Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (68)

68.

Хотел „Парк Хаят“, Рокс, Сидни

Кейт се размърда. Главата й все още бе отпусната върху гърдите на Къртис. Той отметна русата коса от челото й и я целуна нежно. В дъха й се усещаше лек аромат на уиски.

— Миришем на секс — прошепна Къртис, докато плъзгаше бавно ръка по гърба на Кейт към малкото й стегнато задниче.

— Аха — сънливо отговори тя.

Дъждът шибаше балкона, където бяха стояли предната вечер, и Кейт се притисна по-здраво в тялото на Къртис. Беше една от онези сутрини, когато и двамата биха предпочели да си останат в леглото.

— Влез в мен — каза тя тихичко, милвайки косата му.

 

 

Отново в своята баня, Кейт нагласи накрайника на душа на „вибрация“ и остави топлата вода да масажира гърба й. Мислите й бяха в пълен безпорядък. Сексът снощи беше бърз и страстен, но тази сутрин не бързаха. Немирният ирландски американец, с когото бе решила да се позабавлява, излезе прекрасен и нежен любовник. Докато стоеше под душа, размишляваше. Даде си сметка, че й беше много приятно и се бе чувствала в безопасност с този мъж, но се насили да заповтаря мантрата си с по-голяма увереност. „Това беше само за тази вечер. Не мога да се забърквам с него.“ Ала знаеше, че Къртис е различен, и осъзна, че е малко късно да се връща към тази мантра.

 

 

Дъждът спря за малко, когато Кейт и Къртис пристигнаха в Държавния кризисен център в южния край на града. Кейт забеляза пощенска кутия и махна на Къртис да плати таксито.

— Няма да се бавя. Само ще пусна това за Ричард — каза и размаха една пощенска картичка във въздуха.

Той на секундата разпозна снимката. Спомни си, че я беше виждал преди години по време на олимпиадата в Сидни. Беше заснета в мига, когато димът от фойерверките, обявяващи началото на олимпийските игри през 2000 година, се беше разнесъл и по средата на арката на моста през пристанище Сидни светеше думата „вечност“.

— Почакай. Мога ли да я видя?

— Е, какво, сега ще ми четеш кореспонденцията само защото преспахме заедно ли? — Кейт обаче видя, че Къртис е много сериозен. — Какво има?

— Помниш ли първата предупредителна атака на Кадир? „Под вечността“?

— Мислиш, че е имал това предвид? — Младата жена се намръщи, когато внезапно си спомни и нещо друго, което Кадир бе споменал във видеозаписа.

— Възможно е — отговори Къртис. — Има ли някаква значима връзка между Сидни и думата „вечност“?

— Ами всичко започнало през 30-те години на миналия век — обясни Кейт, припомняйки си отдавна забравен урок по история. — Артър Стейс бил бездомен алкохолик, който живеел по градските улици. Една вечер отишъл в баптистки приют, където чул проповед от свещеник на име Ридли. Ридли карал слушателите си да се замислят върху това, че са смъртни, и върху божието обещание за вечност. Завършил проповедта си с нещо като „Вечност! Вечност! О, защо не може с тази дума да се украсят улиците на Сидни!“. През следващите четиринадесет години, докато градът спял, Артър Стейс изписвал с жълт тебешир думата „вечност“ с безупречния си калиграфски почерк на всеки вход, улица, гара или фериботен кей, където сметнел, че хората могат да я видят.

Къртис поклати глава.

— Нали не мислиш, че това има нещо общо с предупреждението?

— Напротив. Ама ти сякаш си глътнала цялата „Британика“.

— Ще приема това за комплимент, но ако си прав, Кадир ще нападне моста на пристанището. И като стана дума за това, имаше още нещо във видеозаписа на Кадир. Не каза ли, че първото предупреждение ще бъде отправено там, където най-малко очакваме, „под вечността, откъдето беше открадната вятърната мелница“?

— Тази открадната вятърна мелница винаги ме е обърквала — призна си Къртис.

Кейт имаше замислен вид.

