Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (7)

6.

Жан-Пиер Вилие стоически изслуша критиката, отправена му от Клод Моро.

— Това беше един наистина смел жест от ваша страна, мосю. Бъдете сигурен, че издирваме въпросния автомобил, но моля ви, разберете, че ако с вас се беше случило нещо, цяла Франция щеше да се опълчи срещу нас.

— Струва ми се, че това е силно преувеличено — каза актьорът. — Както и да е, радвам се, че поне малко ви помогнах.

— Помощта ви е доста съществена, но вече се разбрахме, нали? Няма повече да ни помагате, нали така?

— Както желаете, макар че за мен беше доста лесно да играя тази роля и можех да събера още информация…

— Жан-Пиер! — възкликна Жизел Вилие. — Няма повече да правиш подобни неща, няма да го позволя!

— Бюро „Дьозием“ няма да го позволи, мадам — прекъсна я Моро. — Без съмнение ще разберете по-късно през деня, така че по-добре да ви го кажа още сега. Преди три часа е бил извършен втори опит за убийство на американеца Дру Латъм.

— Господи…

— Добре ли е? — наведе се към Моро Вилие.

— Цяло щастие е, че е останал жив. Той е, меко казано, наблюдателен човек; научил е едно-друго от нашите негласни парижки правила.

— Моля?

— Времето е било пресметнато така, че да съвпадне с извънредно силния и натрапчив шум от бригадата за ремонт на улиците, която започнала работа по времето, в което по-голямата част от гостите на Париж току-що са си легнали, след като са се наситили на развлеченията, които предлага нашият град. Това особено важи за тези, които отсядат в скъпите хотели.

— Лято е — поклати глава Жизел. — Има доста недостатъци в начина ни на поведение спрямо тях.

— Нашият приятел Латъм инстинктивно е разбрал това. Нямало е ремонтна бригада — само един човек с хилти под прозореца му. Това ми напомня за заглавието на един ваш филм, мосю Вилие — „Прелюдия към фаталната целувка“, ако не греша. Той е сред любимите филми на жена ми.

— Трябва да забранят излъчването му по телевизията — лаконично отвърна актьорът. — Трябваше да се целуна с една лоша актриса, която се притесняваше повече за това под какъв ъгъл я снима камерата, отколкото за репликите си, и рядко ги казваше правилно.

— Тъкмо затова беше чудесна — присъедини се жена му. — Беше толкова достоверно несигурна, че това правеше твоята страст към нея да изглежда страшно убедителна: един объркан мъж, доведен до лудост, защото не може да проникне в тайните на жената, която мисли, че обича. Ти беше наистина много добър, скъпи мой.

— Ако съм бил поне малко поносим, то това е било, защото се опитах да накарам тази глупачка да играе.

— Струва ми се, че мосю Моро не е дошъл тук да слуша актьорски оплаквания, скъпи.

— Аз не се оплаквам, просто казвам истината.

— Нито пък го интересува актьорското его…

— О, аз съм очарован, мадам! Жена ми би попила всяка дума!

— Полицейските разпити не са ли поверителни? — попита Жизел.

— Така е, разбира се. Не се изразих правилно.

— Можете да го разкажете, Моро — усмихна се Жан-Пиер. — Поне на жена си го разкажете. Разбирате ли, както може би вече сте се досетил, моята жена по-рано работеше като адвокат, а въпросната актриса много отдавна изостави професията си, след като се омъжи за американски нефтен магнат от Тексас или Оклахома, забравих точно откъде.

— Имате ли нещо против да се върнем на темата, която обсъждахме?

— Разбира се, че не, мадам.

— След като Дру Латъм се е спасил от смърт, разполагате ли с някаква информация за неуспелия убиец?

— Да, разполагаме. Той е мъртъв. Мосю Латъм го е застрелял.

— Идентифицирахте ли го?

— Не. Открихме само три малки татуировки в дясната част на гърдите му. Три светкавици — символът на нацисткия блицкриг. Латъм вярно предположи произхода им, но не знае какво означават. Ние обаче знаем… Такива татуировки се правят при много специални случаи, само на извънредно добре обучени, елитни групи на по-голяма неонацистка организация. По наша преценка те наброяват не повече от двеста в Европа, Южна Америка и Съединените щати. Наричат се „блицкригери“: това са убийци — обучени, усъвършенствани в много начини за убиване. Подбират ги специално според тяхната преданост, физическа сила и най-вече желание — дори необходимост — да убиват.

— Психопати! — възкликна бившата адвокатка. — Психопати, наети от други психопати.

— Точно така.

