоим? Вероятно ще се обади на Жак… на господин директора, а аз наистина не искам да го прекъсвам. Става дума за чифт обувки…

— Обувки ли?

— Много са скъпи, нали разбирате, но си струват парите.

— Разбирам.

Жената натисна един бутон на бюрото си. В дъното забръмча врата, след това изщрака ключалка.

— Офисът му е в този коридор.

— Благодаря ви. Извинете ме, това е моят сътрудник, майор Антъни от Армията на САЩ.

Лейтенантът рязко се обърна към Дру и го изгледа изненадан, а Латъм продължи:

— Ако нямате нищо против, той ще остане тук. Говори добре френски.

— Добър ден, госпожо. За мен е удоволствие… — започна лейтенантът на френски.

Дру отвори вратата към коридора, влезе и бързо се приближи към третата врата отляво. Почука само веднъж, отвори вратата и стресна Франсоа, който спеше на бюрото. Той скочи като ужилен.

— Какво има?

— Здравей — каза Латъм. — Дремеш, а? Завиждам ти, уморен съм до смърт.

— Какво правите тук, мосю Латъм?

— Мисля, че знаеш, Франсоа.

— Боже мой, какво трябва да знам?

— Клод Моро ти беше близък, нали? Познаваше жена ти Ивон, децата ти…

— Да, мосю, отношенията ни бяха фамилиарни. Всички се познаваме.

— И си доста близък с Жак Бержерон, нали? Свързвали са ви години съвместна работа. Толкова обикновено, нормално, приемливо…

— Много сте загадъчен, мосю…

— Така е, по дяволите. Това наистина е загадка, която се основава върху нещо толкова просто! Кой би се усъмнил във вас? Преди около час, когато се обадих тук на Жак, с кого разговарях?

— С мен, мосю.

— Издигнахте се, нали?

— Не разбирам какво искате да кажете, мосю Латъм!

Дясната ръка на Франсоа се плъзна под бюрото и посегна към едно от чекмеджетата. Почти успя да го отвори, но Дру се хвърли напред и рязко го затвори, като прищипа китката на шофьора. Франсоа започна да крещи, но юмрукът на Латъм се вряза в устата му и виковете секнаха. Шофьорът падна напред, тялото му се свлече на пода заедно със стола. Дру веднага се хвърли върху него, стисна го за гърлото, вдигна го и го блъсна в стената. В ръката си държеше пистолета от чекмеджето на бюрото.

— Сега трябва да поговорим, за да ми обясниш някои неща, иначе с теб е свършено!

— Имам семейство, мосю — жена и деца! Не бива да правите това!

— Имаш ли някаква представа колко семейства са били разделени в проклетите лагери! Били са принудени да влизат голи в циментови килии, за да умрат, кучи сине!

— Тогава дори не съм бил роден!

— А не се ли чувал за това? Знаеш ли колко хиляди от тях са били французи! И това не те ли притеснява?

— Не разбирате, мосю! Толкова начини има да ви накарат да им сътрудничите!

— Как например? И да не си посмял да ме лъжеш! Жак Бержерон е нацист, нали?

— Да… Но откъде знаете?

— Трябваше да бъде някой, който има достъп до цялата информация. Отначало мислехме, че е Моро — беше в един списък на заподозрени. Затова отначало се страхувахме да работим с него. След това му разрешиха да участва, моят шеф му разреши. Но кой винаги знаеше къде се намирам? Кой знаеше, че тримата с Карин и Клод сме седнали в едно открито кафене, където без малко да ни убият? Кой провали операцията в метрото с Крьогер, кой твърдеше, че е видял Хари Латъм да се качва на отминаващия влак? Нямаше Хари Латъм, защото аз бях Хари, а ме нямаше там! Отговорът на всички тези въпроси е Жак!

— Не знам за тези неща, кълна се в Христа, не знам!

— Но знаеш, че е неонацист, нали? Най-подмолният неонацист в Париж. Прав ли съм?

— Да — Франсоа се задъхваше. — Нямах избор, трябваше да си мълча и да правя каквото ми нареди.