— Можем ли да получим достъп до компютър в Държавния кризисен център? Върти ми се в ума, че Дауис Пойнт преди се е наричал Уиндмил Хил, тоест Хълм на вятърната мелница.

— Да вървим — подкани я Къртис.

Когато влязоха във фоайето, бригадир Антъни Дейвис, старшият офицер за свръзка на австралийската армия в центъра, вече ги чакаше.

— Къртис! Добре дошъл. Радвам се да те видя. — Бригадирът топло стисна ръката на стария си приятел. — Все още ли пътуваш в компанията на красиви жени? — подкачи го и се обърна към Кейт.

— Бригадир Антъни Дейвис — представи го Къртис.

— Предпочитам да ме наричаш Антъни — каза Дейвис, стисна здраво ръката на младата жена и се усмихна. — Добре дошла във Форт Фъмбъл. Ние се готвим за голямо антитерористично учение, така че идвате точно навреме. Другата седмица министър-председателят ще домакинства на срещата на Организацията за азиатско-тихоокеанско сътрудничество и политиците са изпаднали в паника — обясни, докато натискаше бутона за шестия етаж. — В момента тук е министърът на полицията — продължи приятелят на Къртис — и тъкмо сега спори със Сесил Дженсън, съветника на министъра на отбраната, кой да обяви провеждането на учението. Тъй като тукашните политици поемат отговорност само ако новината е добра, споровете кой да застане пред камерите са разгорещени.

Къртис се изхили.

— Кой печели?

— Последния път, когато нададох ухо, полицейският министър. Той е дребна роялистка пръдня. Извинете езика ми — добави Дейвис, задържайки вратата на асансьора за Кейт.

— Вече съм чувала какво ли не — успокои го Кейт.

— Но не мисля, че ще продължи да печели — уточни Дейвис, като прекара картата си през четеца на вратата, водеща към Държавния кризисен център. — Залагам на министъра на отбраната. Той е още по-голямо лайно, а егото му е голямо колкото Великата китайска стена. И щом успее, веднага ще лъсне пред камерите. — Бригадирът затвори вратата и ги въведе в широко помещение. На стената работеха два плазмени екрана.

— Пол! Радвам се да те видя отново, приятелю! — Къртис и старшият полицейски началник се здрависаха.

— Помощник-комисар Пол Макей — представи Дейвис командира на полицейската антитерористична група на Нови Южен Уелс на Кейт.

Ръкостискането на Макей беше здраво. Той имаше силна челюст и лице с груби черти, издълбано от бръчките на четиридесет години опит. Един корав полицай, който не понася глупости.

— Пол не ми позволи да полудея, когато работихме заедно за олимпиадата, и ако не си падаше толкова по политиците, щях много да го обикна — додаде Дейвис шеговито.

— Имам досие за бригадира и някой ден ще го публикувам — не му остана длъжен Макей. — Това е нервният център на града. В Сидни има неколкостотин камери и понякога по спирките виждаме случки, които участниците в тях биха предпочели да си останат в тайна.

Той хвърли око на екрана отляво и даде знак на Къртис. Изображенията се сменяха непрекъснато, едно се завъртя към автобусна спирка в северната част на Сидни. Без да знаят за скритата камера, добре облечен мъж в началото на петдесетте и доста по-млада жена от него в елегантен черен костюм се прегръщаха разгорещено на автобусната спирка. Когато ръката на мъжа изчезна под бикините на жената, камерите бяха превключени и на екрана се появи картина от улично задръстване на Маркет стрийт. Другият екран показваше водата около нос Брадлис Хед.

— Тези колеги пред нас — продължи Макей, като посочи седналите пред две дълги редици бюра с компютри, свързани с различните други главни квартири из града — са от полицията, „Бърза помощ“, пожарната, военните, Министерството на здравеопазването и всякакви други експерти, които може да ни потрябват. А зад нас е заседателната маса на главните участници. Учението е заради срещата на Организацията за азиатско-тихоокеанско сътрудничество през следващите няколко дни. Държавният кризисен център се оглавява от премиера и в него участват министрите на полицията, транспорта, пътищата и аварийните служби — обичайните заподозрени. — Комисар Макей хвърли поглед към групата близо до главната съвещателна маса, където разгорещеният спор между министъра на полицията и старшия съветник на министъра на отбраната още продължаваше.

