Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (44)

44.

Центърът за контрол на заболяванията, Атланта, Джорджия

Професор Имран Сайед се огледа, за да провери дали не идват коли. Двамата с Кейт излязоха от паркинга на хотела в Атланта и поеха към Клифтън Хайуей и главната квартира на Центъра за контрол на заболяванията.

— Боже, колко е хубаво човек да се измъкне от института — отбеляза Кейт и отпусна глава на облегалката.

Имран кимна.

— Да. Макар да не ми харесва онова, което ще правим, ако бях останал още малко около полковник Васенбърг, непременно щях да му ударя някой и друг шамар.

— Щеше да ти се наложи да се съобразяваш. Имран, откъде ги намират такива? ИИЗБА на САЩ, съъър! — изръмжа тя и толкова рязко козирува, че се плесна по челото, съвършено имитирайки пъпчивия капитан Кроушоу.

Имран се ухили.

— Правите го много добре, д-р Брейтуейт — закачи я той. — Да не би през предишния си живот да сте служили в армията?

— Понякога се чудя — отговори Кейт с усмивка — как е възможно талантлив учен като теб да говори толкова смахнати неща.

Професорът се засмя.

— Снощи ми звънна Къртис, за да ни пожелае всичко хубаво. Каза, че Халиуел ни кани следващата седмица на обяд в трапезарията на управителния съвет. И да не вземеш да планираш нещо в лабораторията за следобеда. Говори се, че винарската им изба е отлична.

— Напълнили са я с помощта на лекарствата, които продават десет пъти по-скъпо, отколкото струват в действителност — подхвърли цинично Кейт, сещайки се за снимката на Халиуел. Нещо в този човек й действаше като предупредителна табелка с надпис „Внимавай!“.

Двамата потънаха в мълчание, без да се смущават един от друг, заети с мисълта как да предотвратят надвисналата катастрофа с едрата шарка и ебола.

— Чудя се как ли е Мавърик — обади се Кейт по някое време. Розово-оранжевата сграда на Центъра за контрол на заболяванията с панорамни прозорци се извисяваше над елегантната японска градина до входа. — Понякога, щом погледна в големите му тъжни очи, ми се ще да се провалим с този експеримент. Едрата шарка никога не е заразявала животни. Мисля си, че не бива да й помагаме, дори това да означава, че няма да получим ваксина.

Професор Сайед кимна, докато показваше пропуска си на охраната.

— Въпреки че — рече той, докато караше към паркинга пред лабораториите с максимална защита, където държаха маймуните, — като се има предвид случилото се през последните двадесет и четири часа, само бог знае какво си е наумил Кадир. Ако не съумеем да накараме едрата шарка да се прехвърли на друг вид, поне ще разработим противовирусно лекарство. Ако успеем, това ще стане благодарение на нашите предходници, и то не за първи път.

— Струва ми се доста съмнително, че ще накараме вируса да се прехвърли на друг вид. Да не говорим за опасността от супервирус, който включва и ебола — отговори Кейт, размишлявайки за безсмислието на войните и склонността на човешката раса към самоунищожение.

Сграда №18 в средата на новия лабораторен комплекс за сто и шестдесет милиона долара в кампуса Ройбал на Центъра за контрол на заболяванията в Атланта беше отчасти вградена в склона на един хълм и се издигаше до старата шестетажна лаборатория с максимална защита. Беше близо и до подземния команден център, който щеше да се използва при избухване на заразна болест или биотерористично нападение срещу Съединените щати.

Кейт и Имран минаха през външната охрана и се насочиха към лабораториите с четвърта степен на защита. В тях работеха нищожна част от деветте хиляди служители на ЦКЗ. Малцина бяха обучени и имаха сертификат за това. Кейт се усмихна на пазача зад бюрото, когато спряха пред последния пост на охраната. Един след друг двамата вкараха биометричните си карти и всеки поотделно погледна в камерата, която сканира ирисите им. Ирисът е като пръстов отпечатък, но още по-сигурен. Вероятността двама души да имат еднакви шарки беше 1 на 1078. Многото нули означават, че шарките са почти напълно неповторими.

След като компютърът свери данните в паметта си с ириса на Кейт, червената лампичка светна в зелено, и тя последва Имран през въздушния шлюз с херметична врата, зад който се намираха външните кабинети и складовете с оборудване на една от най-обезопасените лаборатории в света.

Новият комплекс с четвърто равнище на защита бе изграден много добросъвестно. За да не се напуква, бетонът бе мокрен дълго време, а за да се гарантира абсолютната херметичност на подовете, стените и таваните, върху тях бяха положени специални слоеве изолационни материали.

Подобно на новия строеж в „Халиуел“, целият комплект от филтри, водопровод и канализация, системи за обеззаразяване и вентилация и дублиращите ги резервни системи беше тестван внимателно цели шест месеца, преди лабораториите да получат сертификат за безопасност. Инженерите бяха разположили системите, които изискват поддръжка, извън заразната зона. Щом веднъж една лаборатория заработи с ебола, едра шарка, треска ласа, марбург, ботулизъм или някой друг от около двадесетте вируса и бактерии, причинители на болести, за които нямаше лечение, инженерите по поддръжката не биваше да се доближават до помещенията.

Кейт се съблече и си сложи зелена хирургическа престилка в личната си кабинка с трета степен на защита. Залепи латексовите ръкавици за ръкавите, обу тънки зелени чорапки и си сложи тапи в ушите, за да приглуши поне малко острото съскане на въздуха, който щеше да напълни костюма й. Отпусна се на пейката и започна да нахлузва яркосиния си защитен скафандър. После се изправи, спусна дебелия прозрачен пластмасов визьор, който се затвори херметично на мястото си, включи дихателния апарат за регулиране на налягането в костюма и го преметна през рамо. Сетне повлече крака от кабинката за обличане към стоманения въздушен шлюз, белязан с четири яркочервени концентрични кръга — международния знак за биологична опасност. Затвори вратата след себе си и мина през помещението с душовете за обеззаразяване, после влезе във вътрешния стоманен въздушен шлюз, където Имран вече я чакаше.

— Вашите ботушки, мадам! — поднесе й галантно чифт галоши, усмихвайки се широко зад пластмасовия визьор на избелелия си син защитен костюм.

Тя едва долавяше гласа му, но знаеше, че той крещи, което си беше стандартната процедура за заразна лаборатория. Кейт се усмихна в знак на благодарност, обу гумените галоши и го последва през друг въздушен шлюз в смъртоносната лаборатория.

В далечния й край се отвори една врата и оттам се показа гледачът на животните, д-р Ричард Мейерс. Дори зад космическата маска на лицето Кейт различи мрачното му изражение.

— Имран, това изобщо не ми харесва — изрева той, когато дотътри крака до тях.

— Нито пък на мен, Ричард. — Двамата бяха стари приятели. — Маймуните готови ли са за пътуването до „Халиуел“?

Ричард Мейерс кимна.

— И на тях не им харесва! — обяви той с тъга в гласа.

Кейт и Имран се приготвиха да отключат трезора, където се съхраняваха запасите от едра шарка. Пред вратата му предварително бяха сложили стоманен сейф. За първи път запасите от едра шарка щяха да напуснат Центъра за контрол на заболяванията. Имран бе уредил голям полицейски ескорт и камион, който твърде много приличаше на бронираните камиони, с който банките превозваха пари в брой. А за това, че със запасите от едра шарка в камиона може да се случи произшествие, дори не му се мислеше.