— Те могат да бъдат наети от всяка друга организация на маниаци и религиозни фанатици, защото подобни организации биха им дали възможност да упражняват естествената си склонност към насилие.

— Принуден съм да се съглася с вас, мадам.

— И вие не сте казали нито на американците, нито на англичаните, нито на който и да е друг за този… как да го наречем? Този батальон от убийци?

— Най-висшите служители са информирани, разбира се. Но не и тези от по-ниско ниво.

— Защо не? Защо например да не информирате един Дру Латъм?

— Имаме причини за това. От по-ниските нива изтича информация.

— Тогава защо го казвате на нас?

— Вие сте французи, освен това сте знаменити. Знаменитостите са лесни мишени. Ако изтече информация, ще разберем…

— И какво?

— Апелираме към вашия патриотизъм.

— Но това е нелепо, освен ако не е един начин да унищожите съпруга ми!

— Почакай само за момент, Жизел…

— Млъкни, Жан-Пиер, този човек от „Дьозием“ е дошъл по друга причина.

— Какво?

— Очевидно сте била изключителен адвокат, мадам Вилие.

— Вашият начин за директен разпит, примесен с объркващи индиректни въпроси, е не по-малко очевиден, мосю. Вие искате да забраните на съпруга ми да прави нещо, което дори според мен — защото познавам таланта му — не е кой знае каква заплаха за неговия живот, и след това изведнъж ни доверявате строго секретна — извънредно секретна — информация, която, ако съпругът ми разкрие, ще унищожи кариерата му. И живота му.

— Както вече казах — отвърна Моро, — вие сте блестящ адвокат.

— По дяволите! Не разбирам и дума от това, което казвате! — изкрещя актьорът.

— Не ти и трябва, скъпи, остави това на мен — и Жизел се втренчи в Моро. — Вие ни приближихте с една крачка до опасността, нали?

— Не мога да го отрека.

— И след като той е лесна мишена, защото знае всичко това, какво искате да направим? Не е ли това основният въпрос?

— Струва ми се, че да.

— И какво искате от нас?

— Да спрете пиесата. Спрете „Кориолан“, като съобщите част от истината. Съпругът ви знае прекалено много за този Жодел и не може да продължи участието си, защото е изпълнен с разкаяние и най-вече с омраза към хората, причинили това на стареца. Ще ви охраняваме денонощно.

— А баща ми и майка ми? — извика Вилие. — Не мога да им причиня това!

— Говорих и с двамата преди час, мосю Вилие. Разказах им каквото можах, включително и за възраждането на нацисткото движение в Германия. Те казаха, че вие трябва да решите, но се надяваха, че ще окажете почит на родните си майка и баща. Какво друго да ви кажа?

— Значи трябва да спра представленията, а това, което няма да кажа публично е, че аз съм тяхната мишена, заедно със скъпата ми съпруга. За това ли ме молите?

— Пак ще повторя. Вие винаги — абсолютно винаги — ще бъдете под наша закрила. По улиците, по покривите, в бронираните лимузини, в ресторантите, в курортите — навсякъде ще има агенти, полиция и всичко, което пожелаете за своята безопасност. Нужен ни е само един жив блицкригер, за да научим кой ги ръководи. Има наркотици и много други методи, които да убедят убиеца да ни каже това.

— Никога досега ли не сте залавяли блицкригер? — попита Жизел.

— О, залавяли сме. Преди няколко месеца хванахме двама, но те се обесиха в килиите си, преди да ги обработим с медикаменти. Тези психопати са изключително верни и предани. Смъртта е тяхната професия — дори собствената им смърт.

* * *

Във Вашингтон Уесли Сорънсън, директор на Консулски Операции, изучаваше тайните факсимилета, изпратени от Лондон.

— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Направо не е за вярване!

— И на мен така ми се стори — съгласи се младият началник на Сорънсъновия отдел „Кадри“, който стоеше от лявата страна на бюрото. — Но едва ли можем да го отхвърлим. Тези имена са изпратени от Жилото — единственият таен агент, успял някога да проникне в Братството. За това го изпратиха там — и той успя.

— Но, боже мой, човече, повечето от тези хора са безупречни, а това дори не е пълният списък — някои имена изобщо не са ни съобщени! Двама сенатори, шестима конгресмени, директори на четири от най-силните корпорации, а също и половин дузина знаменитости — мъже и жени от медиите, лица и гласове, които виждаме, чуваме и четем всеки ден по телевизията, радиото, вестниците… Ето, виж — двама водещи и една асистентка, три звезди от телевизията…

— Според мен онзи, дебелият, може и наистина да е замесен — прекъсна го младият. — Той напада всичко, което според него е останало от Атила — вожда на хуните.

