Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (33)

33.

Главната квартира на ЦРУ, Ленгли, Вирджиния

— Разполагаме ли с планове в случай на терористично нападение срещу пекинската олимпиада? — попита Том Макнамара О’Конър, отмествайки фокуса от вероятните намерения на Ричард Халиуел.

— Все още разработваме различните сценарии и съответната ни реакция, но ръководителят на Олимпийския специален отряд ще ти представи проектоплан през следващите няколко месеца — обясни Къртис.

— Как се оформя? — попита Макнамара, който се интересуваше от мнението на О’Конър, за когото знаеше, че казва нещата направо.

— Най-голямото притеснение е възможна биологична атака. Генното инженерство на вируси е съвсем реална заплаха и може да се окажем без нужните ваксини. Въпреки че не съм видял нищо, което да потвърди подозренията ми, ако някой като Кадир успее да се докопа до биологично оръжие, а ние не вземем под внимание предупрежденията му и не започнем преговори, смятам, че ще го използва.

— На игрите?

— Олимпиадата в Пекин е особено уязвима, защото за две седмици през август над три милиона души от стотици хиляди различни места из цял свят ще бъдат съсредоточени на едно място. Щом си заминат, ако носят смъртоносен вирус, ще разнесат по целия свят нещо много по-убийствено от птичия грип. Но нещата не са толкова прости, колкото ги представят медиите, Том. Ти и аз знаем, че през 80-те години „Аум Шинрикьо“ постигнаха успех, когато поставиха в токийското метро найлонови пликове, пълни със зарин, и ги пробиха с чадъри, но вероятно си спомняш, че те бяха провели поне още девет нападения и единственото успешно от тях беше отново със зарин. Нападенията с антракс и ботулин се провалиха.

Том Макнамара кимна мрачно.

— Шоко Асахара. Още един шибан откачалник, обсебен от свършека на света. Той и бълнуващият луд Бъфет биха били добра двойка — изръмжа той. — Онова, което ме побърква, е, че инак нормални и умни хора вярват във всичките тия глупости. Ако японската полиция не беше пипнала тия гадове, те вероятно щяха да убият много повече от деветнадесет души… и колко бяха, хиляда ранени?

— Плюс около четири хиляди силно разтревожени. Не можем да ги виним за това. Когато видиш стотици хора, налягали по земята, а от носовете и устите им тече кръв, няма как да не се уплашиш. Ти си прав, ако имаха повече време и ако техните университетски генийчета бяха изолирали по-заразната разновидност на антракса, а не тази от ваксината, историята щеше да бъде твърде различна.

— Дааа — изсумтя заместник-директорът, — а ти видя ли окончателния доклад за антракса, използван срещу Дешъл?

Къртис кимна.

— Имам си собствена теория. Историята беше съвсем различна. Веществото беше годно за оръжие.

Къртис О’Конър и Том Макнамара бяха удивени, когато само шест дни след 11 септември някой изпрати антракс по пощата от Ню Джърси до „Ню Йорк Поуст“, Си Би Си, Ей Би Си, Ен Би Си и до кабинета на водача на малцинствата в сената Том Дешъл. Двама пощенски служители от службата за сортиране на писма в Брентуд починаха. Епидемиолозите от ЦКЗ трескаво изследваха над пет хиляди служители на Капитолия за зараза със смъртоносните спори.

— Том, който и да е изпратил веществото, не само има големи професионални умения, но и достъп до някои доста важни лаборатории. — Извършителите бяха успели да постигнат онова, което не се удаде на „Аум Шинрикьо“ и други терористични организации. Бяха съумели да пречистят антракса до степен, когато той става по-лек от въздуха, така че да се носи като аерозолна мъгла. — Този антракс беше не само много чист и концентриран, но и човекът, който го е направил, е съумял да изнамери начин да облече спорите.

— Това трудно ли е? — попита заместник-директорът, тъй като знаеше, че О’Конър е работил преди като биохимик.

— Много. Антраксът за Дешъл трябва да е дошъл от държавна институция. Като изключим нашите и на някои наши съюзници, няма много лаборатории с подобни възможности — добави многозначително Къртис, подозирайки, че нападението е дошло някъде от вътрешността на Съединените щати. — Спорите на антракса са яйцевидни, приличат на капсули с лекарство срещу главоболие, само че се измерват в микрони, което ще рече една милионна част от метъра — обясни Къртис. — Не можеш да ги видиш с просто око, но някой беше успял да ги облече с дори още по-миниатюрни частици силициев диоксид.

Смразяващото откритие на специалистите от ИИЗБА на САЩ, което запазиха в тайна, беше, че използваните в атаката срещу Дешъл микроскопични спори на антракса бяха облечени с филм от микроскопични частици стъкло, хиляди пъти по-малки от самите спори. Постижението бе равносилно на това да поставиш зрънце пясък върху ябълка, но в измерения, които не биха могли да бъдат видени с обикновен микроскоп. За това щеше да е нужна изключителната разделителна способност на електронния микроскоп.

