Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (2)

1.

Ранното слънце заслепяваше стареца, който се промъкваше през дивия храсталак, и го караше непрекъснато да примигва. Той избърса очи с опакото на треперещата си дясна ръка. Беше стигнал до малка издатина на върха на хълма — „височината“, както го наричаха преди години, години, белязани в паметта му сякаш с нажежено желязо. От тревистото било се виждаше елегантно провинциално имение в долината на Лоара. Застланата с каменни плочки открита тераса се намираше на не повече от триста метра под него. Към нея водеше алея с тухлена настилка и цветя от двете страни. Старецът стискаше в лявата си ръка мощна пушка. Ремъкът й бе опънат, а мерникът нагласен точно според разстоянието до имението. Оръжието бе готово за стрелба. Скоро мишената — мъж, по-възрастен и от стареца — щеше да се появи в обсега на мерника му. Извергът щеше да прави утринната си разходка по терасата и халатът му щеше да се развява от вятъра. Той щеше да умре и да се строполи сред цветята. Сполучлива ирония: въплъщението на злото да умре сред цветуща красота.

Жан-Пиер Жодел, седемдесет и осемгодишен, някогашен безпощаден водач на Съпротивата, от петдесет години чакаше да изпълни едно обещание, една клетва, която бе дал пред себе си и своя Бог. Той се провали в съда, в светая светих на съдебните зали — не, не се провали, по-скоро съдиите го пренебрегнаха, подиграха му се, казаха, че трябва да бъде затворен в лудница заедно с жалките си фантазии — там му било мястото! Великият генерал Монлюк бе истински герой на Франция, близък сътрудник на Великия Шарл Андре дьо Гол.

Всичко беше такава свинщина! Монлюк бе изменник, страхливец. Предател! Подмазваше се на арогантния Дьо Гол, даваше му незначителни сведения, а пълнеше собствените си джобове с нацистко злато и предмети на изкуството, които струваха милиони. Като последица от това Великият Шарл в еуфорично преклонение обяви Монлюк за герой от войната, за човек, който трябва да се почита. Това бе команда за цяла Франция.

По дяволите! Колко малко знаеше Дьо Гол! Монлюк бе наредил да екзекутират жената на Жодел и първородния му син — петгодишно дете. Вторият му син, бебе на шест месеца, бе пощаден — вероятно поради извратения разсъдък на офицер от Вермахта, който беше казал: „Той не е евреин, все някой ще го прибере“^[1].

Намери се кой да го осинови. Един съратник от Съпротивата, актьор от „Комеди Франсез“. Той бе намерил ревящото бебе сред развалините на разрушената къща в покрайнините на Барбизон, където бе дошъл заради тайното събрание на следващата сутрин. Актьорът занесе детето у дома при жена си — знаменита актриса, която германците обожаваха. Тя съвсем не им отвръщаше със същото — играеше пред тях по заповед, не доброволно. В края на войната от Жодел бе останал само скелетът на предишното му „аз“; той бе неузнаваем психически, с безнадеждно променено съзнание — и го знаеше. През трите години в концентрационен лагер беше трупал на купчини телата на задушени с газ евреи, цигани и „низши елементи“, от което почти се бе превърнал в идиот. Той беше получил тикове, мигаше, без да се контролира, имаше спазми в гърлото — и всичко това бе придружено от тежко психическо увреждане. Никога не се беше представял на оцелелия си син и на „родителите“, които го бяха отгледали. Вместо това се скиташе из парижките улици, често променяше името си и отдалеч наблюдаваше как детето расте, възмъжава и се превръща в един от най-известните актьори на Франция.

И причина за тази непоносима болка беше Монлюк — извергът, който в този момент влизаше в обсега на оптическия мерник на Жодел. Само след секунди обетът му пред Бога щеше да бъде изпълнен.

Изведнъж се чу ужасно изплющяване и гърбът на Жодел пламна. Той изпусна оръжието. Обърна се и с изненада видя двама мъже по ризи, които го гледаха. Единият държеше камшик.

— Би било цяло удоволствие да те убие човек, стар идиот такъв, но твоето изчезване ще ни донесе само затруднения — каза мъжът с камшика. — Твоята пияна уста непрекъснато бълва щуротии. По-добре се връщай в Париж, при твоите пияници и отрепки. Изчезвай или ще умреш!