— Изобщо не е вярно, прекалено е открит. Третокласен ум, минимално образование, изпълнен с омраза — това да, но не може да е верен нацист. Той е просто един глупак, който говори умни приказки.

— Имената са донесени от долината на Братството, сър. Направо оттам!

— Боже, тук има и член на президентския кабинет!

— Това пък направо ме довърши, честна дума! — каза шефът на Консулски Операции. — Та той е само един южняшки адвокат, стара кримка, но в него едва ли има политическа жилка… От друга страна, такива хора много ги бива за измами. В края на трийсетте години е имало нацисти в Конгреса, а през петдесетте навсякъде е гъмжало от комунисти, ако се вярва на разследванията за лоялност.

— Повечето от тях бяха абсолютни измишльотини, младежо — натъртено каза Сорънсън.

— Разбирам, сър, но е имало и справедливо осъдени.

— Колко от тях? Ако си спомняте статистиките — а аз си ги спомням — броят на хората, посочени от онзи кучи син Хувър и долния измамник Маккарти, достигаше деветнайсет хиляди и седемстотин. А накрая, след целия този шум, осъдиха само четирима! Четирима от почти двайсет хиляди, да му се не види! Това ще рече двама на десет хиляди, а освен това огромна бъркотия в Конгреса и купища пропилени пари на данъкоплатците. Моля те, не ми припомняй доброто старо време — не и на мен! Тогава бях горе-долу на твоите години, Бог ми е свидетел, че не бях толкова умен; но покрай цялата тази бъркотия изгубих много приятели.

— Съжалявам, господин Сорънсън, не исках да…

— Знам, знам — прекъсна го директорът на Консулски Операции. — Не би могъл да разбереш болката, която преживях в онези времена. И точно това ме тревожи.

— Не ви разбирам, сър.

— Може би ние ще положим началото на нови параноични преследвания! Хари Латъм може да е най-великият гений, работил за ЦРУ, супер мозък, когото никой не може да измами, но това тук сякаш идва от друга планета… Така ли е, или не? Исусе, това е лудост!

— Кое, господин Сорънсън?

— Всички тези хора са горе-долу на една възраст — между четирийсет и петдесет, а някои са прехвърлили шейсет.

— И какво?

— Преди години, точно когато постъпих в Управлението, се носеха разни слухове за Бремерхавен — това е стара подводна база в Хелиголанд Байт, стратегическо място, последният опит на няколко фанатици от Третия Райх, които бяха разбрали, че са загубили войната. Наричаше се „Операция Зоненкиндер“ — избрани деца били изпратени из цяла Европа и Америка на семейства, които да ги приемат и отгледат, а когато пораснат, да се сдобият с финансово могъщество или политическо влияние. Крайната им цел била да създадат атмосфера, която да доведе на власт… Четвъртия Райх.

— Но това е дивотия, сър!

— Тя беше тотално разгромена. Имахме стотина-двеста агента, наред с Армейското разузнаване и британската МИ-5, които проследиха всички данни за период от две години. Това не доведе до нищо. Ако изобщо някога е имало подобна операция, то тя се е провалила още в началото. Нямаше и следа от доказателство, че някога е била задействана.

— Но сега започвате да се съмнявате, така ли, господин Сорънсън?

— Макар че никак не ми се иска, Пол. Полагам всички усилия, по дяволите, да огранича въображението си, което ме запази жив, докато бях агент. Но сега вече не съм агент, не ми се налага да предугаждам движенията на някого в съседната тъмна уличка или зад някой хълм нощем. Трябва да разгледам целия пейзаж на ярка дневна светлина и не знам какво да мисля за „Операция Зоненкиндер“.

— Защо тогава не отречете тези данни и не изгорите целия списък?

— Защото не мога. Изпратил го е Хари Латъм… За утре има уговорена среща с Държавния секретар и Директора на ЦРУ в Държавния департамент или Лангли. И понеже не съм аз шефът тук, ще трябва да се подчиня на всичко, което ми кажат.

* * *

Дру Латъм седеше на бюрото си на втория етаж в американското посолство и преглъщаше утайката от третата си чаша кафе. На вратата се почука само веднъж, после тя се отвори и в стаята възбудено връхлетя Карин де Врийс.

— Чух какво се е случило! — възкликна тя. — Сигурна бях, че сте бил вие!

— Добро утро — каза Дру — или може би „добър ден“? Ако имахте тук от вашия скоч, много добре щеше да ми дойде.