— Имате ли кабинет, откъдето можем да влезем в интернет? — попита Къртис.

— Разбира се. Последвайте ме. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Повече, отколкото си мислите, но се надявам да греша.

Кейт влезе в „Гугъл“ и потърси „Обсерватория на Сидни“ и „Дауис Пойнт“.

— Готово! — възкликна тя, когато отвори уебстраница, съдържаща информация за Уиндмил Хил. До снимката на обсерваторията на Сидни, направена през 1874 година, бе поместена информация за ранната й история. — Ето я — посочи Кейт. — През 1796 година на хълма е построена вятърна мелница, издигала се е над първото селище в Сидни Коув, и хълмът започва да се нарича Уиндмил Хил. По-късно, когато фортът, изграден от губернатор Хънтър, е преустроен в обсерватория, хълмът започва да се нарича Обсерватори Хил.

— Но по-важното е — отбеляза Къртис, докато надничаше през рамото й, — че брезентовите криле на мелницата са били откраднати. Имали ли сте някога проблем с ТХДД? — поинтересува се той, като си спомни за имейла, прехванат от „Ешелон“.

— Тетрахлордибензодиоксин? — попита Дейвис и го изгледа въпросително. — Всъщност да. Откриха доста тревожни равнища в морските дарове и забраниха лова на скариди и траленето в акваторията на пристанището. Защо?

Къртис бръкна в кожената си чанта и извади копие на прехванатия имейл.

— Твърде много съвпадения, за да е случайно — отсъди Дейвис. — Откраднатата вятърна мелница може и да звучи малко отвлечено, но в съчетание с вечността и с този имейл излиза, че Сидни може да се окаже първото звено на онова, което Кадир планира като окончателно решение. Нищо лично, друже, но решението на нашето правителство да се набърка в иракската бъркотия превърна Австралия в много вероятна мишена. А като стана дума за мишени, тук най-голямата е пристанището. Не зная с колко време разполагаме, но ако си прав, трябва да повишим бойната си готовност.

— ТЩГ-изток носи нормалното си дежурство, но можем за всеки случай да я поставим в готовност — каза бригадир Дейвис. Вдигна слушалката на обезопасения телефон и натисна бутона за бързо набиране, за да се свърже със заместник-началника на армията в Канбера.

— Какво е ТЩГ-изток? — прошепна Кейт на Къртис.

— Тактическа щурмува група. Те имат две. Едната е в полка за специални въздушни операции и е базирана на западното крайбрежие, а другата е тук, на източното, в батальона на командосите.

— Сега съветниците са по средата на гадната си битка с полицейския министър — обясни бригадирът. — Винаги учтиви… сър. — Дейвис се ухили, когато остави слушалката. — Заместник-началникът е от флота и отговаря за операциите. Член е на Клуба на британската общност, носи кожени кръпки на лактите на туиденото си сако и ми напомня, че не съм шлагер в Канбера.

— Отново ли те зачеркнаха в списъка с получателите на коледни картички от премиера? — попита Къртис.

— Не знам как ще го преживея, но животът все пак продължава — дяволито се усмихна Дейвис. — Заместник-началникът ще информира началника на армията, а той ще говори с малкия лорд Фаунтлерой.

— Малкият лорд Фаунтлерой?

— Министърът на отбраната. Държи да бъде информиран за всичко. Дори кога си сменяме гащите, та какво остава за степента на готовност. Днес трябва да искаш разрешение дори за да пръднеш — добави Дейвис. — Най-малкото можем да информираме съветника му за нашите планове да поставим ТЩГ в бойна готовност, което може да ни спести време по-късно.

— В никакъв случай — надуто настоя съветникът на министъра Сесил Йенсън с пепеляво лице без брадичка.

— Ако някога се разчуе, че сме привели групата в по-висока степен на готовност, защото някога някакъв разбойник е задигнал брезента от крилата на вятърна мелница — изстреля той, вторачил поглед в Къртис и Кейт, — ще изглежда, че сме се паникьосали заради едно „може би“ и някаква шантава история.

