Джеймс Ролинс
Карта от кости (1)

ПРОЛОГ

Март 1162 г.

 

Хората на архиепископа избягаха в долината. Зад тях, горе в зимния проход, панически цвилеха коне, посечени с меч или поразени от стрели. Мъже викаха, крещяха, ревяха. Трясъкът на стомана звънтеше сребърно като църковни камбани.

Ала не Божие дело се вършеше тук.

„Ариергардът трябва да удържи“.

Брат Йоаким опъваше с всички сили юздите на кобилата, която почти се плъзгаше по задница надолу по стръмнината. Тежко натовареният фургон беше стигнал без произшествия до долината. Но до истинското спасение им оставаше цяла левга.

Стига да успееха да стигнат дотам…

Стиснал до болка юздите, Йоаким насочваше уплашената кобилка надолу. Животното прецапа едно ледено поточе и той рискува да хвърли поглед назад.

Макар пролетта да идваше, зимата още властваше над височините. Върховете грееха ярко, осветени от залязващото слънце. Снегът отразяваше светлината, скрежен талаз се разтичаше сякаш по склоновете на острите като бръснач хребети. Ала тук, в ниските клисури, топенето на снега беше превърнало горския килим в кално блато. Копитата на конете потъваха дълбоко и нищо чудно някое от животните да си счупеше крак. Фургонът затъваше почти до осите.

Йоаким пришпори кобилата да настигне фургона. Бяха впрегнали още коне. Отзад го бутаха мъже. Трябваше да стигнат някак до пътя, виещ се по следващия склон.

— Дий! — извика коларят и изплющя с камшика. Водещият кон наведе глава, мускулите му се издуха. Без успех. Такъмите се опънаха, конете хъхреха, бяла пара се виеше пред ноздрите им; мъжете псуваха ядно.

Бавно, твърде бавно, фургонът се измъкна от калта с всмукващия звук на отворена гръдна рана. Но поне най-сет-не се движеше. Всяко забавяне бяха плащали с кръв. Умиращите виеха в прохода зад тях.

„Ариергардът трябва да удържи още малко“.

Фургонът се заклатушка по нанагорнището. Трите големи каменни саркофага се приплъзваха, едва удържани от дебелите въжета.

Ако някой се счупеше…

Брат Йоаким настигна клатушкащия се фургон.

Брат Франц приближи коня си до неговия.

— Пътят напред изглежда чист.

— Реликвите не трябва да се връщат в Рим. Трябва да стигнем до германската граница.

Франц кимна с разбиране. Реликвите вече не бяха в безопасност на италианска територия сега, когато истинският папа беше изгнаник във Франция, а лъжовният се беше настанил в Рим.

Фургонът вече се движеше малко по-бързо по по-твърдата земя. Но дори и така се влачеше едва-едва — колкото бърз човешки ход. Йоаким, извил глава, все така гледаше към далечния хребет.

Звуците на битката бяха утихнали до стонове и плач, ехото ги донасяше през долината. Трясъкът на мечове вече не се чуваше и това беше знак за поражението на ариергарда.

Йоаким се взираше назад, но височините бяха потънали в тежки сенки. Балдахинът на черните борове скриваше всичко.

После Йоаким забеляза нещо да сребрее между дърветата.

Появи се самотна фигура, обляна в кръпка слънчева светлина; доспехите й лъщяха.

На Йоаким не му беше нужен гербът с червен дракон върху нагръдника на мъжа, за да го познае — беше помощникът на черния папа. Нечестивият сарацин беше приел християнското име Фиерабра, кръстил се беше на един от паладините на Карл Велики. Беше с една глава по-висок от всичките си хора. Истински гигант. Беше оцапан с повече християнска кръв, отколкото петнеше ръцете на всеки жив човек. Пок-ръстен едва миналата година, сарацинът се радваше на покровителството на кардинал Октавий, черния папа, приел името Виктор IV.

Фиерабра стоеше, окъпан в светлина, и не се опита да ги преследва.

Знаеше, че е закъснял.

Фургонът най-после стигна изровената суха земя на билото. Сега вече щяха да се движат бързо. Германската територия беше само на левга оттук. Засадата на сарацина се беше провалила.