— Пише го във всички вестници — извика следователката от „Документи и разследване“, прекоси стаята, приближи се и му подаде „Л’Експрес“. — „Крадец се опитва да обере гост на «Мьорис», стреля в стаята и е убит от пазача на етажа!“

— Майчице! Агентите им за връзка с обществеността работят бързо, нали? Едно е сигурно — по-добре не би могло да бъде.

— Престани, Дру! Ти живееш в „Мьорис“, нали ми каза! А когато се обадих на районната полиция, те ми казаха — много странно — че нямат никаква информация.

— Охо, в Париж вече са заинтересувани от притока на пари от туристите. И точно така трябва да се прави. Подобни неща не се случват никога, освен на хора като мен.

— Значи това си бил ти?

— Вече го каза. Да, аз бях.

— Добре ли си?

— Струва ми се, че вече ме питаха за това — да, добре съм. Все още съм уплашен до смърт — ще подчертая последните две думи — но сега съм тук, дишам, още съм топъл и ходя. Искаш ли да обядваме заедно — навсякъде, където пожелаеш, само не в онази кръчма, която ми препоръча последния път.

— Имам още поне четирийсет и пет минути работа!

— Не мога да чакам толкова. Току-що приключих с посланика Кортлънд и неговия дипломатически приятел, германския посланик Крайц. Сигурно още си говорят, но стомахът ми не може повече да търпи техните взаимни оправдания и празни приказки.

— В някои отношения си също като брат си. И той мрази властта.

— С една поправка, ако може — възрази Латъм. — И двамата мразим властта, когато тя не знае какво да прави, това е. Между другото, утре или вдругиден той пристига със самолет от Лондон. Искаш ли да се срещнеш с него?

— С най-голямо удоволствие. Обожавам Хари!

— Две на нула за брат ми.

— Моля?

— Той е смахнат.

— Не разбирам.

— Имам предвид интелекта му — толкова нависоко хвърчи, че не можеш да го стигнеш, човек не може да общува с него.

— О, да, много добре си го спомням. Водехме много приятни разговори за постепенния разцвет на религиозността от Египет през Атина и Рим, та чак до Средновековието.

— Три на нула за Хари. Къде ще обядваме?

— Където ми предложи вчера. Закусвалнята срещу кафенето, в което разговаряхме, на „Габриел“.

— Могат да ни видят заедно.

— Вече няма значение. Говорих с полковника. Той ме разбира напълно.

— Какво каза Витковски?

— Ами… — Де Врийс наведе глава и тихо отговори: — Каза, че ти не си като брат си.

— Кое ми е различното?

— Не е важно, Дру.

— Може и да е. Кое?

— Да речем, че не си чак толкова образован.

— Хари току-що ме би нечестно. Ще обядваме след един час, става ли?

— Аз ще резервирам маса, там ме познават.

Карин де Врийс излезе от офиса и затвори вратата много по-тихо от обикновено.

Телефонът на Латъм иззвъня. Беше посланикът Кортлънд.

— Да, сър, какво има?

— Крайц тъкмо си тръгна, Дру. Съжалявам, че не беше тук и не чу останалото, което той каза. Брат ти не само е разбутал гнездото на стършелите, а направо го е унищожил, по дяволите.

— За какво говорите?

— Крайц не можеше да го каже пред тебе, за всеки случай — всъщност, заради секретността. Толкова е засекретено, че и аз трябваше да получа позволение да го чуя.

— Вие?

— Работата е там, че Хайнрих е разчупил печата на Бон и тъй като Хари ти е брат и утре пристига тук, предполагам, разузнаването е решило, че нямат полза да ме държат извън кръга.

— Че какво е направил Хари? Да не е открил Хитлер и Мартин Борман в някой южноамерикански гей бар?

— Де да беше толкова маловажно! Брат ти е донесъл списъци от германската операция, имена на поддръжници на неонацистите в правителството и индустрията на Бон, както и в САЩ, Франция и Англия.

— Добрият стар умник Хари! — възкликна Латъм. — Никога не е вършил нещо наполовина, нали? По дяволите, гордея се с този възрастен джентълмен!

— Не разбираш, Дру. Някои — не много — от тези имена са на най-прочутите хора — мъже и жени с високо положение и безупречна репутация. Всичко е толкова неочаквано!

— Щом Хари е донесъл списъка, той е абсолютно автентичен, дявол да го вземе. Никой на земята не може да вербува брат ми.

— Да, точно това съм чул и аз.

— Тогава какъв е проблемът? Подгонете тези копелета!

— Но толкова е трудно да осъзнаеш…

— Не осъзнавайте. Почвайте работа!

— За четирима от Бонския списък Хайнрих Крайц е абсолютно убеден, че не могат да бъдат такива — трима мъже и една жена.

