Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (39)

39.

Главната квартира на ЦРУ, Ленгли, Вирджиния

Кейт Брейтуейт полагаше усилия да сдържа гнева си, докато правителственият автомобил, изпратен за нея, летеше по шосе №123 към Маклийн, Вирджиния, но не можеше да спре да мисли за случилото се през деня. Идиотът полковник, командващ ИИЗБА на САЩ, просто беше отказал да я приеме. Когато получи писмото му за преназначаване като офицер за свръзка във фармацевтичната компания „Халиуел“, тя поиска да говори с него, но не успя да мине покрай неговия помощник.

— Д-р Брейтуейт, полковникът е много зает с работа от държавна значимост и съжалява, че няма да може да се види с вас — беше заявил много сериозно капитан Кроушоу, застанал пред обрамчената с пясъчни чували врата на полковник Васенбърг, и не я пусна да влезе във вътрешността на бункера.

— Кроушоу, това наизуст ли трябваше да го научиш, или подобни официозни глупости ти идват естествено? — попита язвително тя, преди да се завърти и да си тръгне бясна.

Тъп подлизурко, беснееше вътрешно тя. Искаше й се да го просне с един тупаник и ако не беше съветът на Имран да се остави на течението, за да види на какво е способна системата, щеше да напусне още на мига. Кейт изпитваше огромно уважение към преценката на професора, може би наистина си струваше да остане и да се бори срещу системата отвътре, но изобщо не съзираше някакви шансове да промени нещата. Знаеше, че фармацевтична компания „Халиуел“ се интересува само от едно-единствено нещо — печалбите. Предчувствието на Кейт Брейтуейт за предстояща неприятност се усили, когато правителствената кола намали и зави към главния вход на Централното разузнавателно управление.

— Защо завиваме към ЦРУ? — попита тя шофьора.

— Госпожо?

— Това е Централното разузнавателно управление. Защо спираме тук? — поиска да разбере Кейт.

— Съжалявам, мадам, но ми наредиха да ви докарам тук.

Кейт не каза нищо. Нямаше смисъл да си го изкарва на шофьора, той само си вършеше работата. Ядът й не намаля въпреки бързината, с която преодоля проверките, за да се изправи най-накрая пред един як и невероятно добре изглеждащ мъж, около четиридесетгодишен по нейна преценка, който я чакаше встрани от рецепцията.

— Д-р Брейтуейт, здравейте. Аз съм Къртис О’Конър.

Кейт се здрависа с него, изненадана от топлината на неговата усмивка и заинтригувана от лекия ирландски акцент. Но предвид събитията от последните двадесет и четири часа, тя нямаше да се остави да бъде омагьосана от когото и да било. Вторачи се в Къртис, без да продума.

— Д-р Брейтуейт, разбирам, че всичко това е малко изненадващо, но обещавам съвсем скоро да научите всичко — небрежно подхвърли Къртис, докато я водеше към коридора, прекосявайки широката пет метра гранитна емблема на ЦРУ на пода. — Мога ли да ви предложа кафе? Имам собствена кафеварка — обяви О’Конър с момчешка усмивка и посочи машината за еспресо „Фаема“, която някак се беше изхитрил да напъха в ъгъла на лавицата за книги. — Предлаганото от управлението не става за пиене.

— Да, благодаря. Черно — отговори Кейт и леко се отпусна.

Къртис О’Конър беше чаровен и в компанията му гневът й се уталожи. Неколцината служители на управлението, с които се беше срещала преди, бяха болезнено скучни и прекалено обвързани с правилата. Този обаче май беше различен. Кейт побърза да си напомни, че вероятно той е част от същия екип, от който беше и полковникът, и заради това трябва да остане нащрек.

— Докторе, имате впечатляваща професионална биография — поде Къртис, решил да действа с хапливата австралийка според правилата. Никакви малки имена, докато не спечели доверието й. Както скоро щеше да разбере, това беше мъдра стратегия. — Онова, което ще ви кажа, е класифицирана информация на равнище над строго секретно, така че трябва да получа съгласието ви, че независимо от вашето решение, тя ще си остане между нас и няма да я споменавате пред никого без мое изрично разрешение.

— Господин О’Конър, вие командвате тук.

— Приемам това за съгласие — каза Къртис и я стрелна с още една разоръжаваща усмивка.