Някакво движение привлече вниманието на Йоаким.

Фиерабра свали огромния си лък от черното си рамо, черно като сенките. Бавно нагласи стрела на тетивата и опъна лъка.

Йоаким се намръщи. „Какво се надява да постигне с една стрела?“ Лъкът трепна, стрелата излетя, изви се в дъга над долината и за миг се изгуби в слънчевия светлик. Йоаким оглеждаше напрегнато небето. После, беззвучно като връхлитащ сокол, стрелата долетя и удари средния саркофаг.

Колкото и да изглеждаше невъзможно, капакът на саркофага се пропука със звук като от гръмотевица и въжетата се скъсаха. Вече нищо не задържаше трите саркофага и те се плъзнаха към задния край на фургона.

Няколко души се втурнаха да спрат каменните саркофази, преди да са паднали на земята, и протегнаха ръце. Фургонът вече беше спрял. Ала един от саркофазите се плъзна твърде много назад, падна и премаза един от войниците. Писъкът на войника преряза въздуха.

Франц скочи от седлото и се присъедини към мъжете, които се опитваха да вдигнат саркофага, затиснал ранения войник… и което беше по-важно, да го върнат във фургона.

Накрая успяха да измъкнат войника, но каменният ковчег беше твърде тежък, за да го вдигнат във фургона. I — Въжета! — извика Франц. — Трябват ни въжета! Един от мъжете се подхлъзна и саркофагът падна и се килна на една страна. Каменният капак тупна на земята.

Зад тях се чу тропот на копита. Приближаваше бързо. Йоаким се обърна, макар да знаеше какво ще види. Коне, покрити с пяна, лъщяха под слънцето, идваха към тях. Всички ездачи бяха облечени в черно. Още от хората на сарацина. Втора засада.

Йоаким само въздъхна. Изход нямаше.

Франц ахна — не заради неизбежната им гибел, а заради съдържанието на отворения саркофаг. Или по-скоро заради липсата на такова.

— Празен! — възкликна младият монах. — Празен е! Франц скочи във фургона и впери поглед в разтрошения от сарацинската стрела саркофаг.

— И тук няма нищо — възкликна и се свлече на колене. — Реликвите? Какво е станало? — Обърна се към Йоаким и разчете липсата на изненада в очите му. — Знаел си!

Йоаким пак погледна към препускащите към тях коне. Керванът беше само примамка, начин да преметнат хората на черния папа. Истинският пратеник беше тръгнал ден преди тях с мулета; истинските реликви бяха увити в грубо тъкано платно и скрити в бала сено.

Йоаким се обърна и погледна през долината към Фиерабра. Сарацинът може и да получеше дозата си кръв този ден, но черният папа никога нямаше да получи реликвите.

Никога.

 

В наши дни

22 юли, 23:46

Кьолн, Германия

 

Наближаваше полунощ. Джейсън подаде айпода^[1] си на Манди.

— Чуй! Новият сингъл на Годсмак. Даже в Щатите не са го пуснали още. Супер, а?

Реакцията на Манди не оправда очакванията му. Тя само сви безразлично рамене, но все пак взе предложените й миниатюрни слушалки, приглади черната си коса с боядисани в розово връхчета и ги пъхна в ушите си. Движението разтвори сакото й достатъчно, за да се видят очертаните под те-ниската кръгли като ябълчици гърди.

Джейсън ги зяпна.

— Нищо не чувам — каза Манди, въздъхна уморено и вдигна вежда.

„O!“ Джейсън погледна айпода и натисна „play“.

Опря ръце зад себе си. Двамата седяха на рехавата тревица, обточваща открития площад — пешеходната зона Домворплац. В центъра му се издигаше огромната готическа катедрала.

Джейсън плъзна поглед по двете еднакви кули и украсата им от ред след ред мраморни барелефи — движеха се по цялата скала от религиозното до мистичното. Сега, през нощта и осветена отдолу, катедралата изглеждаше зловеща, сякаш нещо древно се е надигнало дълбоко изпод земята, нещо не от този свят.