— Силициевият диоксид беше причината спорите да се трошат и ронят. Ако успееш да направиш това, антраксът става не само по-лек от въздуха, а може да мине през порите в хартиения плик.

Том Макнамара подсвирна. И двамата знаеха, че Bacillus anthracis съществува естествено в добитъка и може да лежи „заспал“ в земята с години, обаче щом бъде вдишан от човек, спорите се разтварят, развиват се в активни бацили, клетки с формата на пръчка, които се умножават с учудваща бързина и мигрират към лимфните възли в гърдите. Първите симптоми са измамно подобни на тези при грипа: главоболие, температура, кашлица, студени тръпки, понякога и повръщане. Така смъртоносното нападение лесно можеше да остане незабелязано. Ако бъде лекуван от грип, пациентът започва да се чувства по-добре, но това се случва и когато не го лекуват. Антраксът има характерна ремисия — смъртоносните му бактерии отстъпват за малко, за да се прегрупират. Когато се завърнат, в мозъка започват да се пукат кръвоносни съдове, кожата на болните започва да почернява, а гръдната кухина се изпълва с течност. Известни са случаи, когато жертвите умират насред изречение.

— Ще прочета с интерес доклада за безопасността на игрите — каза Том, протягайки се назад за друга тъмночервена папка. — Междувременно, спомняш ли си доклада за Едуард Долински, който получихме само от един източник? Белият дом го иска в нашия отбор.

— Том, ти се бъзикаш! — Къртис О’Конър поклати невярващо глава, а изражението му бе сходно с това на Макнамара.

— Ще ми се да го правех. Подозирам, че това е друг малък бисер, пробутан от вицепрезидента. Той иска Долински в нашия екип, а не в този на руснаците или Кадир. Не смятам, че в началото президентът беше съгласен, но после много се разпали.

— Еспозито?

— Не мисля. Малкото лайно е изплашено до смърт да не изтече нещо преди следващите избори. Ирак е достатъчно гадна тема, но подобно разкритие ще бъде последната капка и демократите най-после ще получат своя триумф. Моите шпиони ми съобщиха и май са прави, че всъщност президентът е променил мнението си, след като чул словото Божие от този шантав проповедник.

— Том, не разбирам. Като изключим този грузински източник, не съм видял никаква друга разузнавателна информация, че „Ал Кайда“ притежава средства да проведе биологично нападение. Така, както се държат секретарят по отбраната и неговите съюзници неоконсерватори, човек ще си помисли, че става дума за вече съществуваща опасност. Ти и аз сме наясно, че не е така.

— Зная, но президентът е убеден, че освен нарастващото икономическо влияние на Китай и пекинската олимпиада най-голямата заплаха за Съединените щати е биологична атака, и се тревожи, че ако не измъкнем Долински, Кадир и лудите му имами ще я осъществят.

— Ние?

— За да бъда по-точен, ти — ухили се Том. Колцово беше ужасно далече и двамата мъже не си правеха никакви илюзии колко опасна може да се окаже подобна мисия, но хуморът послужи за разведряване на напрежението. — Винаги си казвал, че би предпочел да се върнеш на активна служба.

— Да, но ми харесва и да живея — отговори О’Конър, докато мисълта му го връщаше към други провалени операции в предходните години. Спасяването на американските заложници в Техеран, наредено от президента Картър, беше провал и реши съдбата на неговото президентство, когато през 1980 година катастрофално загуби от Роналд Рейгън. „Сибир никога не е бил в челото на списъка с назначенията ми.“

Том Макнамара продължаваше да се усмихва.

— В момента сме в процес на договаряне закупуването на руски транспортен хеликоптер Ми-8Т с надеждата, че руснаците ще го вземат за свой, но и ние ще трябва да го разпознаваме.

Къртис направи гримаса. И преди беше летял в руски хеликоптери.

— Когато сделката приключи — продължи Том, без да му обръща внимание, — няколко пилоти от специалните ни части ще бъдат обучени да летят на него. Работи се по въпроса от Държавния департамент да се получи маршрут, който вероятно ще бъде малко труден — каза Макнамара, майсторски омаловажавайки трудностите.

Полетът щеше да включва потегляне от военновъздушната база „Манас“, която Съединените щати бяха наели в Бишкек, столицата на Киргизстан. Щеше да се наложи да се предложат големи поощрения и на Казахстан, за да позволи на спасителния хеликоптер на Къртис да зареди и да лети по протежение на 500-километровата граница между Казахстан и Китай до мястото, където казахската, китайската, руската и монголската граница се събират високо в планината Алтай на юг от сибирската степ. Това беше една от най-трудните, безлюдни и опасни територии за летене в света.

