Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (90)

90.

Главната квартира на ЦРУ, Ленгли, Вирджиния

Том Макнамара поклати глава с удивление, след като Къртис му показа банковите сметки и пусна записа на разговора между Халиуел и Болтън. В своята почти четиридесетгодишна кариера Макнамара бе видял как Никсън подава оставка, преди да бъде обвинен в престъпление, и как вицепрезидентът Спиро Егню подава оставка заради корупция. Корупцията по високите етажи на властта не беше нещо ново. Тя съществуваше от древни времена, но пред размера на получаваните от Болтън суми Никсън и Егню изглеждаха аматьори.

— Е, предполагам, че ако се готвиш да ограбиш банка, ще предпочетеш тя да е голяма — отбеляза цинично Макнамара.

— Том, не ме тревожат подкупите, а заговорът за нападението срещу китайците в Пекин, в който се включва и изтребването на половината човешка раса. След няколко дни летището на Пекин ще обслужва по осемдесет самолета на час. А в края на игрите, когато хората започнат да се връщат у дома, ще се изправим пред проблема с пренасянето на заразата с ебола-шарка в стотици хиляди градове и градчета.

— Всеки път, когато си помисля, че вече съм видял всичко в политиката, някой гладен за власт задник доказва, че не съм прав. От думите на професор Сайед и д-р Брейтуейт излиза, че Долински е бил много по-напред, отколкото сме си мислили. Къде е в момента Халиуел?

— Води предизборна кампания в Луизиана. Кейт каза, че трябва да се върне вдругиден.

— А вирусът?

— Фераро, наричан още Ал Фалид, е заминал вчера за Пекин и макар да не е толкова тъп да се опита да пренесе шишенцата със смъртоносния вирус през митницата на летището, поне се надявам да е така, аз уредих един от нашите самолети. Имран има малко работа в ООН, така че изпратих Брейтуейт в Атланта, за да провери дали всичко е на мястото си в трезора на „Халиуел“. Цялото това начинание се оказа толкова опасно, колкото и двамата предполагахме.

— Мисля, че Имран е прав. Трябва да приключим тази шибана програма за супервируса ебола-шарка незабавно — заяви Том, ядосан от късогледството на хората, които отказаха да унищожат запасите от едра шарка, докато имаха тази възможност. — Това обаче е само половината от проблема. Ще арестуваме Халиуел, но той ще се измъкне, защото иначе републиканците просто ще потънат. Като имам предвид отношенията на вундеркинда с президента — подхвърли Том и погледна нагоре към седмия етаж, — няма да се изненадам, ако успеят да намерят начин да запазят всичко в тайна поне до изборите, а може би и после. Колкото до президента…

— Импийчмънт?

— Нещата се свеждат до това, но представяш ли си въздействието на един процес в Сената? Благодарение на нашата външна политика „първо бомбите, а после въпросите“, да не говорим за увереността в някои среди, че Бог е с нас, всеки ден някой някъде да гори нашето знаме. Не съм от онези, които ще прикрият вонящата помийна яма, в която някои наши политици плуват, но ако някога се разкрие, че американският президент е бил част от заговор да се изтрови половината човечество, сблъсъкът на исляма със Запада ще ескалира до крайност.

— Прав си — съгласи се Къртис. — Фактът, че по това време не е бил президент, няма да ни спаси, но все пак имам предложение. Преди да се качиш на седмия етаж и да им дадеш възможност да скрият ставащото, трябва да ти кажа, че в Капитолия има един човек, на когото можем да се доверим.

— Кой или коя може би? — мрачно попита Том.

Къртис се ухили, пренебрегвайки заяждането.

— Професор Сайед е много добър приятел със спикера на Камарата на представителите.

— Не спомена ли наскоро, че председателят Бъртън е тъст на Халиуел?

— Дори дъщеря му да е затънала до шия в това, а аз съм сигурен, че няма никаква представа какво е намислил нейният съпруг психопат, Бъртън няма да трепне. Нещо по-важно, може би знае как да се справим със случилото се, и то по най-добрия начин. Дейвис Бъртън е човек с принципи и ветеран от Виетнам.

Том кимна.

— Помня. Медал на Конгреса за храброст, когато взводът му попаднал на двеста виетконгци на някаква пътека в джунглата. Запазил спокойствие при престрелката и на практика спасил живота на своите. — Том Макнамара се замисли. Беше рисковано, но той бе прекарал целия си живот в бизнеса с риска. Вундеркиндът горе можеше да изчака още малко. — Двадесет и четири часа достатъчни ли са? — беше единственото, което попита.