— Откъде… Откъде сте разбрали?…

— Ти си психичноболен, Жодел, или там както се казваш тоя месец — обади се другият палач. — Да не мислиш, че не сме те забелязали как кършеше листака тия два дни, докато се довлечеш с пушката до това толкова удобно място? Едно време май си бил много по-добър.

— Убийте ме тогава, кучи синове! По-добре да умра тук и да знам, че съм бил съвсем близо до целта, отколкото да продължа да живея!

— Не, генералът няма да го одобри — отвърна първият с камшика. — Може да си казал на другите какво си решил да правиш, а ние не искаме разни хора да идват да търсят теб или тялото ти на територията на това частно владение. Ти си смахнат, Жодел, всички знаят. Съдът го доказа.

— Те са подкупени!

— Ти си параноик.

— Аз знам, че това е вярно!

— Ти си и пияница, и това е засвидетелствано в поне дузина кръчми по Рив Гош^[2], откъдето са те изхвърляли. Дано идеш в ада от пиене, Жодел, но сега се измитай оттук, да не те пратя аз там. Ставай! И бягай с всички сили с хилавите си крака!

* * *

След финалната сцена завесата падна. Играеха Шекспировия „Кориолан“, комуто бе вдъхнал живот Жан-Пиер Вилие — петдесетгодишният актьор, кралят владетел на парижката сцена и френския екран, който току-що бе номиниран за „Оскар“ за първия си филм, заснет в Съединените щати. Завесата се вдигна, падна и отново се вдигна, а едрият широкоплещест Вилие поздравяваше публиката, като се усмихваше. Аплодисментите звучаха все по-силно. Сякаш публиката всеки миг щеше да полудее.

Един старец, облечен в парцаливи износени дрехи, се измъкна от задните редове на централната пътека, като крещеше с цяло гърло. Гласът му бе пресипнал. Изведнъж той измъкна пушка от висящите на тиранти торбести панталони. Хората сред публиката, които го забелязаха, изпаднаха в паника. Мълвата моментално плъзна из редовете. Мъжете криеха жените долу, където не можеха да достигнат куршуми; хаосът от гласове отекваше в стените на театъра. Вилие бързо избута назад няколкото актьори и сценични работници, излезли на сцената.

— Готов съм да приема остра критика, господине! — изрева той срещу побъркания старец, който се приближаваше към сцената, с познатия глас, способен да овладее всяка тълпа. — Но това е лудост! Свалете оръжието и ще се обясним!

— Няма какво да обяснявам вече, сине! Единствен сине мой! Аз се провалих — пред теб и пред майка ти. За нищо не ставам, аз съм едно нищо! Искам да знаеш, че опитах… Обичам те, единствен сине мой, и се опитах, но се провалих!

С тези думи старецът обърна пушката и налапа дулото. Ръката му затърси спусъка. Намери го — и част от главата му отхвръкна встрани. Кръвта и мозъкът опръскаха всички наоколо.

* * *

— Кой, по дяволите, беше този? — изкрещя Жан-Пиер Вилие. Той трепереше до масата в гримьорната си, а срещу него седяха родителите му. — Говореше идиотщини, а после се самоуби. Защо?

Възрастните Вилие — и двамата наближаваха осемдесетте — се спогледаха и си кимнаха.

— Трябва да поговорим с теб — каза Катрин Вилие и заразтрива схванатия врат на мъжа, когото бе отгледала като свой син. — Може би и с жена ти.

— Няма нужда — прекъсна я бащата. — Той може сам да го направи, ако реши.

— Прав си, съпруже. Той трябва да реши.

— За какво говорите вие двамата?

— Много неща сме пазили в тайна от теб, сине. Неща, които можеха да ти навредят като малък…

— Да ми навредят?

— Не по твоя вина, Жан-Пиер. Страната беше окупирана, врагът постоянно дебнеше онези, които тайно, но упорито се противопоставяха на победителите. В много случаи измъчваха и пращаха в затвора цели заподозрени семейства.

— От Съпротивата, разбира се — прекъсна баща си Вилие.

— Точно така — съгласи се той.

— И двамата сте участвали в нея, разказвали сте ми, макар и никога да не сте изтъквали своя принос.

— По-добре да забравим за това — обади се майката. — Беше ужасно време. Толкова хора, наклеветени и пребити като колаборационисти, пазеха онези, които обичаха — включително и децата си.