Джейсън — чуваше тихичката мелодия от слушалките на айпода — наблюдаваше Манди. И двамата учеха в Бостън Колидж и сега, през лятната ваканция, обикаляха с раници на гръб Германия и Австрия. Пътуваха с още двама приятели, Бренда и Карл, но те се интересуваха повече от местните кръчми, отколкото от среднощната меса. Манди обаче беше ревностна католичка. Среднощни меси се провеждаха само на някои религиозни празници и всеки път на месата присъстваше самият архиепископ на Кьолн, както и тази нощ — на празника на тримата влъхви. Манди държеше да присъства.

Макар да беше протестант, Джейсън се беше съгласил да я придружи.

Чакаха да стане полунощ. Манди си тактуваше леко с глава. На Джейсън му харесваше как се полюшва бретонът и и как долната й устна се издава леко напред. И изведнъж усети нещо да докосва ръката му. Манди се беше поместила малко по към него и ръката й за миг беше докоснала неговата. Очите й обаче си оставаха приковани в катедралата.

Джейсън затаи дъх.

През последните десет дни двамата все по-често оставаха сами. Преди екскурзията бяха просто познати. Манди и Бренда бяха приятелки още от гимназията, а Карл и Джейсън бяха съквартиранти. Карл и Бренда бяха гаджета отскоро и предпочетоха да не пътуват сами от страх крехката им още връзка да не се вгорчи по време на пътуването.

Това не се беше случило.

Така че Джейсън и Манди често обикаляха забележителностите сами.

Не че Джейсън имаше нещо против. В колежа беше изучавал история на изкуството. Манди специализираше евро-пеистика. И тук суховатите текстове в учебниците им придобиваха плът и обем, тежест и реалност. Понеже споделяха общо влечение към откритията, скоро стана ясно, че им е приятно да са заедно.

Джейсън внимаваше да не поглежда към ръката й — само премести своята малко по-близо. Нощта наистина ли беше станала малко по-светла?

За жалост песента свърши твърде скоро. Манди поизправи гръб, дръпна ръката си да свали слушалките и прошепна:

— По-добре да влизаме вече. — И кимна към хората, които се нижеха през отворената врата на катедралата. Стана, закопча консервативно черното си сако върху ярката си тениска, приглади дългата си до глезените пола и прибра розовите връхчета на косата си зад ушите. И само за миг се превърна от екстравагантна колежанка в примерна възпитанич-ка на католическо училище.

Джейсън зяпна ококорено внезапната трансформация. С черните си дънки и светлото си яке изведнъж се почувства твърде неподходящо облечен за религиозната служба.

— Добре си си — каза Манди. Изглежда, беше доловила притеснението му.

— Да бе — измърмори той.

Събраха си нещата, хвърлиха кутийките от кола в близкото кошче и тръгнаха през павирания Домворплац.

— Guten Abend — поздрави ги на вратата един облечен в черно расо свещеник. — Willkommen.

— Danke — промърмори Манди, докато се качваха по стъпалата.

Светлина от свещи се лееше през отворената врата на катедралата, трептеше по каменните стъпала и сякаш засилваше усещането за древност. През деня бяха разгледали катедралата и екскурзоводът им беше обяснил, че строежът й е започнал през тринадесети век. Трудно беше да осмислиш толкова дълъг период.

Окъпан от светлината на свещите, Джейсън мина през тежките резбовани врати и последва Манди в преддверието. Тя топна пръсти в съда със светената вода и се прекръсти. Джейсън изведнъж се почувства неудобно — съзнаваше, че тази вяра не е неговата. Беше натрапник тук. Страх го беше да не сбърка нещо и да изложи и себе си, и Манди.

— Ела — каза Манди. — Искам да намерим хубави места, но не твърде близо.

Когато влязоха в самата църква, неудобството му отстъпи пред благоговение. Макар вече да беше идвал тук и да беше научил доста за историята и художествената стойност на катедралата, великолепието й отново го порази. Дългият централен кораб се простираше на повече от сто и трийсет метра пред него, разполовен от стометров напречен неф и с олтар в центъра на така оформения кръст.

Само че не дължината и ширината на катедралата приковаваха вниманието му, а невъзможната й височина. Погледът му се вдигаше нагоре и още нагоре, воден сякаш от заострените арки, дългите колони и куполообразния покрив. Хиляди свещи проточваха тънки спирали дим, които се издигаха към небесата, светлинките им се отразяваха в стените и въздухът тежеше от уханието на тамян.

