Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (70)

70.

Сидни

На борда на „Дестини“ Джамал прослушваше полицейския канал и радиостанцията за трафика. Движението по Е5 беше натоварено, но без задръствания, водещата тема в новинарския бюлетин в десет часа подсказваше обаче, че нещо предстои. „В извънредно съобщение се говори, че пред китайското консулство на Дънблейн стрийт близо до университета на Сидни е станала експлозия. Все още няма данни за жертви, но полицията и линейките са на път. Пътната полиция съветва водачите да избягват района около Чърч стрийт и Парамата Роуд.“ Слава на Аллах, помисли си Джамал. Дано жертвите да са много.

Когато навлезе в късия тунел, който се гмурваше надолу и после се измъкваше изпод коритото на река Кукс, шофьорът на втория „Хино“, движещ се на изток, провери дневния километраж. Беше уверен, че камионът пред него вече е минал през тунела на път за летището. Оставаха още точно триста метра до точката, където тунелът минаваше през средата на реката. Когато на километража за дневния пробег тромаво се превъртя цифрата 3, шофьорът чу приглушения звук от експлозия във водещия на запад тунел до него. Той натисна рязко спирачките, без да го е грижа за малката кола, която се блъсна в задницата на камиона, вдигна предизвикателно юмрук и изрева:

— Аллах акбар! Бог е велик! — После, като последно действие на тази земя, натисна бутона на взривателя.

Два тона амониева селитра избухнаха с оглушителен рев, пламъци и дим. По-голямата част от жестокия взрив се насочи към тавана на тунела, разкъса го и през водата нагоре литнаха отломки. И в двата тунела отчаяните викове на ранените и умиращите, чиито крайници бяха откъснати от телата, заглушаваха рева на нахлуващата вода. Близо до изходите от тунелите шофьори и пътници зарязваха превозните си средства в опит да избягат от надигащата се вълна. Много от тях не успяха и в последен опит да се спасят се притискаха към тавана на тунелите, отчаяно търсейки въздух.

 

 

В Държавния кризисен център бригадир Дейвис, Къртис и Кейт смаяно гледаха как картината се прехвърля от порутеното китайско консулство към опустошението в наводнените тунели под река Кукс. Веднага след това на екрана се появи изображението на късия тунел под основната писта. Той бе обгърнат от пламъци, хвърчащи отломки и носещи се на талази облаци черен пушек.

Взривът в тунела под пистата разтърси контролната кула, но дългогодишният опит на Мик Хамънд си каза думата. Нужна му бе само част от секундата, за да прецени какво става.

— „Куонтас 12“, тук кулата на Сидни, прекрати кацането, прекрати кацането! — но командата му дойде прекалено късно. Боингът вече беше стъпил с носовите колела на земята, а капитанът бе завъртял дроселите за обратна тяга.

— Какво по… — Капитанът на „Куонтас 12“ гледаше невярващо пред себе си, когато основната писта изригна пред него. Той включи големите двигатели на пълна обратна тяга и пътниците бяха запратени напред, когато четиристотинтонният самолет се затресе към облаците пушек. Върху пистата валяха късове бетон и парчета арматурно желязо. — Боже мили! — извика, когато парче бетон се стовари върху закаленото предно стъкло и го строши напълно.

— Сто и двадесет, сто и десет… — Помощник-пилотът продължаваше да отчита скоростта, но тя не намаляваше достатъчно бързо и след миг те изчезнаха в кипящия черен ад, който ги обгърна. Дупката в пистата за миг сряза колесника под лявото крило и щом капитанът почувства, че машината се плъзга наляво, инстинктивно завъртя щурвала надясно и намали тягата на левия двигател. Но от това нямаше полза. Лявото крило се удари в пистата, левият двигател се откъсна, а резервоарите се пробиха. Боингът с четиристотин петдесет и осем пътници и екипаж на борда се плъзна по тревната площ покрай основната писта и се заби с все сила в самолета на сингапурските авиолинии на път за „Хийтроу“, чиито резервоари бяха пълни догоре.

Кейт притисна устата си с ръка, докато гледаше как двете огромни машини изригват в огнено кълбо, а от пламтящия ад наднича познатото бяло кенгуру, украсяващо опашката на единия самолет. Малко по-късно видяха как пътници с горящи дрехи скачат през една от задните врати, издигащи се на повече от шест метра от земята.

 

 

Помощник-комисарят Пол Макей вдигна телефона, свързан с полицейския оперативен център.

— Затворете всички тунели на територия на Сидни — заповяда той тихо.

Бригадир Дейвис говореше по друг телефон с генерал Хауърд, командира на специалните части, в чийто команден пост не се приемаха изображения от камерите на контрола на движението. Съветникът на министъра потупа бригадира по рамото.

— Министърът иска хеликоптерите във въздуха. Сега!

— Йенсън, още една дума и ще те сритам — процеди Дейвис с ледена ярост в очите. — Не на вас, сър — поясни той спокойно, когато поднови разговора си с командира на специалните части. — От онова, което видях на мониторите, те атакуваха източния и западния тунел на Е5 под река Кукс и под основната писта. Точно тогава кацаше един боинг 747, който се блъсна в друг на земята. Полицията затваря всички тунели в района на града, но най-голямата им тревога са тунелите под пристанището. Също така трябва да знаете, че един танкер с осемдесет хиляди тона петрол на борда е на път към Гор Коув. Ще получите заповед от министъра надолу по веригата да съберете каквото имате подръка.

— Благодарение на шибаните съветници на министъра не е много и се съмнявам, че можем да използваме повече от три или четири хеликоптера „Блекхоук“ — заяви без заобикалки Хауърд. — На тигрите им правят нещо по поддръжката, но ще ги задействам и ще видя колко мога да вдигна във въздуха. Ще взема и няколко гумени лодки от „Уотърхен“ — продължи да изброява ресурсите си генералът, — така че между нас и полицията на Нови Южен Уелс пристанището ще бъде колкото може по-сигурно. Въпреки това ми се ще да разполагам с много по-голяма огнева мощ, тигрите щяха да ни свършат добра работа.

Генерал Хауърд и бригадир Дейвис знаеха, че хеликоптерите „Блекхоук“ са леко въоръжени със 7.62-милиметрови картечници, а заплашителните гумени моторници, които пренасяха по десет войници от спецчастите, също не бяха оборудвани с тежки оръжия. Надяваха се, че силите им ще бъдат достатъчно, но по всичко личеше, че нападението беше щателно планирано. Без тигрите може да си имаме неприятности, помисли си Дейвис, докато гледаше на единия екран картина от двата горящи самолета, а на другия — линейките и пожарните коли, опитващи да се промъкнат през хаоса по магистралите около входовете на тунелите, водещи на изток и запад.