— Сесил — отговори хладно бригадирът, — изобщо не става дума за това как ще „изглеждате“ вие с министъра. — Отдавнашната непоносимост между военния и издигналия се съветник беше очевидна. — Важното е да се вземат благоразумни предохранителни мерки, докато разследваме всичко по-задълбочено. Точно в момента сме в много изгодна позиция. Обикновено повечето от нашите хеликоптери „Блекхоук“ са базирани на север — обясни той, като се обърна към Къртис и Кейт, — но вчера пристигнаха тук заради срещата на Организацията за азиатско-тихоокеанско сътрудничество.

— Вече взехме решение да разположим част от тях в Сидни — изпръхтя съветникът на министъра.

Бригадирът се огледа наоколо.

— Няма, Сесил, наоколо няма медии, за да уловят думите ти, а и това е без значение. Важното е, че са тук заедно с тигрите.

— Тигри ли? — Кейт погледна въпросително Къртис.

— Въоръжени разузнавателни хеликоптери „Тайгър“. Европейско производство — обясни той. — Имат страхотна огнева мощ.

— При сегашната степен на готовност — продължи бригадир Дейвис — няма гаранция, че ще можем достатъчно бързо да вдигнем във въздуха тигрите или ТЩГ, ако нещо се случи. Сесил, виждаш ли кораба? — попита, като посочи десния екран. — Казва се „Оушън Венчърър“.

Огромният нос на танкера се беше приближил и четири влекача го дърпаха да заобиколи Брадлис Хед и да се завърти така, че да може да продължи по коридора под моста до мястото за приставане на Гор Коув.

— Той е най-големият петролен танкер, който пристава в Сидни, и предполагам, забелязваш, че приливът вече е стигнал най-високата си точка. При отлив ще се удари в дъното на пристанището. Корабът е голяма мишена и в случай че тези хора са прави — той погледна към Кейт и Къртис, — ще се чувствам малко по-спокоен, ако ТЩГ седеше в хеликоптерите с вече въртящи се витла.

— За щастие подобно решение не зависи от теб, бригадире — надменно заяви Йенсън и вдигна слушалката на един от обезопасените телефони, за да се свърже с военния министър в Канбера.

— Веднъж и аз да съм съгласен със Сесил — обади се министърът на полицията на Нови Южен Уелс, и побърза да подсили претенциите си, докато Йенсън беше зает. — Твърде рано е да включваме Британската общност. Това е държавна отговорност и скоро ще дам пресконференция, за да подчертая това.

Тони Дейвис, Пол Макей и Къртис О’Конър се спогледаха. „Оушън Венчърър“ се виждаше съвсем ясно и бавно, но неотвратимо се движеше към моста.

 

 

Ниският тъмнокож мъж взе мобилния си телефон. Фокмачтата на крайцера „Сидни“ се издигаше като паметник на мъжете, участвали в първата морска битка на Австралия през Първата световна война. Когато огромният нос на „Оушън Венчърър“ я отмина, мъжът натисна бутона за изпращане на есемес: „Сега минава край военния паметник“. Модерната технология даваше възможност на Джамал веднага да прочете съобщението и да пресметне точния час, когато танкерът щеше да мине над тунелите. Телефонът на мъжа изпиука и той прочете отговора: „Нека Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, да ни помага“.

Още по-нататък друг от хората на Ал Фалид, застанал близо до кея на Джеферсън стрийт в Кирибили, също прочете есемеса. Текстът на съобщението и отговорът на Джамал бяха разпратени едновременно до няколко мобилни телефона.

Всеки шофьор изчисли часа на потеглянето си от момента, когато носът на танкера премина край паметника, за да стигне при целта си точно навреме. А това означаваше да са на позиция, когато танкерът преминава над тунелите под дъното на пристанището.

Операцията беше започнала.

Още по̀ на юг времето беше разбъркало разписанието на полетите на летище „Сидни“ и авиодиспечерите се опитваха да наваксат закъсненията.