Манди го поведе напред. Пространството в напречния неф от двете страни на олтара беше преградено с въже, но в централния кораб имаше достатъчно празни места.

— Какво ще кажеш да седнем тук? — предложи тя и спря по средата на пътечката между седалките. Усмихна му се, наполовина признателно, наполовина срамежливо.

Той кимна, онемял от красотата й — бе истинска мадона в черно.

Манди го хвана за ръка и го поведе към края на редицата! седалки, близо до стената.

Когато седнаха, не си дръпна ръката. Джейсън усещаше! топлината й.

Нощта определено ставаше по-светла.

Удари камбана и хорът запя. Месата започваше. Джейсън се водеше по Манди — кога да стане, кога да коленичи и кога пак да седне в един сложен балет на вярата. Не разбираше нищо, но въпреки това беше заинтригуван, чувстваше се изгубен в бляскавата тържественост — свещениците в дълги раса размахваха димящи кадилници, влезе шествието, което придружаваше появата на архиепископа с неговата висока митра и обточени със злато одежди, химните, изпълнявани! както от църковния хор, така и от богомолците, звучаха не-земно, пламъчетата на свещите трепкаха.

И навсякъде изкуството беше също толкова част от цере-монията, колкото и участниците в нея. Дървената статуя на Дева Мария и Младенеца — Миланската мадона — грееше древна и изящна. Срещу нея мраморна статуя на свети Христофор държеше малко дете с прекрасна усмивка. А над всичко това — големи витражи от баварско цветно стъкло, тъмни сега, и все пак великолепни в отразената светлина на свещите, която превръщаше стъклото в скъпоценни камъни.

Но никое друго произведение на изкуството не привличаше погледа така, както златният саркофаг зад олтара, заключен в клетка от стъкло и метал. Златната мощехранителница с форма на църква беше сърцевината на цялата катедрала, причината за построяването на такъв великолепен молитвен дом, фокус на вяра и изкуство. Пак тя пазеше и най-свещените реликви на църквата. Била излята още преди да изкопаят основите на катедралата, през тринадесети век, от Николас от Вердюн, и се смяташе за най-добрия запазен екземпляр на средновековното златарско изкуство.

Докато Джейсън плъзгаше поглед по цялото това великолепие, службата бавно приближаваше края си, предизвестен от камбанен звън и молитви. Накрая дойде време и за Светото причастие — разчупването на свещения хляб. Богомолците бавно се придвижваха от местата си, нижеха се по централната пътечка да се причестят с тялото и кръвта на Христос.

Манди стана заедно с другите на тяхната редица, измъкна ръката си от неговата и прошепна:

— Няма да се бавя.

Джейсън гледаше как редът им се изпразва и бавната процесия се придвижва към олтара. Той също бе станал и използва момента да разгледа статуите до изповедалнята. Съжали за третата кола, която беше изпил, и хвърли поглед към преддверието на катедралата. Там май имаше тоалетна.

Забеляза група монаси да влиза в катедралата — едновременно през всички врати. Макар всичките да бяха в дълги до земята пристегнати на кръста и с качулки черни раса, нещо веднага прикова вниманието му, нещо странно. Монасите се движеха твърде бързо, с уверена военна прецизност; после хлътнаха в сенките.

Това да не беше някаква последна част от церемонията?

Плъзна поглед из катедралата и забеляза още закачулени фигури, при други врати, дори и в заградения с въже неф от двете страни на олтара. Макар да стояха със сведени благочестиво глави, нещо в стойката им напомняше за войници на пост.

Какво ставаше?

Манди тъкмо приемаше причастието. Зад нея имаше само шепа богомолци. „Тялото и кръвта на Христос“ — почти прочете по устните Джейсън.

„Амин“, отвърна наум.

Причастието свърши. Последните богомолци тръгнаха към местата си, Манди също. Джейсън й махна, после седна до нея и тихичко попита:

— Какви са всичките тези монаси?