— И кое го кара да се мисли за всезнаещ Бог?

— Имат еврейска кръв; изгубили са роднини в лагерите, по-специално в Аушвиц и Берген-Белзен.

— Откъде знае това?

— Сега са по на шейсет години, но всичките са били негови ученици в първите му години като преподавател в колежа и той е укривал всеки от тях от Министерството на арийските изследвания, като е рискувал собствения си живот.

— Може и да са го излъгали. От двете ни срещи добих усещането, че никак не е трудно да го преметнеш.

— Това е академичната му страна. Както и много други, той е едновременно колеблив и словоохотлив, но нито една негова слабост не може да помрачи факта, че е блестящ учен. Посланикът е умен човек с огромен опит.

— Това, последното, важи и за Хари. Няма начин да даде фалшива информация.

— Казаха ми, че и във Вашингтонския списък има някои странни имена. „Невероятно“ бе думата, която използва Сорънсън.

— И за Линдберг е било „невероятно“. „Духът на Сейнт Луис“^[1], младият господин е бил на страната на Гьоринг, докато не проумял, че те са лошите, и после се бил като дявол за нас.

— Не мисля, че подобно сравнение изобщо е уместно.

— Може и да не е. Просто се опитвам да илюстрирам дадена гледна точка.

— Да предположим, че брат ти е прав. Дори само наполовина или на четвърт, или на една осма — или дори на много по-малко от това.

— Донесъл е имената, господин посланик. Никой друг не го е правил, нито е могъл да го направи — така че ви предлагам да процедирате така, сякаш те са симпатизанти на нацистите, докато не се докаже обратното.

— Това, което казваш — ако разбирам правилно — е, че всички те са виновни до доказване на противното.

— Не си говорим за закона, сър, говорим си за възраждането на най-злата и проклета чума, която този свят някога е преживял — по-лоша и от бубонната^[2]! Няма време за празни приказки относно това кое е законно и кое — не. Трябва да ги спрем веднага.

— Някога го казвахме и за комунистите, и за набедените за комунисти, а за по-голямата част от тях поне в Америка се оказа, че не са нищо подобно.

— Това е друго! Тези неонацисти не са успели да се издигнат като нацистите от трийсетте, онези бяха на власт и си спомнят как са я получили. Чрез страх! Въоръжени банди скитаха по улиците с изподраскани лица и късо подстригани коси; после дойдоха униформите — шинелите и ботушите на Schultsefein^[3], първите хитлерови главорези — и всички полудяха от страх! Трябва да ги спрем!

— Само с имената, които имаме? — тихо попита Кортлънд. — На уважавани мъже и жени — толкова уважавани, че никой не би заподозрял, че са част от тази лудост. Какво да правим? Какво да прави всеки един от нас?

— Използвайте хора като мен, господин посланик. Хора, обучени да проникват навсякъде, за да се доберат до истината.

— Тук има един определено неприятен момент, Латъм. Чия истина?

— Истината, Кортлънд!

— Моля?

— Извинете ме — господин Кортлънд или господин посланик. Времето за дипломатически — дори и етични! — любезности свърши! Сега можех да бъда един оцъклен труп в леглото си в „Мьорис“. Тези копелета пипат грубо, с железни ръкавици.

— Мисля, че разбирам какво целиш…

— Опитайте се да вникнете, сър. Опитайте да си представите как посланическото ви легло се пръска, докато вие треперите до стената и се чудите дали някой от тези изстрели няма да улучи лицето ви, гърлото ви, гърдите ви. Това е война — тайна война, наистина, но въпреки всичко — война.

— Откъде смяташ да започнеш?

— Имам някои идеи, но като начало искам да получа списъка на Хари с имената тук, във Франция, докато Моро и аз преследваме един човек, когото сме разкрили.

— „Дьозием“ все още не е съобщило за заподозрени френски поддръжници.

— Какво?

— Нали ме чу. И така, откъде ще започнеш?

— От името на човека, наел колата, която нашият знаменит, макар и ексцентричен актьор е идентифицирал северно от Пон Ньоф.

— Моро ли ти го даде?

— Разбира се, че той ми го даде. Колата на „Монтан“, в която се блъсна Бресар, е направо потрошена. Идвала е от Марсилия, но данните за фирмата, от която са я наели, са толкова противоречиви, че ще трябват седмици, докато ги проучим. Човекът, който открихме, ще бъде на работното си място днес в четири следобед. Ще го пипнем, дори ако се наложи да му стискаме тестикулите в менгеме.

— Не бива да работиш с Моро.

— Какво искате да кажете? Защо не?

— Защото е в списъка на Хари.