— Но този човек, който дойде днес, този смахнат скитник! Той ме чувстваше толкова близък, че ме нарече свой син! Да речем, че това е някакъв вид изключителна привързаност — тя е част от професията, колкото и глупава да е — но чак да се самоубива пред очите ми! Това е лудост!

— Той беше луд. Побъркал се е след всичко, което е преживял — каза Катрин.

— Познавахте ли го?

— Много добре — отвърна старият актьор Жулиен Вилие. — Казваше се Жан-Пиер Жодел, някога бе млад обещаващ баритон в операта и ние с майка ти отчаяно се опитвахме да го намерим след войната. Не открихме и следа от него — и понеже знаехме, че германците са го разкрили и изпратили в концлагер, решихме, че е умрял. Безследно изчезнал като хиляди други.

— Защо сте го търсили? Близък ли ви е бил?

Единствената майка, която Жан-Пиер бе познавал, коленичи в гримьорната до стола му. Фините й черти загатваха каква красавица е била. Синьо-зелените й очи под меката бухнала бяла коса бяха вперени в неговите. Тя внимателно заговори.

— Не само на нас, сине, а и на теб. Той бе родният ти баща…

— О, Господи! Значи вие… и двамата…

— Твоята родна майка — като го прекъсна, тихо добави Вилие-баща — беше актриса от „Комеди“…

— Голям талант беше тя — намеси се Катрин, — в онези години на изпитание, когато вече не си дете, а още не си жена, окупацията превърна всичко в кошмар.

— Моля ви! — изкрещя Жан-Пиер и скочи на крака, когато майката, която бе мислил за своя, стана и се изправи до съпруга си. — Всичко стана толкова бързо, толкова смайващо, аз… не мога да мисля!

— Понякога е по-добре да не мислиш известно време, сине — каза Вилие старши. — Не прави нищо, докато умът не ти каже, че вече може да го приеме.

— Преди години ми казваше същото — тъжно и топло се усмихна актьорът на Жулиен, — когато имах проблеми с някоя сцена или монолог и значението на думите ми убягваше. Ти казваше: „Чети думите отново и отново, без много да се напрягаш. И ще стане“.

— Добър съвет е било, съпруже.

— Винаги съм бил по-добър учител, отколкото актьор.

— Така е — меко забеляза Жан-Пиер.

— Какво? Съгласен си, така ли?

— Татко, исках да кажа, че когато си на сцената, ти… ти…

— Част от теб винаги се съсредоточава върху другите — бурно се намеси Катрин Вилие, като размени разбиращ поглед със сина си, който не й беше син.

— А, вие двамата пак заговорничите, не е ли било така през всичките тези години? Двете големи звезди, които щадят по-незначителния актьор… Добре! Да приключим с това. Тази вечер ние всички престанахме да мислим за няколко секунди. Може би сега вече ще можем да говорим.

Тишина.

— За Бога, кажете ми какво се е случило тогава! — най-после възкликна Жан-Пиер.

Точно когато зададе въпроса, някой силно почука на вратата. Тя се отвори и се показа старият нощен пазач на театъра.

— Извинете, че ви безпокоя, но реших, че трябва да знаете това. На задния вход още висят репортери. Не вярват нито на полицията, нито на мен. Казахме, че сте излезли по-рано през главния вход, но не можем да ги убедим. Както и да е, няма да успеят да влязат вътре.

— Тогава ще останем тук още малко, ако се наложи — и цялата нощ. Аз поне ще остана. В другата стая има кушетка, а вече се обадих и на жена си. Тя е чула всичко по новините.

— Много добре, господине… Мадам Вилие, и вие, мосю, въпреки ужасните обстоятелства, радвам се, че отново ви виждам и двамата. Винаги си спомням за вас с голяма любов.

— Благодаря, Шарл — каза Катрин. — Изглеждаш добре, приятелю.

— Бих изглеждал по-добре, ако се върнехте на сцената, мадам — пазачът кимна и затвори вратата.

— Продължавай, татко. Какво се случи всъщност?