— Мисля, че трябва да затворим пристанището — каза помощник-комисарят Макей на министъра на полицията, след като бригадир Дейвис информира и двамата за ставащото.

Министърът придоби несигурен вид.

— И да спрем фериботния транспорт? — попита съветникът на министъра.

— Все още не сме наясно с размерите на това нападение — отговори Макей — и ако мостът също е мишена, фериботите ще бъдат само излишно усложнение — обясни той, като отправи към министерския съветник хладен поглед.

На борда на „Дестини“ прослушването на полицейската честота и тази на пристанищния контрол беше прекъснато от няколко изписуквания на мобилния телефон. Джамал кимна доволен, защото това означаваше, че оставащите камиони бяха на път към определените им цели.

 

 

По-рано през деня Антия Блек се бе изправила пред огледалото от вътрешната страна на вратата на гардероба си. Беше слаба и стройна, джинсите й прилепваха плътно и тя си сложи бялата ленена риза, която Мъри толкова харесваше.

— Никак не е зле за едно голямо момиче! — каза си тя.

Преди месец навърши тридесет и четири. Антия прегледа разписанието на градската железница, която включваше метро и надземни влакчета, и реши, че влакчето в 9:47 от Стратфийлд ще ги закара до Милърс Пойнт малко след 10 сутринта. От спирката на влакчето до лунапарка можеше да се стигне пеша за десетина минути. Надяваше се, че на децата вече ще им е омръзнало, когато Мъри се присъедини към тях за обяд. Антия поклати глава и се усмихна. Кого лъжа, помисли си. Вече бе предложила на Луиз да отложат разходката заради дъжда.

— Метеорологът каза, че по-късно днес дъждът ще спре — възрази малката.

Осемгодишна, а разсъждава като голяма, помисли си Антия.

— Ей, рожденичката, готова ли си?

— Сега, мамо, само да си направя косата така, както татко обича.

Момчетата, вече с дъждобрани и шапки, правеха гримаси към стаята на сестра си.

 

 

В контролната кула на пристанището Боб Мускът и Мъри Блек гледаха ококорено ставащото пред китайското консулство. Пожарникарите отчаяно се опитваха да угасят горящото здание, а през това време линейките откарваха ранените и умиращите в близката болница „Роял Принс Алфред“. Както и в другите болници из града, и тук медицинският персонал беше вдигнат по тревога. Втора камера предаваше картини от касапницата на летището. Голямата горещина на горящия авиационен бензин пречеше на пожарните да се доближат достатъчно и въпреки огромните количества пяна, които се изливаха върху пламтящите отломки, огънят още не беше потушен. Мислите на Мъри Блек за онези, които бяха още в самолетите, бяха прекъснати от звъна на червения телефон, който свързваше кулата на пристанищния контрол с Държавния кризисен център.

— Мъри, обажда се Пол Макей. Пристанището ще бъде затворено за корабоплаване, докато не установим какви са размерите на това нападение. Кои съдове се движат в момента?

— „Оушън Венчърър“ се е изравнил с Форт Денисън и напредва по маршрута си към Гор Коув — докладва Мъри. — Такъв голям танкер не може да бъде спрян лесно, така че трябва да го оставим да пристане. Останалият трафик се състои от „Джерусалем Бей“, малък контейнеровоз, който е вече в Източния канал, и два влекача, „Монтгомъри“ и „Уейвъл“, които го следват отблизо. Мога да обърна лесно влекачите, а „Джерусалем Бей“ да задържа на място.

— Благодаря ти. Направи го и ме дръж в течение, ако възникне някакъв проблем.

— Разбрано, Пол. Ще го накарам да пусне котва в канала. — Мъри Блек остави слушалката и обясни на Боб Мускът какво става.

Докато се протягаше за микрофон №13, видя как от „Уотърхен“ западно от моста се откъсва първо една, а после още една гумена лодка. Командоси, въоръжени с леки оръжия и картечници МАГ-58, монтирани на стойките, се държаха с мрачни лица за осигурителните въжета. Лодките се задвижваха от извънбордови двигатели „Меркюри 250“, които лесно достигаха над петдесет възела. Техните тъпи носове отскачаха над развълнуваните води на пристанището, после се стоварваха отново върху тях, а бялата пяна пръскаше на всички страни.

— До всички кораби, до всички кораби. Говори контролната кула на пристанище Сидни. Порт Джексън от река Парамата на запад до линия Зет на изток е затворен до второ нареждане. Забранява се, повтарям, забранява се всякакво корабоплаване без изрично разрешение на пристанищните власти. „Оушън Венчърър“, ти си изключение. Продължавай за Гор Коув. Потвърди.

На мостика на танкера капитан Свенсон и лоцманът се спогледаха.

— Много странно — отбеляза капитанът, гледайки назад към „Джерусалем Бей“ и двата големи влекача, които го следваха. — Защо ли затварят пристанището?

— Не знам — отговори лоцманът, — но трябва да сме благодарни, че не искат да спрат и нас. — Спирачният път на толкова голям танкер, пълен догоре и движещ се с максимална скорост, се измерваше с морски мили. А дори и при движение с минимална скорост, нямаше да успее да спре бързо.

Капитан Свенсон кимна на първия помощник, който се протегна към микрофона.

— Тук „Оушън Венчърър“, потвърждавам нареждането.

Единственият друг човек на мостика беше кормчията Мусаид ибн Кашоги, който запазваше неразгадаемото си изражение и не отместваше поглед от нос Кирибили. Щом се изравняха с резиденцията на премиер-министъра, която се появи откъм десния борд, той щеше да действа. С едната ръка държеше щурвала, а с другата опипа пистолета „Берета“, 38-и калибър, в джоба на синия му комбинезон.

— Прието, „Оушън Венчърър“ — каза Мъри. — „Джерусалем Бей“, трябва да спреш и да спуснеш веднага котва на сегашната си позиция. Потвърди.

Мъри Блек вдигна бинокъла си и го фокусира върху „Джерусалем Бей“, докато нетърпеливо чакаше отговор. Товарната палуба беше пълна с десеттонни контейнери.

— Може би ще бъде по-справедливо да спрем влекачите след Балморъл? — предложи Боб. — Вълнението отвъд Хедс е все още твърде силно.

Мъри Блек кимна, но вниманието му все още бе съсредоточено върху „Джерусалем Бей“. Контейнеровозът сега беше успоредно с остров Кларк.

— „Джерусалем Бей“, тук пристанищният контрол, потвърди последното нареждане.

Очите на Мъри Блек се присвиха. Нещо не беше наред. „Джерусалем Бей“ не отговаряше и продължаваше да плава.