Тя беше коленичила, със сведена глава. Изшътка му и с това отговорът й се изчерпа. Той се облегна назад. Повечето богомолци също коленичеха и свеждаха глави. Само малцина като Джейсън, които не бяха приели причастие, останаха седнали. Отпред свещеникът прибираше нещата си, а възрастният архиепископ седеше на издигнатия си подиум, опрял брадичка на гърдите си, може би задрямал.

Мистичността на церемонията вече не вълнуваше Джейсън, изобщо. Може да беше само от напрежението в мехура му, но за момента единственото му желание беше да се махне оттук. Дори посегна към лакътя на Манди, готов да я подкани вече да излизат.

Някакво движение отпред го спря. Монасите от двете страни на олтара извадиха изпод расата си оръжие. Смазаният метал улови светлината на свещите — тъпоноси узита с дъл-ги черни заглушители.

Пукот на стрелба, не по-силна от кашлицата на стар пу-шач — стреляха по олтара. Богомолците занадигаха глави. Зад олтара облеченият в бяло свещеник танцуваше под ударите на куршумите. Все едно го засипваха с торбички боя — червена боя. Срина се върху олтара и виното от счупената гарафа се смеси със собствената му кръв.

Богомолците се развижиха и наскачаха. Възрастният архиепископ едва не падна от подиума, толкова бързо се изправи, обзет от ужас. От внезапното движение митрата му падна на пода.

Монаси заляха редиците седалки… изотзад и отстрани. Раздаваха заповеди на немски, френски и английски.

Bleiben Sie in Ihren Sitzen…Ne bouge pas…

Гласовете бяха приглушени, лицата под качулките — скрити от черни копринени маски. Ала вдигнатите оръжия придаваха тежест на думите им.

„Останете си по местата или ще умрете!“ Манди седна, Джейсън също. Ръката й потърси неговата. Той стисна пръстите й и се огледа. Всички врати бяха затворени и под охрана.

Какво ставаше?

Откъм групата въоръжени монаси близо до главния вход се отдели една фигура, облечена също като другите, само че по-висока, отдели се и тръгна напред, сякаш я бяха призовали. Расото й беше по-скоро като плащ. Явно това беше водачът или нещо такова — не носеше оръжие, просто си вървеше спокойно по централната пътека.

С архиепископа се срещнаха пред олтара. Последва разгорещен спор. Джейсън не разбра веднага, че говорят на латински. Архиепископът изведнъж отстъпи ужасено.

Мъжът с плаща се дръпна встрани. Двама мъже тръгнаха напред. Бързи искри на автоматична стрелба. Целта и не беше да убие. Стреляха по витрината, приютяваща златната мощехранителница. Стъклото се пропука и надупчи, но удържа. Беше бронирано.

— Крадци… — прошепна Джейсън. Всичко това явно беше добре организиран обир.

Архиепископът сякаш почерпи сила от издръжливостта на стъклото и поизправи гръб. Водачът на монасите протегна ръка и каза още нещо на латински. Архиепископът поклати глава.

— Lassen Sie dann das Blut Ihrer Schfe Ihre Hande beflecke — каза мъжът, вече на немски.

„Нека кръвта на стадото ти омърси ръцете ти“.

Водачът даде знак и други двама монаси пристъпиха напред. Застанаха от двете страни на бронираната витрина и вдигнаха големи метални дискове. Ефектът не закъсня.

Отслабеното бронирано стъкло се пръсна отвътре навън, сякаш под неудържимия натиск на невидим вятър. Саркофагът грейна под треперливата светлина на свещите. Джейсън усети внезапно налягане, тъпанчетата му изпукаха, сякаш стените на катедралата внезапно се бяха изместили навътре, смазвайки всичко. Налягането го оглуши; стесни се сякаш и полезрението му.

Той се обърна към Манди.

Тя още стискаше здраво ръката му, но вратът й беше извит силно назад, устата й зееше.

— Манди…

С периферното си зрение Джейсън видя, че и други богомолци са застинали в тази мъчителна поза. Ръката на Манди започна да трепери в неговата, вибрираше като мембраната на високоговорител. Сълзи потекоха по страните й и пред очите му станаха кървави. Тя не дишаше. После тялото й се разтресе и се вкочани, тя изпусна ръката му, но не и преди слаб електрически удар да премине и в неговите пръсти.