— Всички ние участвахме в Съпротивата — започна разказа си Жулиен Вилие и приседна на малкото канапе в средата на стаята. — Обединени срещу един враг, който искаше да унищожи изкуството. Нашите способности служеха на каузата ни. Музикантите си предаваха кодирани съобщения, като вмъкваха мелодични фрази, които липсваха в оригиналните партитури; илюстраторите рисуваха ежедневни и ежеседмични плакати, поръчани от германците, като внимателно използваха цветове и образи за изпращане на други съобщения. А ние в театъра постоянно променяхме текстовете — особено в класически или много известни пиеси — и често давахме преки наставления на саботьорите…

— Понякога беше доста забавно — царствено прекъсна съпруга си Катрин и го улови за ръка. — Да речем, че имаме следната реплика: „Ще се срещна с нея край метрото на Монпарнас“. Ние я променяхме: „Ще се срещна с нея на Гар дьо Л’Ест^[3], тя ще бъде там в единайсет часа“. Пиесата свършва, завесата пада и всички германци в бляскави униформи аплодират, а групата на Съпротивата бързо си тръгва, за да стигне навреме на Гар дьо Л’Ест и да посрещне саботажните отряди един час преди полунощ.

— Да, да — нетърпеливо кимна Жан-Пиер. — Слушал съм тези истории, но не питам за това. Разбирам, че и на вас, и на мен ми е трудно, но, моля ви, разкажете ми това, което трябва да знам.

Белокосата двойка се спогледа втренчено. Съпругата кимна. Ръцете им се вкопчиха една в друга, вените им изпъкнаха. Съпругът заговори:

— Жодел бе разкрит. Издал го един младеж, който не издържал на мъченията. Една вечер хората от Гестапо обкръжиха дома му. Чакаха го да се прибере, но той не се прибра, защото беше в Хавър — трябваше да се срещне с британските и американските агенти. Точно тогава се планираше инвазията. Разказват, че призори командирът на гестаповците побеснял. Връхлетели в къщата и екзекутирали майка ти и по-големия ти брат, момченце на пет години. Няколко часа по-късно заловили и Жодел. Успяхме да му предадем, че си оцелял.

— О… Боже Господи! — Знаменитият актьор пребледня, затвори очи и бавно потъна в креслото си. — Чудовища!… Не, чакай, какво каза преди малко? Разказват, че командирът на гестаповците… Разказват? Не твърдят със сигурност?

— Бързо схващаш, Жан-Пиер — забеляза Катрин. — Слушаш, затова си голям актьор.

— По дяволите това, майко! Какво искаш да кажеш, татко?

— Политиката на германците не беше да избиват семействата на борците от Съпротивата. Използваха ги по-практично — измъчваха ги, за да изкопчат информация, използваха ги като стръв за другите, а винаги имаше нужда и от хора за тежка работа, трябваха и жени за Офицерския Корпус — категория, в която родната ти майка със сигурност би попаднала.

— Тогава защо са ги убили?… Не, разкажи ми първо за мен. Как съм оцелял?

— Излязох рано сутринта за една среща в покрайнините на Барбизон. Минах край вашата къща, видях, че прозорците са изпочупени, входната врата — избита, и чух детски плач. Теб. Докарах те у дома с колелото по малките парижки улички.

— Малко е късно да ти благодаря, но все пак защо — защо са застреляли родната ми майка и брат ми?

— Забравил си думата, сине — каза Вилие старши.

— Какво?

— Бил си потресен и не си слушал толкова внимателно, колкото друг път, моя разказ за събитията от онази нощ.

— Спри, татко! Кажи ми какво имаш предвид!

— Аз казах „екзекутирали“, а ти казваш „застреляли“.

— Не разбирам…

— Преди германците да разкрият Жодел, едно от прикритията му беше нещатен служител в Министерството на информацията — нацистите никога не биха се заели да претърсват нашите затънтени покрайнини, а още по-малко — малките ни криволичещи улички. Така и не научихме подробностите, защото независимо от впечатляващия си глас Жодел беше извънредно потаен, за да не предизвика слухове — а те се разпространяваха навсякъде. Лъжи, полуистини и истини пълзяха из Париж със светкавична бързина по най-малък повод. Градът бе обхванат от страх и подозрения…

— Разбирам, татко — прекъсна го Жан-Пиер; неговото нетърпение нарастваше. — Моля те, обясни ми това, което не разбирам. Разкажи ми за подробностите, които така и не сте научили и как се е стигнало до убийствата, до екзекуциите?

— Жодел каза на няколко души от нашите, че има един човек, който заема важно място в организацията на Съпротивата, който се е превърнал в легенда и за когото само сме чували, чиято самоличност се пази в най-дълбока тайна. Та Жодел обяви, че е научил кой е този човек и че ако предположенията му са верни, същият този човек, тази „легенда“, не е велик герой, а предател.