Боб Мускът вдигна бинокъла си в западна посока. Едно рибарско корабче, „Дестини“, минаваше през пристанище „Дарлинг“ и се насочваше към моста над пристанището.

— „Джерусалем Бей“, „Джерусалем Бей“! Тук пристанищен контрол. Трябва да спрете на място и да пуснете котва до второ нареждане. Потвърди! — В гласа на Мъри Блек се долавяха леки нотки на тревога, когато пусна бутона за предаване.

 

 

— Не стъпвай на седалката, скъпа. Хората после ще седнат на мръсното — смъмри Антия Блек дъщеря си, когато влакът в 9:47 от Стратфийлд стигна до спирка Таун Хол в града.

 

 

— Пристанищен контрол, тук „Джерусалем Бей“, чувате ли ме?

— Време беше — промърмори Мъри Блек, когато натисна предавателния бутон на микрофона на радиостанцията.

— Той ускорява — отбеляза Мускът, докато наблюдаваше контейнеровоза с бинокъла и за миг забрави „Дестини“.

— Пристанищен контрол, моите извинения, имахме проблеми с радиостанцията. Може ли да повториш?

Капитанът на „Джерусалем Бей“ говореше със силен арабски акцент. Обикновено това не би притеснило Мъри, но предчувствието му, че нещо не е наред с „Джерусалем Бей“, сега се засили. Когато фокусира бинокъла си върху кила на кораба, разбра, че Боб Мускът е прав. Килватерът на контейнеровоза вреше и кипеше и той тревожно увеличаваше скорост в посока Форт Денисън. Мъри знаеше, че ако мине покрай форта, щеше да бъде невъзможно да го накара да пусне котва преди моста.

— Пристанището е затворено за движение. Трябва веднага да дадеш заден и да пуснеш котва до второ нареждане. Потвърди и изпълнявай.

— Двата влекача също ускориха — съобщи Боб, докато все още оглеждаше пристанището през бинокъла. — От запад към моста се приближава рибарски кораб — добави той. „Дестини“ точно излизаше от входа на Дарлинг Харбър. — Вероятно се движи с около дванадесет възела. Мъри, какво става, по дяволите? — В пристанището строго се следеше за спазване на ограниченията в скоростта. Обикновено ги нарушаваха собственици на плавателни съдове, които излизаха в морето за удоволствие. Търговските съдове знаеха много добре колко солени са глобите и много рядко нарушаваха правилника.

— Боб, имам лошо предчувствие — каза Мъри, хвърляйки поглед на картините от горящите боинги, преди да се съсредоточи отново върху „Джерусалем Бей“.

— Пристанищен контрол, тук „Джерусалем Бей“. Имам тежко болен моряк на борда с криза от апендицит. Искам разрешение да продължа по курса.

Мъри Блек поклати глава.

— Боб, не вярвам на тия приказки. Радиото им си работеше отлично, докато наближаваха Хедс. Ако този беше толкова зле, щяха да съобщят още преди часове.

Мускът кимна мрачно.

— Съгласен, ще трябва полицията да се качи на борда.

— По-скоро военните, защото е прекалено висок, за да се качат полицаите, докато се движи. — Мъри Блек се протегна към телефона, който имаше пряка връзка с Държавния кризисен център.

 

 

В голямата военна база на армията в Холзуорти на четиридесет километра западно от града командосите трескаво подготвяха за смяна степента на бойна готовност. Сегашната им осигуряваше свободно време за тренировки по полигоните в базата. Без никакво предупреждение обаче степента на готовност „Предупреждение за готовност след четири часа“ беше сменена с „Действайте“. С професионализма, с който бяха известни, те прекъснаха обичайните си дейности. Успяха да съберат войниците, да раздадат бойните муниции и да вдигнат във въздуха три от черните хеликоптери „Блекхоук“ с по десет командоси в тях. От другата страна на летище „Лускомб“ самолетните механици колкото може по-бързо и доколкото позволяваше безопасността подготвяха двата въоръжени разузнавателни хеликоптера „Тайгър“, които трябваше да минат поддръжка за полет. А войниците бързаха да заредят оръдейните кули с 30-милиметрови патрони и 68-милиметрови ракети.

Пилотът на водещия „Блекхоук“ оглеждаше пристанището пред тях, докато машините се носеха бързо към града. Летяха ниско, малко над водата, и стрелката на спидометъра беше спряла на сто и деветдесет възела в близост с червената зона. Вторият пилот се обърна назад към майор Гулд, командира на екип „Делта“, който в момента довършваше плановете си и говореше по друга честота с командирите на отделения в другите две машини.

— „Орел“ се опитва да се свърже с вас на трети канал — прекъсна го вторият пилот.

Гулд потвърди, че е приел съобщението с двойно натискане на комутатора на вътрешната уредба, и преди да смени каналите, обяви:

— Тук „Делта“, край.

— Добро утро, тук е „Орел“. — Майор Гулд нямаше нужда от позивните на генерала. Той винаги и навсякъде би разпознал ниския сдържан глас на своя командир дори без ексцентричните радиопроцедури на генерал Хауърд. Независимо от сериозността на ситуацията генералът винаги успяваше да звучи така, сякаш обмисля неделната следобедна разходка.

— В добавка към ескортирането на „Оушън Венчърър“ до мястото му за приставане в Гор Коув имаме още един малък проблем.

Майор Гулд се ухили. Изречено от генерала, определението „малък проблем“ обикновено означаваше, че се готвят да те засилят право в лайната.

— Има малка промяна на плановете. „Джерусалем Бей“ се държи странно. Отказва да се подчини на заповедта на пристанищните власти да пусне котва и все още плава към пристанището. Току-що ми докладваха, че е отминал остров Кларк. Качете се на него и без да убивате напълно капитана и жалкия му екипаж, накарайте малките говнари да изпълнят нареждането. Твърдят, че има болен член на екипажа, но пристанищният контрол не им вярва. Нито пък аз. Бъдете внимателни, защото както е тръгнало днес, може и да не са такива, каквито изглеждат.

— Разбрано, „Орел“, край. „Блекхоук 2“ и „Блекхоук 3“, продължавайте с ескорта на „Оушън Венчърър“ и заемете позиции отляво и отдясно на моста. Аз ще се оправя с транспортния кораб.

Двата хеликоптера потвърдиха промяната в плановете и трите машини се издигнаха нагоре, за да минат над пристанищния мост. Водещият хеликоптер заедно с майор Гулд и неговите хора се понесе на юг, използвайки операта за прикритие, докато се подготвяха за рисковано бързо спускане с въжета върху палубите на „Джерусалем Бей“. Другите две машини поеха курс към големия танкер, който сега беше на половината път между Брадлис Хед и Кирибили Пойнт и на два километра от моста.

