Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (57)

57.

Градът мишена

Амон ал Фалид търпеливо чакаше сред тълпата, изсипала се от самолета и устремена да заеме позиции зад дебелата жълта черта, която обозначаваше бариерата пред пристигналите на главното международно летище на града мишена. Ал Фалид внимаваше лицето му да остава безизразно, докато попиваше всяка подробност. В продължение на няколко минути един след друг се бяха приземили не по-малко от шест боинга 747, веднага след като в шест сутринта ограничението за кацане и излитане на самолети беше изтекло. Но по някаква причина, известна единствено на властите, само половината от гишетата на митническия и паспортния контрол работеха. Опашките се виеха нагоре по наклонения под чак до района с безмитните магазини, където една митничарка с наднормено тегло грубо насочваше хората към различните гишета, сякаш пасеше стадо добитък.

— Които не са поданици, да се наредят ей там! — излая тя на групичка мюсюлманки.

Хора с вид на араби. И в тази страна беше същото, помисли си Ал Фалид, докато опипваше египетския паспорт, с който напусна Исламабад.

— Каква е целта на посещението ви? — настоя да научи младата жена зад гишето.

Ал Фалид се отказа да й напомни, че съвсем ясно го е отбелязал в квадратчето „Цел на посещението“.

— Аз съм учен в едногодишен отпуск — усмихна се той вежливо. — Моята специалност е архитектурата в този регион и в Южна Азия.

Митничарката погледна за последен път екрана пред себе си, подпечата паспорта му и му го върна.

— Приятен престой — пожела му тя отривисто, с напълно безизразно лице.

Ал Фалид се усмихна леко. Очевидно кръстосаните проверки не бяха успели да свържат американския му паспорт с египетския.

След като мина през последната проверка на багажа, влезе в залата за пристигащите, където го чакаше Джамал Рабани. Рабани бе нисък, мускулест, кръглолик, с къса черна коса и тъмни бдителни очи. Беше на по-малко от тридесет години; много умен и възприемчив и се оказа един от най-важните новобранци, които бе успял да вербува. Двамата се бяха запознали преди повече от пет години при едно от посещенията на Ал Фалид за набиране на членове. Когато се запознаха, младият Рабани, подиграван и тормозен в една от гимназиите по крайбрежието, която не се славеше с толерантност към различните, бе потънал в дълбока депресия. Предаността му към ислямската вяра и настояването му да извършва обедната молитва салат-ал-зухр и следобедната салат-ал-аср — две от петте всекидневни молитви — бяха причина за неговото рухване. Училищните грубияни само това и чакаха, а бяха и окуражени от отказа на учителите да му позволяват да излиза от час, за да се моли.

Ал Фалид знаеше, че мнозина в тази страна гледат на мюсюлманите като на заплаха за нейната ценностна система и че смятат ученици като Джамал за чужденци, макар и да са родени и отгледани тук. Също така бе наясно, че присъствието на мюсюлмани в страната често е повод за разгорещени спорове, особено в различни токшоута, в които водещите в по-голямата си част споделяха предразсъдъците на мнозинството от обществото. Тази нетърпимост улесни много работата на Ал Фалид по набиране на желаещи да се включат в джихада. Днес изключително интелигентният Рабани беше дясната му ръка. Ал Фалид му повери не само отговорността за клетката от навеса за лодки, но и отговорността по координирането на останалите групи, участващи в първото предупредително нападение.

— Амон, складът е наблизо. По пътя за града — поясни Джамал с усмивка, докато пъхаше билетчето за паркиране в машината. Когато бариерата се вдигна, той подкара незабележимото „Мицубиши“, купено втора ръка, и излезе от паркинга.

Тъй като беше неделя, движението не беше много натоварено. От летището ясно се виждаше градът, който не беше далече, с неговите високи административни сгради. Ал Фалид изду устни в тихо очакване. Днес хората можеха да се разхождат из парковете и да се забавляват и пекат по плажовете, помисли си той, но много скоро, ако Аллах, Всемилостивият и Милосърдният, пожелае, този град ще бъде хвърлен в пълен хаос.

Кимна със задоволство, когато Джамал спря пред склад в по-бедната част на града и излезе да отвори ръждясалите врати, на които се мъдреше табелка, закрепена с тел. На нея пишеше: „Камиони Атчисън“. Старият склад в западналата част на индустриалната зона близо до летището беше идеален. Вторичните цели бяха само на няколко минути път от него.

— Някакъв интерес от страна на властите? — попита Ал Фалид.

Джамал се усмихна.

— Като изключим планината документи, които се изискват, когато въртиш малък бизнес в тази страна, никого не го е грижа. Предупредих всички наши хора, че не бива с нищо да привличат вниманието. Един или двама искрени критици вече се набиха в очите на властите, затова им заповядах да не посещават тези джамии.