— Кой е той? — нетърпеливо попита Жак-Пиер.

— Жодел така и не ни каза. Все пак ни съобщи, че е генерал от Френската армия, но такива имаше с дузини. Казваше, че ако е прав и някой от нас научи името на този човек, германците ще ни убият. Ако Жодел грешеше и някой наклеветеше генерала, другите щяха да сметнат, че нашата организация е неблагонадеждна и повече нямаше да ни се доверяват.

— Какво е трябвало да направи Жодел в този случай?

— Ако съмнението му се потвърдеше, той щеше сам да обезвреди човека. Жодел се закле, че е в състояние да го направи. Ние решихме, или по-точно — и досега вярваме — че който и да е бил предателят, той е разбрал по някакъв начин за подозренията на Жодел и е дал заповед да екзекутират него и семейството му.

— Това ли е всичко? Нищо друго ли няма?

— Опитай се да разбереш, сине — времената бяха такива — каза Катрин Вилие. — Една погрешна дума, дори враждебен поглед или жест, веднага можеха да доведат до залавяне, затваряне и дори в някои случаи депортиране. Окупационните сили и най-вече младшите офицери бяха подозрителни до фанатизъм към всички и всичко. Всяка от акциите на Съпротивата предизвикваше тяхната ярост. Накратко, никой не беше в безопасност. Дори Кафка не би могъл да създаде подобен ад.

— И вие така и не го видяхте до тази нощ?

— И да бяхме, нямаше да го познаем — намеси се Вилие-баща. — Аз едва успях да идентифицирам тялото му. Годините са си казали думата: той приличаше, както казват англичаните, на „торба с кокали“ — човекът, когото познавах, се бе смалил наполовина на тегло и ръст, лицето му приличаше на мумия — измъчено, сбръчкано подобие на това, което беше някога.

— Може би не е бил той, нали, татко?

— Не, това беше Жодел. Погледът му бе празен и мъртъв, но очите му бяха същите — сини, неподражаемо сини, като безоблачното средиземноморско небе… Като твоите, Жан-Пиер.

— Жан-Пиер?… — тихо повтори актьорът. — Нарекли сте ме с неговото име?

— Всъщност и брат ти се казваше така — нежно го поправи актрисата. — Бедното дете вече нямаше нужда от име, а ние чувствахме, че ти трябва да го носиш заради Жодел.

— Направихме го заради теб…

— Знаехме, че не бихме могли да заменим истинските ти родители — бързо и почти умоляващо се намеси актрисата, — но ние направихме всичко възможно, скъпо дете. Винаги сме искали да ти обясним всичко, но до тази вечер нямахме смелостта да го направим. Толкова те обичаме!

— Мамо, престани, за Бога, или ще започна да викам! Има ли някой на този свят, който би желал да има по-добри родители от вас? Не знам какво се е случило, но вие винаги ще бъдете моите майка и баща. Знаете, че е така.

Телефонът звънна и всички се стреснаха.

— Журналистите не знаят този телефонен номер, нали? — попита Жулиен.

— Поне аз не знам такова нещо — отвърна Жан-Пиер и се обърна към телефона на тоалетката. — Само ти, Жизел и моят агент знаете номера; нито адвокатът ми го знае, нито, пази боже, собствениците на театъра.

— Да? — каза той с престорен глас.

— Жан-Пиер? — обади се жена му Жизел от другия край на жицата.

— Аз съм, скъпа.

— Не бях сигурна…

— Аз също, затова си промених гласа. Мама и татко са тук, а аз ще си дойда веднага щом вестникарите се оттеглят.

— Мисля, че трябва да намериш начин да си дойдеш веднага.

— Какво?

— Един човек е дошъл…

— По това време? Кой е той?

— Американец. Казва, че трябва да говори с теб. За станалото тази вечер.

— Тази вечер… тук, в театъра?

— Да, скъпи.

— Може би не е трябвало да го пускаш, Жизел.

— Боя се, че нямах избор. Анри Бресар е с него.

— Анри? Какво общо имат събитията от тази вечер с „Ке д’Орсе“^[4]?

— Ние си говорим, а нашият скъп приятел Анри все се усмихва с дипломатичния си чар и няма да ми каже нищо, преди ти да се върнеш. Права ли съм, Анри?

— Абсолютно, скъпа Жизел — слабо дочу Вилие. — Самият аз не знам почти нищо.