 

 

В Държавния кризисен център Кейт и Къртис гледаха левия плазмен екран, който получаваше сигнал от камерите, улавящи големия танкер и „Джерусалем Бей“. „Дестини“ се показваше иззад подветрената страна на Форт Денисън.

— Смятам, че освен тунелите трябва да затворим моста и да спрем влаковете — каза помощник-комисарят Макей на министъра на транспорта, който беше пристигнал заедно със съветника си.

— Всички? — попита министърът.

— Онези, които се движат из града.

— Това ще блокира цялата мрежа и ще пострадат всички избирателни райони — предупреди съветникът на транспортния министър.

— Господин министър, влаковете не са силната ми страна — намеси се бригадир Дейвис, без да обръща внимание на съветника, — но нека ви изясня какво става тук. Бяхме нападнати на три различни места. Засега не знаем със сигурност дали това е работа на Халид Кадир, но подобно на атаките на 11 септември, тези също носят отпечатъка на грижливо планиране. Няма гаранции, че тази операция е завършила и че не включва нападение в метрото като онова в Лондон. Ние говорим за защитата на живота на хората и ако затварянето на линиите под града означава спирането и на останалите, мисля, че хората в другите избирателни райони ще проявят разбиране.

 

 

Когато потеглилият от Стратфийлд в 9:47 часа влак влезе в Уинярд, машинистът погледна часовника си, все още ядосан заради мъмренето, което отнесе от началника си рано сутринта. Беше опитал да обясни, че през деня, за който ставаше дума, го хвана поредица от червени светофари през целия маршрут от Парамата до Хорнсби. За да навакса изгубеното време, щеше се да се наложи да надхвърли ограниченията на скоростта.

— Изобщо не ми пука — беше казал началникът, пазейки собствения си хляб. — Набий си в дебелата глава, че винаги се движим навреме.

Дежурният по движението в Уинярд се наведе към микрофона.

— Влакът на първи перон заминава за Хорнсби. Следващата спирка е Милърс Пойнт. Гостите на лунапарка трябва да слязат там.

 

 

Шофьорът на пътуващия на север камион „Хино“ чуваше сирените, когато излезе от Воломолоу и пое към северния тунел под пристанището. Джамал се беше погрижил мястото на взривяването на двата петтонни камиона да бъде близко до южните краища на двата тунела, така че да не попречат на експлозивите на дъното на пристанището в северния край.

От другата страна на северния бряг вторият шофьор, Абдул Азам, също чуваше сирените. Той спокойно караше по пътя към моста и източния тунел под пристанището и се усмихваше при мисълта за касапницата, която щеше да причини на всички, които му се бяха подигравали. Макар и часът пик да бе отминал, движението все още беше натоварено. Абдул съжаляваше единствено за това, че автобусите на неверниците не използваха тунелите.

— Аллах акбар! Бог е велик! — прошепна той и докосна взривателя в джоба си. За него входът на тунела под пристанището беше символ на влизането му в рая и точно в момента той се появи пред погледа му. Вече можеше да види огромния нос на „Оушън Венчърър“ долу в акваторията на пристанището, но сирените зад него приближаваха и когато погледна в огледалото за задно виждане, започна да се тревожи, че може да не успее да стигне до целта си.

Когато полицейската кола профуча край него с виеща сирена и святкащи буркани, полицаят на пътническата седалка махна ядно на Азам да спре. Двеста метра по-нататък колата се плъзна със свирещи гуми и застана напреко на входа към тунела. От нея изскочи полицай и вдигна ръка. Движението пред камиона на Азам започна да спира.

 

 

Мъри Блек набра мобилния телефон на Антия. Вече й бе оставил две съобщения да му звънне, но по някаква причина тя още не беше се обадила.

— Здравей, ти се свърза с Антия Блек. Ако оставиш мило съобщение, ще ти се обадя веднага щом мога.

— Скъпа, моля те, звънни ми — каза за пореден път Мъри. Вкъщи никой не вдигаше телефона и той се зачуди дали е гледала новините. — Трябва да знам дали всичко е наред при вас — добави и остави мобилния телефон отново на бюрото до снимката на семейството си, като си повтаряше, че жена му просто е забравила да включи телефона. После се обърна отново към „Джерусалем Бей“. Двата влекача продължаваха да порят водата след него и Мъри отново се пресегна за микрофона.

 

 

На „Монтгомъри“ Малик ал Фалид нареди на своя кормчия да държи курс след „Джерусалем Бей“, когато три хеликоптера „Блекхоук“ се появиха над пристанищния мост. Единият изчезна към града, а Малик наблюдаваше как другите два заеха позиция, за да защитават „Оушън Венчърър“. През бинокъла можеше да види войниците неверници, седнали на задните и страничните седалки. Спецчасти или командоси, помисли си той. При наличието на четири ракети можеха да си позволят само един пропуск. Малик протегна ръка към микрофона, който се люшкаше над главата му.

— „Уейвъл“, тук „Монтгомъри“. Свали хеликоптера отдясно на борд, ние ще се погрижим за другия — нареди и кимна на ракетните екипи, които не се виждаха, скрити в задната част на мостика на влекача. Времето за хитруване беше минало.

— С удоволствие, „Монтгомъри“. Аллах акбар!

 

 

Мъри Блек отново насочи бинокъла си към „Монтгомъри“ и „Уейвъл“. Втренчи се невярващо, когато изведнъж облечени в черно мъже наизскачаха от мостиците на двата влекача. Двата екипа на мощните влекачи се втурнаха към носовете им и започнаха да разхвърлят старите мушами встрани, за да открият тежки 50-калиброви картечници, монтирани на стойки. От двете страни на мостиците стояха членове на екипажа с пускови тръби за изстрелване на ракети на раменете и се притискаха към дебелите планшири, докато влекачите цепеха вълните към града.

— Исусе Христе — измърмори Мъри, докато се протягаше към червения телефон за връзка с Държавния кризисен център.

— Дейвис.

— Мъри Блек, пристанищен контрол. Насочете камерите си към влекачите. И двата са въоръжени с 50-калиброви картечници и успях да преброя четири екипа с ракети „Стингър“. По два на всеки от тях. „Монтгомъри“ поддържа курс на запад след „Джерусалем Бей“, но „Уейвъл“ смени курса към северната част на пристанището и се насочва към „Оушън Венчърър“.

— Благодаря, дръж ме в течение — отговори Дейвис с равен глас, докато вдигаше слушалката на телефона за директна връзка с главната квартира на специалните части.

 

 

Оранжевата светлина на сензорите започна тревожно да святка на контролния панел пред пилотите на „Блекхоук 2“ и в шлемофоните им запищя аларма.