— Защо?

— Защото убих човек и Жак ме видя.

— Как?

— Удуших го. Разберете, мосю, понякога отсъствам с дни наред, пренебрегвам семейството си…

— Какво още има, по дяволите? — изкрещя Дру.

— Жена ми имаше любовник. Използвах източниците на „Дьозием“ и го открих.

— Неофициално, разбира се.

— Не знаех само, че Жак контролира всичко, подслушва телефона ми… уговорих си среща с този човек — глупав фризьор, затънал до гуша в дългове. Срещнахме се на една улица в Монпарнас. Говореше мръсотии за жена ми и се смееше. Побеснях и го нападнах. Убих го по най-подлия начин! Когато си тръгнах, Жак Бержерон ме срещна и ме поздрави.

— Значи те е държал в ръцете си.

— Можех да прекарам остатъка от живота си в затвора. Беше направил снимки с фотоапарат с инфрачервен обектив.

— И все пак живееш с жена си, нали?

— Ние сме французи, мосю. И аз не съм светец. Бракът ни е стабилен, имаме деца.

— Но си работил с Бержерон! Как ще оправдаеш това, че си работил с нацист?

— А ако отида в затвора? Как ще обясня това на жена ми, на децата ми? Мосю, аз никога не съм убивал за него, никога! Той имаше други хора за това — аз му отказвах!

Латъм го пусна и му направи знак да седне.

— Добре, Франсоа. Хайде да се споразумеем. Доколкото разбирам, двамата с Жак сте единствените нацисти тук. Това е съвършената комбинация, повече хора могат да събудят подозрение. Ще докажеш, че не си техен привърженик, ако направиш това, което ти наредя. Разбираш ли ме?

— Какво искате да направя? И ако се съглася, каква гаранция ми давате, че няма да вляза в затвора?

— Всъщност никаква. Мисля обаче, че Бержерон ще се опита да спаси себе си, а да изпрати теб на разстрел.

— Във Франция не се провеждат подобни екзекуции, мосю.

— Жак е в другото крило, ако си спомням добре.

— Точно така.

— Ти имаш достъп дотам, нали?

— Ако искате да ви заведа до офиса му, мога да го направя.

— Без да съобщаваш където и да било?

— Разбира се, аз имам постоянен достъп до него. В това крило има заден коридор, в който се влиза с шифър. Води до офисите на висшите служители. Ще ви заведа.

— Да вървим.

— А после какво ще правя?

— Ще се върнеш тук и ще се молиш всичко да мине добре.

* * *

Капитан Кристиан Диц остави предавателя на един рафт и застана отляво на външната врата на апартамента. Острият му слух долови приглушени стъпки в коридора. Последва тишина. Питаше се дали неканените гости са се снабдили с ключ, или ще се опитат да разбият вратата. Изведнъж в тишината проехтя силен удар, вратата изхвърча от касата и удари командоса. В стаята нахлуха двама мъже с пистолети в ръце и започнаха да се оглеждат, като се чудеха какво да предприемат. Диц разреши съмненията им — внезапно изкрещя:

— Хвърлете оръжието!

Първият рязко се обърна и пистолетът му тихо изпука. Командосът се хвърли на пода и стреля в отговор. Улучи мъжа в корема: той се прегъна и се строполи на земята. Вторият убиец стоеше поразен. В този момент нахлуха трима морски пехотинци и той свали оръжието.

Карин де Врийс дотича от спалнята по нощница.

— Върнете се! — изрева Диц.

Карин се скри зад вратата на спалнята. Вторият нацист вдигна пистолета си и стреля. От лявото й рамо потече кръв. Морските пехотинци се прицелиха в него.

— Умрял няма да свърши работа! — кресна Диц.

— Ние също! — извика в отговор един сержант. Новият му „Колт 45“ бе насочен към главата на неонациста. — Хвърли пистолета, червей такъв!

Неонацистът пусна пистолета на пода, а Диц се втурна към Карин де Врийс.