Гледаше ужасен.

Тънка струйка дим се издигна от отворената уста на Манди.

Очите й се бяха подбелили и се виждаше само склерата, но вече и тя почерняваше в ъгълчетата.

Мъртва.

Онемял от ужас, Джейсън огледа катедралата. Същото се случваше навсякъде. Само малцина бяха оцелели — две малки деца, затиснати между родителите си, пищяха. Джейсън разбра кои са останали незасегнати. Онези, които не бяха приели причастие.

Като него.

Сля се със сенките до стената. Като че ли никой не го забеляза. Гърбът му попадна на врата, неохранявана от монасите. Само че не беше истинска врата.

Джейсън я открехна и се вмъкна в изповедалнята.

Срина се на колене.

Молитви се заредиха на устните му.

После, също толкова внезапно, онова свърши. Усети го в главата си. Припукване. Спадане на налягането. Стените на катедралата се отдръпнаха с въздишка назад.

Той плачеше. Студени сълзи се стичаха по бузите му. Въздухът вонеше на изгоряла коса. Още отекваха викове и плач, но сега този скръбен хор идваше само от шепа гърла. От малцината оцелели. Някакъв мъж, бездомник, ако се съдеше по окъсаните му дрехи, се измъкна със залитане от редицата седалки и хукна по една странична пътечка. Преди да е направил и десет крачки, го простреляха в тила с един изстрел. Тялото му се строполи на пода.

„О, боже… о, боже…“ Джейсън преглъщаше хлиповете си и не сваляше поглед от олтара.

Четирима монаси извадиха златния саркофаг от потрошената витрина. Изритаха тялото на мъртвия свещеник от олтара и на негово място сложиха мощехранителницата. Водачът извади изпод плаща си голяма платнена торба. Монасите отвориха капака на мощехранителницата и изсипаха съдържанието й в торбата. После пуснаха празния безценен саркофаг на пода и повече никой не му обърна внимание.

Водачът метна торбата на рамо и тръгна по централната пътека с откраднатите реликви.

Архиепископът му извика нещо. Отново на латински. Прозвуча като Проклятие.

Онзи само махна с ръка.

Един от монасите застана зад архиепископа и насочи пистолет в тила му.

Джейсън се сви на топка — не искаше да гледа повече.

Затвори очи. Изстрели отекнаха из катедралата. Спорадични. Виковете замлъкнаха. Смъртта бродеше из катедралата — монасите избиваха малцината оцелели.

Джейсън стискаше очи и се молеше.

Миг по-рано беше забелязал герба върху палтото на водача. Черният му плащ се беше разтворил, когато той вдигна ръка, и Джейсън мярна за миг аления символ отдолу — дра-кон, увил опашка около собствения си врат. Символът не му говореше нищо, но му се стори някак екзотичен, по-скоро персийски, отколкото европейски.

Катедралата тънеше в каменно мълчание.

Тропот на ботуши се приближи към скривалището му.

Джейсън стисна очи още по-силно, сякаш така можеше да се скрие от ужаса, от невъзможността това да се случва, от богохулството.

Всичко това заради торба кости.

И макар катедралата да беше построена като дом за тези кости и безброй крале да бяха свеждали глави пред тях, и дори тази меса да беше проведена в чест на трима отдавна мъртви мъже — тримата влъхви, — един въпрос не даваше мира на Джейсън.

Защо?

Изображения на тримата влъхви имаше навсякъде из катедралата — от камък, от стъкло, от злато. На един от стъклописите тримата мъдреци пътуваха с камили през пустиня, водени от Витлеемската звезда. Друг изобразяваше преклонението пред новородения Христос — коленичилите мъже му предлагаха дарове от злато, тамян и смирна.

Ала Джейсън затвори ума си за всичко това. Виждаше само последната усмивка на Манди. Усещаше само нежното докосване на ръката й.

Всичко това вече го нямаше.

Ботушите спряха пред вратата.

Той изкрещя наум, разсъдъкът му диреше отговор за цялото това кръвопролитие.

Защо?

Защо им бе да крадат костите на тримата влъхви?