— Ракета! Курс 1800! — изкрещя вторият пилот, младият капитан инстинктивно изтегли лоста за управление и запрати машината в остър завой, отмествайки горещината на ауспусите от пътя на ракетата. Предупреждението и маневрата бяха изпълнени бързо и спокойно от един от най-добре обучените пилоти в света, но беше твърде късно. Смъртоносната ракета, която се движеше с над 1500 км/ч, се заби в страничния ауспух на двигателя на хеликоптера.

Мъри Блек наблюдаваше с ужас как хеликоптерът се разпадна на части, след като се взриви в голяма огнена сфера, обвита в черни пушеци. Като в забавен кадър огромните перки се откъснаха от ротора и той се понесе из въздуха, преди да падне във водата, като за малко пропусна една от гумените лодки, съпровождащи „Оушън Венчърър“. Рулевият винт прелетя през пристанището и изчезна в един луксозен мезонет недалеч от резиденцията на премиера. Фюзелажът се разкъса на три назъбени парчета. Телата на пилотите и командосите паднаха във водата и първата гумена лодка, а след нея и втора се отдалечиха от охранителните си позиции.

От палубите на „Монтгомъри“ и „Уейвъл“ се чуха радостни викове, които отекнаха из цялото пристанище, а после се понесоха крясъците:

— Аллах акбар! Бог е велик!

Носът на „Блекхоук 3“ се наклони остро напред, пилотът даде пълна газ и полетя в търсене на прикритие. Когато машината се изви и изчезна от погледите зад един от северните пилони на моста, предупредителният сензор за ракетна атака вече светеше на таблото. Когато следата, оставяна от източника на топлина, в ракетата внезапно изчезна, системата за управление на стингъра веднага потърси друга мишена. След дадения приоритет на тунелите под пристанището сега полицията бързаше да затвори моста. Въпреки че бяха блокирали успешно множеството ленти откъм града, трафикът от север все още се качваше на моста. Мъри Блек безпомощно гледаше от контролната кула, издигаща се високо над пристанището. Смъртоносният пушек, оставен от ракетните двигатели на стингърите, изглеждаше неочаквано грациозен. Ракетата зави на юг, щом системата й за управление се прицели в стърчащия нагоре ауспух на един тридесеттонен камион. Нейният компютър не правеше разлика между различните топлинни източници, затова камионът избухна в кълбо от пламъци и пушек. Един автобус и няколко автомобила около камиона се сблъскаха и се завъртяха, запушвайки четирите ленти на моста.

— Пристанищен контрол, говори лоцманът на борда на „Оушън Венчърър“. Току-що един „Блекхоук“ избухна отляво на борд! — Без да са сигурни какво става, лоцманът и капитанът много добре знаеха, че са стъпили върху шестдесет хиляди тона лек суров петрол.

— Кулата, „Оушън Венчърър“ — отговори Мъри спокойно. — Пристанището е под терористична атака. Засега не сме сигурни коя е основната цел, но вие поддържайте сегашния курс. Край.

Ибн Кашоги отново попипа хладната стомана на беретата в джоба си.

 

 

Абдул Азам прецени, че има достатъчно място да се промъкне покрай предницата на патрулката, и натисна газта докрай. Завъртя камиона покрай спиращите коли и полетя към пролуката между полицейския автомобил и стената на тунела, карайки право към полицая, който трескаво му махаше да спре. Абдул се помоли без думи на Аллах, когато полицаят, застанал по средата на пролуката, престана да маха и извади пистолета. Шестдесет метра, четиридесет метра. Стисна челюсти, докато камионът набираше скорост надолу по аварийната лента. Два куршума изсвириха покрай кабината, лявата част от предното стъкло се пръсна, когато единият от полицейските куршуми го улучи. Още два куршума рикошираха от покрива на кабината, но Азам успя да запази спокойствие, стискайки взривателя в дясната си ръка. Полицаят отчаяно зареждаше нов пълнител, партньорът му също започна да стреля и страничният прозорец на Абдуловия камион се пръсна. След миг тежкият петтонен камион стигна до тях, здравата му броня блъсна патрулката, завъртя я със стържене в сноп от искри и уби единия полицай на мига. След удара камионът се наклони на две колела и арабинът се замъчи отчаяно да го овладее отново. Той натисна спирачките, отскочи от стената и машината занесе към долната част на тунела под пристанището и оживеното движение. От отсрещната страна идваше другият камион и наближаваше мястото, където трябваше да се взриви.

По-раншните нападения бяха излъчени на живо по радиото, но сега изведнъж предаването беше прекъснато.

— Това е съобщение от Инспекцията на тунелите под пристанището. Затваряме за движение и двата тунела. Всички превозни средства трябва да напуснат колкото е възможно по-скоро.

Азам отново обхвана взривателя в десницата си, наближавайки южния край.

— Много сте закъснели! — каза и вдигна предизвикателно юмрук. — Аллах акбар! Бог е велик! — изрева с цяло гърло.

Десетте килограма пластичен експлозив възпламениха два тона амониева селитра и тежката стоманена каросерия насочи през конусообразната фуния взривната вълна право към тавана на тунела.

 

 

В контролната кула Мъри Блек и Боб Мускът бяха вперили очи в двата влекача и „Джерусалем Бей“ и никой от тях не забеляза стълба мръсна морска вода, изтласкваща скали, късове бетон и парчета стомана, на около метър от повърхността. Не забелязаха и втория стълб, който се издигна от дъното мигове по-късно. Двата стълба вряща вода изчезнаха, а на тяхно място върху шибаната от дъжда водна повърхност, като символ на смъртта и разрушението отдолу, се появиха два нарастващи кръга масло. Хиляди тонове вода се изливаха през дупките, разкъсани в обвивките на тунелите. Черният дим бе изтласкан от двата им края и пожарите в горящите превозни средства заедно с виковете на ранените и умиращите бяха заглушени от шума на призрачно плискащата се в стените вода.

 

 

Когато „Оушън Венчърър“ се изравни с резиденцията на министър-председателя в края на нос Кирибили, Мусаид ибн Кашоги остави едната си ръка върху щурвала, а с другата извади беретата.

Експлозията беше оглушителна. Лоцманът рухна върху стоманения под, а от тила му бликна кръв. Кашоги стреля отново и помощник-капитанът се свлече до лоцмана. Кормчията от Саудитска арабия спокойно насочи пистолета към капитана и стреля още два пъти. Капитан Арне Свенсон умря още преди да се стовари на пода, а очите му застинаха със смразяващото осъзнаване на случващото се.