— Чу ли, скъпи?

— Да, достатъчно ясно. А кой е този американец? Досадник ли е? Отговори ми само с „да“ или „не“.

— Тъкмо обратното. Макар че, както казват артистите, в очите му проблясват искри.

— А мама и татко? Да дойдат ли с мен? — запита Жан-Пиер.

Жизел Вилие повтори въпроса пред двамата мъже в стаята.

— По-късно — отговори мъжът от „Ке д’Орсе“ достатъчно силно, за да го чуят по телефона. — С тях ще говорим по-късно, Жан-Пиер — добави той още по-силно. — Не тази вечер.

* * *

Актьорът и родителите му излязоха от театъра през главния вход, след като нощният пазач бе казал на пресата, че Вилие всеки момент ще се появи на входа за артистите.

— Дръж ни в течение — каза Жулиен, когато той и съпругата му прегърнаха сина си и се запътиха към първото от двете таксита, повикани по телефона в гримьорната. Жан-Пиер се качи във второто и даде на шофьора адреса си на „Парк Монсо“.

* * *

Първите думи бяха кратки и обезпокоителни. Анри Бресар, първи секретар в Министерството на външните работи на Франция и близък приятел от десетина години на младите Вилие, заговори спокойно, като посочи с жест американския си спътник — висок мъж на около трийсет и пет години, с тъмнокафеникава коса и остри черти на лицето, с живи неспокойни светлосиви очи, които сякаш контрастираха с милата му усмивка.

— Жан-Пиер, това е Дру Латъм. Той е специален служител в клона на Американското разузнаване към Консулския отдел — клон, който според нашите източници се ръководи съвместно от американското Министерство на външните работи и ЦРУ… Господи, как ли се съвместяват двете в лицето на този дипломат!

— Невинаги е лесно, господин секретар — шеговито и със запъване проговори Латъм на несъвършен френски, — но се оправяме.

— Бихме могли да говорим на английски — предложи Жизел Вилие. — Всички говорим свободно.

— Много ви благодаря — отговори американецът на английски. — Не бих желал да остана неразбран.

— Няма — каза Вилие, — но, моля ви, имайте предвид, че ние — аз — трябва да разберем защо сте дошли тук тази вечер, тази ужасна вечер. Днес аз научих неща, които досега не знаех; имате ли да добавите нещо към тях, господине?

— Жан-Пиер — прекъсна го Жизел, — за какво става дума?

— Той ще отговори — каза Вилие и големите му сини очи се спряха на американеца.

— Може би — да, може би — не — отвърна агентът. — Знам, че сте разговарял с родителите си, но не бих могъл да знам за какво.

— Естествено. Но вероятно бихте могъл да направите известни предположения относно разговора ни, нали?

— Откровено казано, да, въпреки че не знам какво ви е било известно преди това. Събитията от тази вечер навеждат на мисълта, че вие не сте знаел нищо за Жан-Пиер Жодел.

— Точно така — отговори актьорът.

— В Сюрте^[5], където също не знаят нищо, след бегъл разпит биха се убедили, че казвате истината.

— А защо не, мосю Латъм? Аз казах истината.

— Сега също ли казвате истината, господин Вилие?

— Да.

— Престанете да говорите със заобикалки! — извика жената на актьора. — Каква е тази истина?

— Успокой се, Жизел. Ние сме на една вълна, както казват американците.

— Не трябва ли да спрем дотук? — попита агентът. — Може би е по-добре да говорим на четири очи?

— Не, разбира се. Жена ми е в течение на всичко, свързано с мен, а Анри е един от най-близките ни приятели и наш съветник.

— Да седнем — твърдо каза Жизел. — Неудобно е да стоим прави.

Когато всички заеха местата си, тя се настани до съпруга си и добави:

— Моля ви, продължете, мосю Латъм, и ако обичате, бъдете по-ясен.

— Бих желал да знам — намеси се Бресар с тон на държавен служител, — що за човек е този Жодел и защо Жан-Пиер трябва да знае всичко за него.

— Извинявай, Анри — прекъсна го актьорът. — Нямам нищо против, но искам да разбера защо мосю Латъм е сметнал за нужно да се свърже с мен чрез теб.

— Научих, че сте приятели — отговори американецът. — Всъщност, преди няколко седмици споменах на Анри, че ми е невъзможно да си купя билет за ваше представление и вие бяхте така любезен да оставите на касата два билета за мен.