— Предполагам, че първо ще искаш да влезеш и да осъществиш контакт с Долински?

— Трябва да помисля по въпроса — отговори Къртис, докато в главата му започна да се оформя неясен план, покрит почти изцяло с примигващи червени светлини, — защото още не съм убеден, че иска да дезертира. Измъкването му от Колцово няма да е детска игра и щях да се чувствам много по-спокоен, ако знаехме дали на тази информация може да се вярва.

Заместник-директорът можа само да кимне в съгласие. И двамата имаха дългогодишен опит и добра подготовка, за да се справят и с най-опасната мисия, но нещо в дезертьорството на Долински караше и двамата да бъдат много предпазливи.

— И само за да те зарадвам — каза Том, протягайки се за още една тъмночервена папка, — директорът ми съобщи, че Халиуел иска двама учени, които да помагат на Долински, когато го измъкнеш от Колцово.

Този път папката беше маркирана „Строго секретно — Никакви чужденци — Ограничено разпространение“. Етикетът с „Никакви чужденци — Ограничено разпространение“ не беше изненадващ. Администрацията се готвеше да пренебрегне един от най-важните международни договори, които Съединените щати някога бяха подписвали — Договора за биологичните оръжия и токсините. Последствията от биологична атака се смятаха за толкова унищожителни в световен мащаб, че Договорът за биологичните оръжия и токсините бе подписан и ратифициран от почти сто и петдесет страни. Във войната срещу тероризма и този договор, подобно на Женевската конвенция за отношението към военнопленниците и на Обединените нации срещу мъченията, щеше да бъде пренебрегнат.

— Лабораторията на „Халиуел“ е много изолирана — продължи Макнамара, — но въпреки това искат учените, които работят по генетичните промени на вирусите, да бъдат колкото е възможно по-малко.

— Учените избрани ли са?

— Полковникът, който сега командва ИИЗБА на САЩ, някакъв тип на име Васенбърг Трети, бе помолен да предостави двама от своите най-добри хора, въпреки че не му беше обяснена истинската причина. Всъщност му поискаха да предложи квалифицирани за работа в лаборатории с четвърта степен на сигурност за изработване на ваксини за обществото срещу едра шарка. Трябва да провериш предложенията му. На хартия изглеждат наред, но аз помня Васенбърг още като лейтенант. Абсолютен идиот и фанатичен проповедник до мозъка на костите.

— Не смятах, че пускат идиоти в морската пехота — подхвърли Къртис. Когато ставаше дума за корпуса, О’Конър никога не пропускаше да закачи шефа си за неговия яростен патриотизъм.

— Не го правим! — За миг Том се навъси, после се ухили, осъзнавайки, че Къртис се бъзика с него. — Дядото на Васенбърг е бил адмирал, а баща му четиризвезден генерал, което вероятно обяснява как е попаднал в морската пехота, макар да не зная откъде се е взел този трети Васенбърг. Вероятно майка му се е изчукала с момчето, което е чистило басейните. Свалихме го с подводница на брега за тайно проникване само за да се окаже, че там го чакат куп телевизионни камери със запалени прожектори. Вината не беше негова, но той взе, че се обърна и даде пресконференция. Тъпанар! — Том Макнамара поклати глава при спомена. — Аз бях в оперативната зала на „Ейбрахам Линкълн“ и наблюдавах случващото се. Половината му взвод беше избит след това, той получи рана, така че го пратихме в лечебницата.

— Как е стигнал до ръководството на ИИЗБА на САЩ?

— Предполагам, че секретарят по отбраната го смята за умник. А има и връзки — обясни Том. — Чувал ли си за професор Имран Сайед?

— Ако е същият, за когото смятам, че става дума, тогава поне това предложение го бива. Срещнах го преди няколко години. Сайед е един от най-добрите вирусолози в света, макар че е малко странно Васенбърг да се откаже от учен от такъв ранг, независимо колко е деликатно всъщност кой ще бъде свръзка. Още по-странно е, че професорът е приел.

— Още не е — отговори Том. — Нито другият учен. Част от работата ти ще бъде да им припомниш какъв е дългът им към тяхната родина.

— Кой е другият?

— Някоя си д-р Кейт Брейтуейт. Подробностите са тук вътре — каза Том и подаде папката на Къртис.

— Много приятна за окото — заключи Къртис с усмивка, докато гледаше снимката на Кейт на вътрешната страница.

— О’Конър, понякога си мисля, че мозъкът ти е в долната глава — възмути се Макнамара и забели очи. — Едва ли се налага да ти припомням, че системата още не е забравила лошия ти късмет с рускинята.

— Тя ми даде много полезна информация — възнегодува Къртис, но с усмивка на уста.