Кашоги бутна големите дросели на „пълен напред“. Двигателят на „Оушън Венчърър“ имаше размерите на малка сграда и тежеше повече от две хиляди тона. Цилиндрите му бяха само десет, но всеки от тях беше с размери на воден резервоар и главният инженер вдигна разтревожено поглед, когато електронният машинен телеграф най-неочаквано отбеляза максимални обороти. Той се протегна към микрофона, провесен над пулта за управление.

— Мостик, тук машинното.

Кашоги заключи задната преградна врата и не обърна внимание на обаждането от машинното отделение и все по-настоятелните повиквания от капитана на влекача „Уилбърфорс“. След автоматично прехвърления контрол над двигателя на мостика деветдесет хиляди конски сили започнаха да въртят още по-бързо триста и четири тонния колянов вал. Дълбоко под повърхността огромното витло на „Оушън Венчърър“ блъскаше глухо водата с все по-нарастваща бързина. Кашоги завъртя малкия щурвал от неръждаема стомана докрай наляво, предавайки десет тона хидравлично налягане на огромното кормило. Известно време не се случи нищо, но после градус по градус носът започна да се насочва към града и пилоните, издигащи се на южното крайбрежие. Мусаид ибн Кашоги вдигна юмрук.

— Аллах акбар! Бог е велик! Бог е велик!

 

 

— Мамо, къде сме? — попита Луиз.

— Уинярд, скъпа. Слизаме на другата спирка, която се казва Милърс Пойнт, и знаеш ли какво? — попита Антия, като едновременно оправяше жълтата шапка на Матю, която се бе плъзнала над очите му. — Ще минем по големия мост!

Очите на близнаците светнаха, те се спогледаха с възторг, а личицата им грейнаха в широки усмивки.

 

 

Генерал Хауърд преценяваше възможностите си. Да използва лековъоръжения „Блекхоук“ зад пилона срещу въоръжените със стингъри ислямисти, щеше да е съвременният еквивалент на Атаката на леката кавалерия^[1]. Ставаше все по-ясно, че „Джерусалем Бей“ е част от плана. За да имат майор Гулд и хората му някакъв шанс да се качат на борда, той трябваше да отвлече вниманието на влекачите. Който и да стоеше зад това, беше блестящ военен стратег, помисли си генералът мрачно. Ако тигрите бяха на разположение, те можеха да се заемат с влекачите със своите ракети и тежки оръдия.

— Шибаният министър и шибаните му съветници — измърмори генералът, докато се готвеше да даде нови заповеди на командосите в мощните гумени лодки, които търсеха оцелели сред отломките на сваления хеликоптер. Той протегна ръка за микрофона. — Екип „Чарли“, тук „Орел“. Край.

— Екип „Чарли“, край.

— Няма да е лесно, но искам да отвлечете вниманието на влекачите и да осигурите прикритие на екип „Делта“ за тяхното нападение срещу контейнеровоза. Край.

— Екип „Чарли“, разбрано. Край.

— Екип „Делта“, разбрано, час хикс след две нула. — Майор Гулд и хората му в „Блекхоук 1“ правеха последните приготовления за бързо спускане с въжета, докато се рееха зад платната на операта на Сидни, издигаща се над водата на Сидни Коув.

— Тук „Орел“, късмет. Край.

Генералът въздъхна дълбоко. Имаше само едно нещо, което мразеше повече от това да не бъде в центъра на действията, и то беше да праща войници да изпълнят задача, за която не бяха подходящо екипирани.

Капитан Джефри беше командир на двете гумени лодки и не се поколеба. Беше ядосан заради загиналите в хеликоптера свои другари и макар да се надяваше да намери някой оцелял, тази мисия беше по-важна. Той знаеше, че мъртвите и умиращите във водата щяха да постъпят по същия начин. „Джерусалем Бей“ току-що бе подминал Форт Денисън и след още няколко минути щеше да стигне до операта. Джефри огледа пристанището с бинокъла. Дъждът все още плющеше, но отвъд военноморската база можеше да види черните силуети на големите влекачи, които летяха към тях. Джефри се свърза със своя заместник в другата лодка.

— „Чарли 2“, тук „Чарли 1“. Аз ще се заема с десния влекач, а ти поеми левия.

— „Чарли 2“, разбрано. Край.

— Давайте, момчета!

Гумените лодки можеха да вдигнат до шестдесет възела, извънбордовите двигатели зареваха, а картечарите се хванаха за стойките да не паднат и откриха огън по влекачите със своите 7,62-милиметрови картечници МАГ-58. Със същия успех биха могли да стрелят по побеснели слонове с въздушни пушки.

Десетки уплашени жители на Кирибили се хвърлиха на подовете в жилищата си, когато картечарите на „Монтгомъри“ и „Уейвъл“ отвърнаха на огъня. Звукът от стрелбата на тежките и много по-стабилни 50-калиброви картечници не можеше да се сбърка, но Малик и неговите терористи бяха приготвили една още по-голяма изненада за командосите. В резиденциите на министър-председателя и губернатора телохранители с пребледнели лица се криеха зад най-дебелите дървета, които можеха да намерят. Да се оправяш с невъоръжени протестиращи, които се катерят по покривите със знамена, беше едно, а това тук — съвсем друго. Просто не бяха подготвени за подобна ситуация.

След като колегите му отвлякоха вниманието на влекачите, майор Гулд реши да действа веднага.

— Тръгвай!

Пилотът даде газ, „Блекхоук 1“ изскочи иззад операта и полетя ниско над водата, като внимаваше „Джерусалем Бей“ да остава винаги между него и влекачите. Командосите бяха притиснати към седалките, когато в последния момент пилотът вдигна машината рязко нагоре, прелетя над носа на кораба, спря и увисна над контейнерите зад фокмачтата.

Майор Гулд грабна съоръжението за спускане и изскочи от хеликоптера, повеждайки хората си към контейнерите на около шест метра под тях. Терористите на „Джерусалем Бей“ откриха огън от мостика и двама командоси паднаха от въжетата си, а телата им отскочиха и изчезнаха във водата. Командосите, които успяха да стигнат до контейнерите, се втурнаха напред, стреляйки в движение с 9-милиметровите си автомати „Хеклер & Кох“.

 

 

— Какво по дяволите… — изруга капитанът на „Уилбърфорс“, когато огромният танкер изви към пристанището и се отклони от курса на запад, който щеше да ги измъкне от престрелката в акваторията му и да ги заведе до Гор Коув.

— До лоцмана на борда на „Оушън Венчърър“, тук „Уилбърфорс“. Край… Лоцмане, тук „Уилбърфорс“, чуваш ли ме? Край — вече тревожно изстреля капитанът на влекача. Не беше получил отговор и на въпроса за изстрелите, които се чуха на мостика, а ако танкерът продължаваше да завива, накрая щеше да заседне на южния бряг.