— Не мърдайте! — заповяда той и разкъса нощницата на рамото. — Не е страшно — заключи той. — Куршумът само ви е одраскал. Сега ще донеса кърпи.

— Аз ще донеса — каза един от морските пехотинци. — Къде са?

— В банята, зад онази врата. Вземи три малки и ги завърши една за друга.

— Като турникет?

— Нещо подобно. После донеси малко лед от барчето. Имахте късмет, госпожо Де Врийс. Боли ли?

— По-скоро е изтръпнало, капитане.

— Ще ви заведем на лекар в посолството.

— Къде е Дру? А Джери?

— Моля ви, не ми задавайте въпроси, госпожо Де Врийс. Господин Латъм командва парада. Отидоха в „Дьозием“.

— В „Дьозием“ ли? Защо?

— Господин Латъм каза, че е заловил нацистката „къртица“.

— В „Дьозием“?

— Да, така каза. Мисля, че не желаеше да се забърквате в това.

— Ето ви кърпите, сър! — каза морският пехотинец, който веднага след това отиде при колегите си и неонациста. — Трябва да се омитаме оттук, капитане, нали разбирате… Извинявайте, че не ви донесох леда…

— Тръгвайте! — заповяда Диц и отрядът от морски пехотинци хукна по коридора към пожарното стълбище с двамата пленници.

Телефонът в апартамента иззвъня.

Капитан Диц затегна кърпите и помогна на Карин да легне на килима.

— Ако е Дру, предайте му, че съм му сърдита!

Не беше Латъм — обаждаха се от рецепцията на хотела.

— Незабавно напуснете хотела! — крещеше портиерът. — Повече няма да сътрудничим на „Дьозием“ — непрекъснато има оплаквания от шум и стрелба!

— Запечатайте стаята, но първо ми дайте пет минути, преди да се обадите в полицията! — отвърна капитан Диц.

Той затвори телефона и се върна при Карин.

— Трябва да ви изнеса оттук.

— Мога да ходя и сама.

— Радвам се да го чуя. Ще слезем по стълбите — само един етаж е.

— А какво ще стане с багажа ни? Полицията не бива да го намери тук.

— Извинете, мадам, много сте права…

Капитанът изтича до телефона и се обади на рецепцията.

— Ако искате да си тръгнем, изпратете най-бързото пиколо да опакова багажа и да изнесе куфарите. Кажете му, че ако не открадне нищо, ще получи деветстотин франка!

— Разбира се.

— Добре.

— Хайде! — обърна се командосът към Карин, след като затвори телефона. Изведнъж се спря и грабна мъжки шлифер. — Облечете това, ще ви помогна. Можете ли да вървите?

— Да, разбира се. Само ръката ме боли.

— Дръжте се!

— А какво ще стане с Дру и Джери?

— Не знам, госпожо Де Врийс, но този ваш приятел от Консулски Операции се справя чудесно.

Двамата тръгнаха по коридора към стълбите.

* * *

Дру се приближи към вратата на новоназначения директор на „Дьозием“. Без да почука, той бързо я отвори и затвори след себе си. Жак Бержерон стоеше до прозореца и гледаше навън. Обърна се и се стъписа.

— Дру? — озадачено възкликна той. — Никой не ми е казал, че си тук…

— Не исках да знаеш за това.

— Защо?

— Защото може би имаш причина да не се виждаш с мен. Преди час ти се обадих и ме свързаха с Франсоа.

— За Бога, Дру, имам толкова работа! Освен това временно съм назначил Франсоа за главен помощник.

— Сигурно е доволен.

— Моля те, извинявай, ако съм те засегнал, но опитай да ме разбереш! Трябваше да пренасочвам всички други телефонни разговори освен с президента и няколко членове от Камарата, защото просто не мога да отговоря на всички. Имам нужда от време, за да размисля.

— Чудесно, Жак. Но ти си имал много време да мислиш.

Мекото лице със страдалческо изражение внезапно се вкамени. Жак погледна Латъм с презрение.

— Какво си направил? — тихо попита той.