— А, да, спомням си… Вашето име ми се стори познато, но след всичко, което се случи, аз не можах да направя връзката. „Два на името на Латъм“… Припомних си.

— Бяхте чудесен, господине…

— Много сте мил — прекъсна го Жан-Пиер, без да обръща внимание на комплимента, погледна изучаващо агента от Американското разузнаване, след това погледна Бресар и продължи: — Значи, доколкото разбирам, вие се познавате с Анри.

— По-скоро официално — каза Бресар. — Мисля, че само веднъж сме вечеряли заедно; ставаше дума за едно съвещание, на което много въпроси останаха нерешени.

— Между нашите две правителства — спомни си Жизел на глас.

— Да — потвърди Бресар.

— И за какво се съвещавахте с мосю Латъм, Анри? — енергично добави тя. — Ако смея да попитам.

— Разбира се, скъпа — отговори Бресар. — Общи приказки, деликатни ситуации, сегашни и минали събития, които биха могли да навредят или затруднят съответните правителства.

— Разговорът от тази нощ спада ли към тази категория?

— Дру ще ти отговори, Жизел, аз не мога; аз съм също толкова любопитен да разбера. Преди час той ме вдигна от леглото, като настояваше, че и двамата сме заинтересовани в това да го доведа у вас веднага. Когато го попитах защо, Дру обясни, че мога да науча само с позволението на Жан-Пиер и че е свързано със събитията от тази вечер.

— И затова пожелахте да говорим насаме, нали така, мосю Латъм? — попита Вилие.

— Да, господине.

— Значи идването ви тук тази вечер, тази ужасна вечер, е под предлог, че имате официална среща, n’est-ce pas^[6]?

— Боя се, че да — каза американецът.

— Дори като се вземат предвид късният час и трагедията, за която споменахме?

— Да — повтори Латъм. — Всеки час е от жизнено значение за нас. Най-вече за мен, ако трябва да бъдем точни.

— Аз се старая да бъда точен, мосю.

— Добре, ще говоря направо. Брат ми е таен агент на ЦРУ. Той действаше под дълбоко прикритие в планината Хаусрук, Австрия. Това беше разузнавателна операция, свързана с една разрастваща се неонацистка организация. От шест седмици няма вест от него.

— Разбирам вашето безпокойство, Дру — прекъсна го Анри Бресар, — но какво общо има това с тази вечер, тази ужасна вечер, както се изрази Жан-Пиер?

Американецът мълчаливо погледна Вилие; актьорът заговори:

— Този побъркан старец, който се самоуби в театъра, беше моят баща — тихо произнесе той, — моят истински баща. Преди години, през войната, той е участвал в Съпротивата. Нацистите са го разкрили и заловили, докарали са го до лудост.

Жизел ахна; внезапно протегна ръка наляво и сграбчи рамото на съпруга си.

— Те се завръщат — каза Латъм, — по-многобройни и с по-голямо влияние. Много повече, отколкото бихме искали да вярваме.

— Има ли поне малка доза истина в това, което казваш? — намеси се Бресар. — Какво общо има това с „Ке д’Орсе“? Ти каза, че и двамата сме заинтересовани в това. Защо, приятелю?

— Утре ще получиш цялостен инструктаж в нашето посолство. Аз настоях за това преди две години и Вашингтон се съгласи. Сега мога да ти кажа само едно — и това е всичко, което знам: че парите идват от Швейцария в Австрия и че разрастващото се нацистко движение получава тайна подкрепа от някои хора тук, във Франция. Не знаем от кого, но става дума за огромни суми — милиони и милиони долари. Получават ги фанатици, които възраждат партията на Хитлер извън родината както и в Германия — тайно.

— Ако съм разбрал правилно, това означава, че тук също има такава организация, това ли искаш да кажеш? — попита Бресар.

— Предателят на Жодел! — стъписан прошепна Жан-Пиер Вилие и се облегна назад на стола си. — Френският генерал!

— Или поне той така е смятал — каза Латъм.

— За какво говорите, за Бога? — възкликна съпругата на актьора. — Новооткрит баща, Съпротивата, нацисти, милиони долари за фанатици, които живеят в планините! Всичко звучи налудничаво — fou^[7]!

— Защо не започнете отначало, Дру Латъм? — тихо каза актьорът. — Може би ще успея да си изясня нещата, за които не знаех нищо до тази вечер.