Беше нещо нечувано един капитан на влекач да поеме работата на лоцмана на плавателен съд и това можеше да му струва лиценза, но капитан Джон Гилчрайст, наречен Блу, бе работил повече от двадесет години на влекачи и въпреки че никога не бе изпадал в подобно положение, не се поколеба.

— Тук „Уилбърфорс“, поемам командването от лоцмана — спокойно заяви той.

Бавно бутна напред дроселите, за да не блъсне големите гуми на носа на влекача в борда на завиващия танкер. Дъждът се беше усилил, биеше по предното стъкло на мостика и съскаше по вдигнатите от вятъра вълни. Блу Гилчрайст даде газ докрай и двата дизела „Дайхацу“ с по две хиляди и петстотин конски сили мощност реагираха на мига.

— „Уейвъртън“, дай пълен напред на десния борд — нареди Гилчрайст.

— „Уейвъртън“, разбрано. — Младият капитан на другия влекач беше получил лиценза си миналата седмица и бе потресен от свалянето на хеликоптера и касапницата на моста. Когато наклони назад джойстика на управлението, той бутна двойния дросел на „Уейвъртън“ твърде напред. Двигателите реагираха веднага и под големия влекач витлата, защитени от дебели бронзови предпазители, се завъртяха на сто и осемдесет градуса за част от секундата. „Уейвъртън“ полетя напред от танкера и младият капитан осъзна грешката си. Модерното найлоново буксирно въже издържаше на опън близо сто и седемдесет тона и беше два пъти по-дебело от ръката на възрастен мъж, но щом кинетичната енергия на мощния влекач се сблъска с непомръдващата маса на огромния танкер, който завиваше на другата страна, буксирът се скъса като конец и се стрелна назад с мощта на артилерийски снаряд. Морякът на предната палуба нямаше никакъв шанс. Въжето откъсна главата му и тя описа отвратителна дъга, пръскайки кръв по мостика на „Уейвъртън“. Осемдесет хиляди тонният танкер, чиито двигатели работеха на пълни обороти, продължи да завива към южния бряг.

 

 

Когато влакът, който потегли в 9:47 от Стратфийлд, излезе от тунела на метрото, машинистът веднага видя червения светофар. Трасето пред него изглеждаше чисто. Все още ядосан заради мъмренето на началника, той намали, но влакът продължи през моста към Милърс Пойнт от другата страна.

— Да се обадим ли на татко и да му помахаме? — попита Антия.

Очите на децата грейнаха. Изненадана от четирите съобщения, които я чакаха, Антия натисна бутона за бързо избиране на номера на Мъри.

— Къде сте? — отсечено попита той.

— Във влака, скъпи. Нещо не е наред ли?

— Къде е той?

— Точно излиза от тунела през моста. Защо? — попита Антия озадачена от тона на обикновено спокойния си съпруг.

— Можем ли да говорим с татко? Моля, нека говорим с татко! — настояха близнаците.

Мъри погледна към моста и с ужас видя вагоните бавно да се показват от тунела.

 

 

Човекът на Ал Фалид, който стоеше на кея на Джефри стрийт, беше проверявал толкова често показанията на компаса, че можеше да си представи въображаемата линия и насън. Западният тунел беше разположен под ъгъл сто седемдесет и осем градуса и „линията“ минаваше през десния ъгъл на автобусната спирка до пристанището и по-нататък до една точка на скоростната магистрала „Кейхил“, от която завиваше към консерваторията. Мъжът изчака, докато центърът на завиващия танкер пресече въображаемата линия, и натисна зеления бутон на мобилния си телефон. Мобилният телефон, завързан за колоната под кея на Джефри стрийт в подножието на хълма, звънна само веднъж. Детонаторите запалиха детонаторния шнур, който се беше проточил по дъното на пристанището до смъртоносните цилиндри.

Десет секунди по-късно всичките десет цилиндъра избухнаха с приглушен рев и стълб вряща вода изригна отдясно на борд на танкера, сякаш някой беше хвърлил подводна бомба. Само пет от цилиндрите лежаха под кила на завиващия танкер, но клиренсът беше по-малко от метър, така че и те бяха достатъчни. Взривът проби назъбена дупка във външната обвивка на „Оушън Венчърър“.

Ако не беше светнал предупредителният сензор на конзолата пред него, Кашоги дори нямаше да усети взрива.

— Слава на Аллах! — промърмори той.

Няколко от секциите, които трябваше да предпазват околната среда от разлив на петрол, се бяха напълнили с морска вода. Пълният товар петрол на борда и наводнените секции стигаха, за да потопят танкера под моста, запушвайки пристанището като бутилка с тапа.

 

 

Къртис О’Конър и бригадир Дейвис се спогледаха, когато камерата, монтирана на едно от най-високите здания в града, показа панорамна картина на пристанището. В горния ляв край на екрана танкерът все още завиваше, като носът му сключваше остър ъгъл с моста. В долния десен ъгъл на екрана „Джерусалем Бей“ почти се бе изравнил с операта. Няколко малки черни фигурки тичаха по контейнерите към предната палуба. В средата някакъв рибарски кораб току-що бе излязъл от Форт Денисън, сякаш се беше крил там от престрелката. Сега „Дестини“ плаваше с максимална скорост към танкера.

Дейвис отново се свърза по директната линия с главната квартира на специалните части на генерал Хауърд, която не беше далеч.

— Генерале, зная, че имате много работа в момента — каза той, — но един рибарски кораб току-що изскочи откъм Форт Денисън и плава право към танкера.

— Днес не е ден на хубавите новини — изръмжа Хауърд, когато затвори телефона и се протегна към микрофона на радиостанцията.

— „Тайгър 1“, във въздуха ли сте вече? Край.

— „Тайгър 1“. Още не, товарим муниции. Край.

— Щом излетите, свържете се с мен на тази честота. Край. Мамка му — изруга Хауърд. Е, ако нищо не можеха да направят за танкера, поне можеха да спрат „Джерусалем Бей“.

 

 

Докато дизелите на „Дестини“ работеха на пълни обороти под краката му, Джамал насочи двата лазерни лъча в точка на около два метра от ватерлинията на танкера. Когато двете червени точки на екрана на компютъра му се сляха в една, той изстреля противотанковата ракета, монтирана на левия борд, а после и тази на десния. Първата ракета прониза външната обвивка на „Оушън Венчърър“ и избухна на метър от вътрешната обвивка. Втората проби вътрешната обвивка и се взриви. Тежестта на милионите литри в средния резервоар на кораба беше огромна. Силен гейзер лек кувейтски петрол изригна от пробойните към пристанището и почерни белите гребени на вълните.