— Тя ти даде не само това — сопна се заместник-директорът, гледайки над очилата си. — Искам да водиш тези двамата по същия начин, както би водил двойка агенти от Москва. — О’Конър се ухили самодоволно и Том веднага съжали за това сравнение. — Мисли си за Белуджистан, където ще бъдеш изпратен, ако прецакаш работата. Щом се убедиш, че могат да се справят със задачата, а като се хвърли око на професионалните им биографии, в това не може да има съмнение, остави ги да работят и ги накарай да свършат своята половина.

— Том, финансирането е на черно — възрази О’Конър, сега вече по-сериозен. — Ако се опитам да ги водя по същия начин, както сме водили агенти в Москва, ще трябва да се срещам с тях поотделно в парка „Лафайет“ и те ще луднат. Смятам, че трябва да направим нещата колкото може по-нормални. Не е тайна, че разговарям с много учени за опасността от биологичните оръжия. Нали ходя на техни конференции, за бога.

Том Макнамара изръмжа.

— Оставям подхода на теб, стига случващото се в „Халиуел“ да си остане непроницаемо. Колкото до ваксините, вицепрезидентът изглежда особено загрижен нашите атлети и официалните лица в делегацията ни за Пекин да бъдат защитени, така че, без да разкриваш какво ще правим, трябва да поддържаш тясна връзка с нашия Олимпийския комитет.

— Имаме ли вече кодово име?

— Операция „Плазмид“^[1]. И тя трябва да остане колкото е възможно по-тайна. Освен мен, теб и вундеркинда на седмия етаж за нея знаят много малко хора. Дори държавният секретар не е информиран. Само президентът, вицето, секретарят по отбраната и малкото лайно Еспозито.

— А Халиуел?

— Днес следобед президентът ще играе голф с него и според характеристиката, която му направи, щом могат да паднат пари, той ще се включи.

Д-р Ричард Халиуел се беше включил още от деня, когато строго секретната лаборатория получи сертификат като безопасна, но не по начина, който Том Макнамара или О’Конър можеха да си представят.

 

 

Отново в кабинета си, Къртис прегледа документите на двамата учени. Съобразявайки се с неразумното искане на Белия дом програмата да е започнала вчера, налагаше се да ги привлече още утре. Той се замисли над своя подход. И двамата бяха непоколебими противници на запазването на запасите от едра шарка и Къртис трудно щеше да ги убеди да станат част от тайната операция „Плазмид“, макар собствените му симпатии да бяха на страната на учените. За разлика от администрацията, която си нямаше и представа колко опасна може да се окаже подобна разработка, двамата учени щяха да са напълно наясно в какво се впускат.

Къртис О’Конър погледна часовника и се приготви да си върви. Беше почти полунощ, въпреки че в непрестанната борба срещу тероризма полунощ беше само началото на нов ден във Фермата^[2]. Снимката на Кейт Брейтуейт му напомни колко отдавна не е бил в компанията на красива и интелигентна жена. Работата му пречеше да поддържа дълга връзка. Пък и знаеше, че прекаленото емоционално обвързване с някого може да стане причина да изгуби целенасочеността в работата, която имаше да върши. Бегло си помисли какво ли би било да живееш един малко по-нормален живот. Живот, който не се диктува от работата и щеше да му позволи да си има някого, при когото да се прибира у дома.

Прокара пръсти през косата си и въздъхна дълбоко от неудовлетвореност, а мислите му се върнаха към другата част от неговата мисия. Е, О’Конър, щом стана дума, можеш ли да прескочиш до Колцово в Сибир и да се покриеш в Алтай, където температурата пада до минус 40, и да докараш този Долински в Щатите? Разбира се, руснаците може малко да се ядосат и няма никаква гаранция, че набегът няма да се превърне в касапница, но ти ще се оправиш. Както винаги. О’Конър поклати глава и набра комбинацията на своя сейф.

— Ние май никога не се учим — измърмори той.

При измъкването на хора винаги ставаше някакво объркване, както Оливър Норт и Роналд Рейгън научиха, след като аятолах Хомейни свали шаха на Иран през 1978 година. През следващата година шейсет и шест американци бяха взети за заложници в посолството на САЩ в Техеран. О’Конър си припомни опита за тяхното спасяване, превърнал се в пълна катастрофа. Един от хеликоптерите на морската пехота марка „Сталиън“ се блъсна в транспортен самолет С-30 в иранската пустиня и в паниката да се измъкнат бяха забравени строго секретни планове, идентифициращи всички агенти на ЦРУ в Иран. Къртис знаеше, че трябваше да минат години, докато се възстановят от това нещастие, а сега предстоеше друго. Спасяването на Долински от лапите на Кремъл щеше да почака, първо да се оправи с учените и Халиуел, помисли си той. Докато вървеше към пропуска при главния вход, за да излезе навън в остатъка от нощта, си мислеше за света, който беше напълно полудял.