— Мога само да кажа, че инсценировката ти беше съвършена. Преданият лакей на Моро, който боготвори господаря си, спечелил доверието и обичта му, който му помага да планира всяка минута от денонощието си… Само ти можеше да знаеш къде се намирам аз във всеки един момент, къде се намират Карин и нещастната секретарка на Моро… уби Хари и секретарката на Моро, но с мен и Карин се провали.

— Този път няма да се проваля, Дру — почти любезно каза Бержерон.

— На твое място не бих правил прибързани изводи. Лейтенант Антъни чака отвън при портиерката. Сигурен съм, че вече е използвал телефона, за да се свърже с посланика Кортлънд, който пък има уговорена среща с президента на Франция. Ти наистина се провали, като изпрати онези убийци в хотела. Никой в Париж не знаеше къде се намираме — само ти и Франсоа.

— Аз съм назначен лично от президента!

— Ти си зоненкинд, нали?

— Каква лъжа! Нямаш никакви доказателства!

— Разбира се, но като се съпоставят нещата, не е трудно да се досети човек. На връщане от Бове се свързах с един компютърен експерт и го помолих да прегледа всички данни за теб. Преди години си бил законно осиновен от бездетно семейство — мосю и мадам Бержерон от Лаутербург, близо до германската граница. Бил си изключителен студент, печелил си всички възможни стипендии и следдипломни квалификации… Избрал си гражданската служба, въпреки че си имал възможност да се заемеш с толкова много неща, от които да забогатееш!

— Силно се интересувах от това.

— Убеден съм, че е така. Времето е минавало, а ти винаги си успявал да бъдеш в подходящото време на подходящото място. Но този път не можа да ни попречиш, защото си тръгна, преди още да сме разбрали за глайдерите.

— Ти си луд! Говориш само лъжи!

— Е, със сигурност не си очаквал, че ще те направят директор на „Дьозием“. Знаеш, че в другите разузнавателни служби има по-добри от теб. Каза пред всички, че не ставаш за водач — защото се подчиняваш на заповеди! Това ме накара да се обадя на нашия компютърен експерт.

— Останах сирак през войната, родителите ми бяха убити по време на бомбардировка. Ти си просто един параноик!

— Ти уби брат ми, Жак. Няма да те оставя на мира. Толкова си умен, а пропусна нещо много важно. Лаутербург никога не е бил бомбардиран — нито от германците, нито от съюзниците.

Бержерон стоеше и се взираше в Латъм. По лицето му се плъзна едва забележима студена усмивка.

— Наистина си талантлив, Дру — тихо каза той. — Но няма да се измъкнеш жив оттук. Ти си параноик, досието ти е пълно с насилие, а сега си дошъл да убиеш директора на „Дьозием“. Не знам кой е зоненкинд, но моят предшественик Моро не ти се доверяваше. Това е отразено в бележките му, които са записани в този компютър.

— Защо нареди да убият Клод?

— Защото и той започна да прозира истината. Започна се с убийството на Моник — от вечерта, когато един идиот от нашите застреля шофьора на американската кола. Тогава Моро се досети, че аз съм единственият, който е знаел къде се намирате. Моник нямаше информация за това.

— Странно — каза Латъм. — И аз тогава предположих, че е някой от „Дьозием“, както и преди това, когато брат ми долетя от Лондон под надзора на „Дьозием“.

— Не беше трудно да се пренасочат подозренията — леко се усмихна Бержерон.

— Когато Моро и ти научихте, че аз се представям за брат си, защо не уведоми Берлин или Бон.

— Не разбираш ли? Кръгът от хората, които знаеха, беше прекалено малък — особено в „Дьозием“. Знаехме само двамата с Клод. Това щеше да ме компрометира.

— Не е това, Жак — и Латъм погледна изпитателно зоненкинда.

— Просто чаках да дойде подходящият момент. Вашите американски политици биха ме разбрали.

— Добре, приятелче. Всичко, което си казахме, е записано, а предавателят на лейтенант Антъни е нагласен така, че да чува какво става тук. Техниката е нещо много удобно, нали?