— Наблюдават ли ги?

— Да, както и една книжарница, която принуди правителството да преразгледа законите за забрана на литература. Затова забраних и ходенето в книжарницата.

— А камионите?

— Амон, изпълних точно всичките ти нареждания. Купих четиринадесет камиона втора употреба от четирима различни търговци. Петтонни „Исузу“ и „Хино“. Всички са в добро състояние. Седем от тях бяха преустроени, така че да могат да натоварят по 2,5 тона експлозиви. Подовете на каросериите бяха заменени със закалена стомана с конусообразна форма. Останалите седем ще се използват за нормална работа. Вече осъществихме няколко превоза до целите — похвали се Джамал. — В часа, когато искаш да взривим камионите, движението още е натоварено, но вече няма задръствания.

— Как поддържате връзка? — попита Ал Фалид, докато младежът отключваше малката метална врата, изрязана в основната ролетна врата на склада.

— С есемеси по мобилните телефони. При спешен случай съм разрешил да използват телефоните си открито, но тогава вече ще е късно за властите да реагират — обясни Джамал със слаба усмивка.

Той завъртя главния ключ за осветлението и големите индустриални лампи над тях забучаха, докато се загряваха. В предната част на склада стояха седем големи камиона, а зад тях бяха строени още толкова. Голямата работилница отзад беше със закрити прозорци.

— Миналата седмица завършихме с преустройството на последния от седемте камиона — каза Джамал, докато отваряше каросерията на най-близкия до работилницата. — Ето го, готов за зареждане. Очаквам тази нощ последната доставка тор от нашия торен завод на юг. Но няма да е обикновен селскостопански тор — започна да обяснява той. — За да осигурим достатъчно кислород за дизела, имаме нужда от амониева селитра, каквато употребяват в мините. Деветдесет и четири процента амониева селитра и шест процента дизел. Увеличих малко количеството на дизела, за да направя сместа по-резултатна.

— Имаше ли проблеми с доставката на горивото?

Джамал поклати глава.

— Ние го използваме за камионите — отговори, докато отключваше голямата работилница.

В дъното й се виждаше друго помещение със закрити стъкла и заключено.

— Тук смесваме съставките — посочи Джамал трите 200-литрови варела, разположени под стойки, на които бяха закрепени три индустриални бъркалки за боя.

— Какво е това? — заинтересува се Ал Фалид и махна с ръка към тънък алуминиев цилиндър, изправен на пода на работилницата.

— Това е нашето решение на проблема как да поставим експлозиви на дъното на пристанището — засмя се Джамал. — Вчера свършихме с пълненето, но ще ти обясня по-подробно, когато идем при навеса за лодки.

— А боята? — попита Амон, гледайки седемте големи бидона с жълти петна по тях.

— Малко от нея е разбъркана във всяка доза експлозив от амониева селитра и дизел — каза младежът. — Така можем да определим кога торът и дизелът са добре смесени.

— Джамал, сигурен ли си, че това ще избухне? — усмихна се Ал Фалид.

— Тимъти Маквей е използвал подобна смес, за да разруши федералната сграда „Алфред П. Мъра“ в Оклахома Сити през 1995 година. Проучих неговите методи и се оказаха много резултатни. Предизвиканият от него взрив уби сто шестдесет и осем души, рани осемстотин и повреди триста двадесет и четири сгради в радиус от шестнадесет преки. Използва се непрекъснато в минното дело — добави той уверено. — Обикновено го смесват на място. По същество амониевата селитра реагира с въглеводород с дълга верига. Мога да ти обясня химическата реакция на бялата дъска, ако желаеш.

Ал Фалид поклати глава.

— Щом си сигурен, аз ти вярвам, Джамал — отговори той с усмивка.

— Молим се тук, в работилницата. Така сме скрити от външния свят — продължи Джамал, погледна часовника си и подаде на Ал Фалид едно красиво тъкано молитвено килимче. После разгъна своето на пода с лице към знака, издълбан върху гофрираната ламарина над стойките, където се смесваха експлозивите.

— След молитвата искам да използвам твоя компютър. Когато се върна от юг, ми се ще да видя навеса за лодки и плановете ти за атаката срещу пристанището — каза Ал Фалид, докато коленичеше до Джамал.

На групата, която беше организирал в един град на юг, бе възложена задача, смятана от мнозина за невъзможна. В миналото няколко групи бяха планирали подобно нападение, но всички се бяха провалили. Ал Фалид знаеше, че мишената има огромна стойност като символ на мощта на Големия сатана, и беше уверен, че при подходящи условия, неговите хора щяха да успеят там, където другите се бяха провалили. Ако това станеше, нападението щеше да разтърси света.