 

 

По-надолу в пристанището капитан Джефри и неговите командоси в летящите гумени лодки имаха много работа, докато бързаха към влекачите. Двете лодки трябваше да изминат още около триста метра, а Малик ал Фалид разполагаше с още едно оръжие.

Малик се приведе зад командната конзола, когато картечен откос рикошира от стоманения мостик на „Монтгомъри“. Той кимна на арабина, свит в десния ъгъл с гранатомет в ръцете.

— Колкото по-близо са, толкова по-добре. Пусни ги на сто метра и тогава ги довърши — заповяда тихо той.

Младият палестинец вдигна гранатомета РПГ-7 на рамото си. Стрелбата на командосите беше непрекъсната, но й липсваше точност заради подскачането на носовете на лодките по вълните при високата скорост, с която се движеха.

Като намери най-удобната стойка върху полюшващия се мостик, младият палестинец спокойно се прицели пред носа на едната лодка и стреля. Секунди по-късно противотанковата граната се удари в корпуса, избухна с оглушителен трясък и уби на място трима от неверниците. Когато разкъсаната лодка падна отново сред вълните, големите извънбордови двигатели все още виеха с пълна мощност, а останките потънаха сред облак разпенена вода.

— Аллах акбар! Бог е велик! — Малик сви юмрук и насочи големия влекач срещу хората, които се бореха с вълните.

 

 

Петдесет метра. Четиридесет метра. Докато променяше курса, за да избегне петролния гейзер, който бликаше от борда на танкера, Джамал вдигна предизвикателно юмрук. Натисна дроселите докрай, за да изстиска още малко скорост от траулера, и насочи тежкия кораб право към дупката в борда на танкера.

След като извика: „Аллах акбар!“, уверен в своето място в рая, Джамал спокойно натисна бутона на взривателя миг преди носът на „Дестини“ да се стовари върху борда на повредения танкер. Насочената взривна вълна с оглушителен рев проникна дълбоко във вътрешността на „Оушън Венчърър“. Гъст черен дим и подхранвани от петрола пламъци се стрелнаха седемдесет метра нагоре, обгръщайки платната на моста и екипите на „Бърза помощ“ и пожарната, които отчаяно се бореха да спасят оцелелите от по-раншното избухване на ракетата. Когато силната горещина от пламналия петрол започна да стопява асфалта на моста, хората хукнаха да бягат пеша от горящите коли. От огъня температурата достигна над хиляда градуса и стоманените стени, които отделяха резервоара в средата на кораба от останалите, започнаха да се огъват и поддават.

 

 

— Антия, дръпни внезапната спирачка. Веднага. И не задавай въпроси — тихо нареди Мъри.

— Но…

— Направи го!

Антия откри жълтата дръжка на внезапната спирачка близо до вратите. Над нея имаше табелка с предупреждение за тежка глоба и затвор заради злоупотреба, но Антия би поверила и живота си на Мъри. Тя дръпна спирачката и влакът спря на омаслените релси.

— Мамка му… — гневно изруга машинистът, когато изгуби контрол върху управлението.

 

 

Капитанът на „Джерусалем Бей“ опипваше взривателя в дясната си ръка, докато се свиваше под строшените стъкла на мостика.

— Прикривайте ме! — Майор Гулд изскочи иззад прикритието си, пускайки откоси с автомата, докато тичаше към основата на стълбата, която водеше към мостика над него.

Когато капитанът надникна през строшеното стъкло откъм левия борд, видя, че операта бе толкова близо, та можеше да различи баровете и кафенетата вътре. С неохота осъзна, че няма да може да докара кораба си до фериботните терминали в Сидни Коув, но беше по-добре да се взриви сега, отколкото никога.

— Аллах акбар! Аллах акбар! Бог е велик! Бог е велик! Бог е…

Взривателят се изплъзна от ръката му, когато майор Гулд влетя през вратата в задната част на мостика и го застреля.

 

 

Кейт Брейтуейт гледаше вцепенено плазмения екран в Държавния кризисен център, на който се виждаше буйно горящият танкер.

— Боже мили! — тихо възкликна Къртис и я прегърна през раменете.

 

 

На мостика на влекача Малик ал Фалид си сложи колана, за да не падне от седалката, докато „Монтгомъри“ и „Уейвъл“ се носеха с пълен ход към Хедс и безопасния Тих океан отвъд носовете.

— Бдете зорко! — нареди той. — Неверниците ще се опитат да мобилизират армията си.

 

 

На борда на „Мелбърн“ Кеке Нюболд се намести по-изправен на капитанското си кресло откъм десния борд на мостика. Веднага щом чу за нападението срещу Сидни, той обърна мощната фрегата и се насочи на север обратно към Хедс. После заповяда на своя главен инженер да изцеди всяка конска сила от големите газови турбини на „Мелбърн“. Огромното витло вдигаше водата в килватера на три метра височина. Телефонът до него започна да звъни, първият инженер по оръжейните системи се обаждаше от операционната зала две палуби по-надолу.

— Капитане, говори първи оръжеен инженер. Имаме нова информация, сър. По-добре да слезете, за да видите сам.

— Веднага — отговори рязко капитанът и остави фрегатата в ръцете на вахтения офицер.

Операционната зала бе осветена в зелено от екрана на радара и контролните дисплеи за водене на огън. Веднага щом влезе през стоманената врата, капитан Нюболд трябваше да си сложи слушалките, за да разговаря с генерал Хауърд.

— „Мелбърн“, край.

В гласа на генерала се долавяше сдържан гняв.

— Двата влекача бързат към Хедс и в момента са западно от координати Зет. Всички цивилни кораби са спрени. Имате разрешение да ги унищожите.

Кеке хвърли поглед към двете проблясващи точки на екрана на радара.

— Първи оръжеен инженер — изкомандва капитан Нюболд, — това са мишени за ракетите „Харпун“. Съобщете, когато са в обсег.

— Капитане, сър, мишени за харпуните 2412 и 2413 в обсег, готови за водене на огън.

— Огън — нареди Кеке без никаква проява на чувства.

— Огън — повтори инженерът.

Капитан Нюболд и оръжейният инженер наблюдаваха как първо едната, а после и другата ракета оставиха фосфоресциращи зелени параболи по екрана на корабния радар.

Горе на мостика лейтенант Кемпбъл насочи бинокъла си към двата влекача, което вече бяха отминали Сидни Хедс.

— Копелета — възкликна той, докато гледаше как първо „Монтгомъри“, а после „Уейвъл“ избухнаха в огнени кълба от пламъци и черен пушек.

 

 

Въпреки хаоса на Мъри Блек му трябваха по-малко от петнадесет минути, за да прекоси Обсерватори Хил и да стигне до влака. Докато тичаше към Антия и децата, по лицето му се стичаха сълзи.