Не беше трудно човек да изпита топлота към този мъж, помисли си Кейт, но когато той очерта действителната причина да бъде командирована в „Халиуел“, всякакво размекване по отношение на него изчезна. Кейт изчака, докато свърши. Отново трябваше да полага усилия да сдържа гнева си от глупостта на тази администрация.

— Имате ли някаква представа колко опасно е подобно бърникане на вируси?

Къртис О’Конър я погледна и кимна.

— Не мисля, господин О’Конър! — заяде се Кейт, гневът й започваше да избива. — Съмнявам се, че вие и подобните вам във вашия малък затворен свят изобщо някога сте чували за полимеразни верижни реакции. Но нека ви кажа какво може да се произведе с тази техника, ако попадне в чужди ръце.

Къртис О’Конър успя да сдържи усмивката си. Омаян от тайните на ДНК, той бе защитил докторската си дисертация по биохимия точно по същия предмет, по който сега щеше да чуе лекция, макар и от един от най-обещаващите в света вирусолози, при това много ядосан. Той беше съпричастен към гледната точка на Кейт Брейтуейт, а и не пропусна да забележи колко е привлекателна. Взе мъдрото решение да не й казва за дисертацията. Искаше тя да се включи в програмата. За момента най-добре беше да я остави да му прочете лекцията. Това дори можеше да се окаже от полза по-късно, помисли си той дяволито.

Кейт се протегна към бюрото му и взе един жълт блок за писане с празни листа и химикалката, които лежаха близо до кошчето му за входяща поща.

— Господин О’Конър, дезоксирибонуклеиновата киселина е съставена от четири нуклеотида: аденин, тимин, гуанин и цитозин. — Химикалката в ръката на Кейт се стрелкаше насам-натам, докато рисуваше сложната структура на фосфодиестерните връзки и пептидните кръгове, които съставляват изящната спирала, открита през 1953 година от Уотсън и Крик с помощта на още няколко души.

— Известни са и като A, T, G и C. A винаги се чифтосва с T, а G винаги с C. Това е важно, защото дори ако съвсем малко количество от разновидността на едрата шарка „Индия-1“ попадне в неподходящи ръце, една-едничка нишка от ДНК на едрата шарка винаги ще се чифтоса със своя еквивалент и биотерористите могат да използват проба от позната ДНК, за да анализират този еквивалент. И не само това, господин О’Конър. Като използват техниката, известна като полимеразна верижна реакция или ПВР, те могат от съвсем малко количество да произведат оригиналната ДНК. Накратко, ние сме много близо до възможността да произведем пълния геном на едрата шарка или на всеки друг смъртоносен вирус.

Къртис О’Конър слушаше развеселен, докато д-р Брейтуейт пълнеше страница след страница, карайки много сложната химия да изглежда съвсем проста. Тя обясни лабораторните техники на ПВР, които ще позволят на биотерористите да създадат нова ДНК, като използват ензими, дублиращи последователността между праймърите^[1], свързани със строго специфични места в оригиналната ДНК нишка. Това много приличаше на начина, по който ДНК се дублира в една нормална клетка.

Когато тя завърши с очертаването на смразяващите възможности в прекрасния нов свят на биохимията, зелените й очи проблясваха яростно към него. Ако реши някога да поеме по този път, от доктор Брейтуейт би излязъл забележителен преподавател, помисли си Къртис. Точно в момента се чудеше как би могъл да я привлече на своя страна. Имаше нужда от нейните експертни познания в най-смъртоносната лаборатория на света.

Кейт завърши „лекцията“ си с една последна, проста диаграма.

— Господин О’Конър, сега е възможно да се дублират смъртоносни вируси като ебола, марбург или едра шарка, като се вземе една-единствена нишка нуклеинова киселина и се съедини с друга, за да се получи двойна спирала.

Докато слушаше Кейт, Къртис О’Конър едва не се срита сам. Разбира се! Когато единичната нишка се сплете със своя двойник. Смразяващите думи на Халид Кадир изведнъж станаха много, много ясни. Последната атака щеше да бъде биологична. Терористите имаха достъп до ДНК на вируса и щяха да започнат синтетичното му производство. Къртис О’Конър беше прав, но само наполовина. Науката винаги е имала и тъмна страна, а Кадир скоро щеше да се сдобие със сила, която да унищожи човешката раса.