Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (56)

56.

Халиуел Тауър, Атланта

Седмица след изписването на Кейт, Ричард Халиуел натисна бутона на интеркома, ядосан, че Едуард Долински закъснява за техния разговор преди обяда.

— Къде е Долински?

Симон Карстеърс си пое дълбоко дъх и вторачи поглед в интеркома върху писалището си. Дори при намалена сила на звука безпогрешно разпозна настроението на Ричард, което съответстваше на нейното собствено. Откакто го поканиха да се кандидатира за републиканската номинация в тези президентски избори, Симон усещаше, че я е оставил извън своя кръг от най-доверени хора. Еспозито не отговаряше на нейните обаждания и вече спеше много по-рядко с Ричард. Не че й липсваше чукането, ако можеше да бъде наречено така, но сексът беше един от най-важните лостове, с които го държеше. Нито пък й пукаше за секретността на лабораторията. Симон приемаше, че не й е нужно да знае подробностите от тайните медицински изследвания, но напоследък аурата на секретност около Ричард се бе увеличила далеч отвъд лабораториите. За пръв път откакто бе станала негова лична помощничка, тя не беше поканена на обяда. Вниманието на Симон беше много силно изострено и тя се притесняваше какво ли е намислил Ричард. Надигна се от бюрото, решена, че няма да води разговори по интеркома.

— Ричард, аз не съм пазач на Долински — заяви тя предизвикателно, сядайки до неговото писалище, без да бъде поканена. — По някаква причина той е в кабинета на Алън Фераро.

Симон знаеше, че руският учен е там вече повече от час. Още от първия ден не хареса Фераро, но приемаше изобретателния счетоводител по същата причина като Ричард — заради усилието му да поддържа цената на акциите висока, а властите неинформирани относно съдържанието на фирмените сметки.

— Може би трябва да му поискаш обяснение какво прави там? — предложи Симон.

— Преди известно време Долински ме попита дали може да прегледа някои от книгите по счетоводство на Фераро, които трудно се намирали в Русия и аз не виждам нищо лошо в това — излая Халиуел. — Какво те гризе? Днес да не си станала с гъза нагоре?

— Не че би забелязал — отговори Симон, — но след като попита, има ли някаква причина да не съм поканена на обяда днес?

— О, разбирам! Всичко се изясни — процеди Халиуел. Започваше да се уморява от всепроникващото присъствие на Симон. Напоследък изглежда на годините си, помисли си той, като й хвърли един скришен поглед. Щом жената стане на четиридесет, вече е поела надолу. Симон беше стигнала тази граница преди два месеца, нещо, което не пропусна да му напомни, когато забрави за събитието и не изпрати обичайния букет цветя. — Симон, това може и да те изненада, но тук стават неща, в които не е нужно да се набъркваш!

— Напълно го осъзнавам, Ричард — хладно отговори тя, — но не съм си представяла, че обядът ще бъде строго секретен. Наистина не знам защо ми трябва да те предпазвам в сегашното ти настроение, но не бих се доверявала на новия руски учен повече, отколкото на Алън Фераро. Той не за пръв път е в неговия кабинет, но щом това не те притеснява, така да бъде. — Симон изхвърча от кабинета на Ричард и едва не събори д-р Долински, който тъкмо влизаше.

Луксозната частна трапезария на Ричард Халиуел беше на един и същ етаж с апартамента му и разточително обзаведената зала на управителния съвет. На покритите с ламперия стени висяха един Пикасо и един Рембранд, част от удивителната колекция с произведения на изкуството на „Халиуел“. Имаше и един малко странен Караваджо и скулптура от Бернини. Към пищната украса бяха добавени екзотични стайни растения и лампиони в цветовете на фармацевтичния гигант, златно и черно. В далечния край панорамен прозорец се простираше от пода до тавана. Масата за хранене от полиран дъб беше за двадесет души, а днес в единия й край беше сервирано за четирима. На облегалката на всеки стол край масата бе избродирана емблемата на „Халиуел“ — черен кръг, пресечен от две кръстосани лъскави златни спринцовки, а в средата епруветка. Надписът, който опасваше кръглия фирмен знак, гласеше: „Благотворителността преди печалбата“. Две двойни врати в края на трапезарията водеха в кухнята, оборудвана с най-модерни уреди от неръждаема стомана. Трима главни готвачи плюс малка армия млади келнерки и кухненски помощници, всички лично избрани от Халиуел, стояха в готовност. Общото при келнерките беше размерът на чашките на сутиените им — D.

Имран и Кейт чакаха на бара в просторното фоайе, който спокойно можеше да се намира във всеки петзвезден хотел по света. Двамата учени бяха решили, че би било прахосничество, ако не опитат някои от вината в избата на Халиуел, а след обяда щяха да работят в кабинетите си на тридесет и шестия етаж, вместо да се върнат в лабораторията.

— Не прави нещата наполовина, нали? — отбеляза Кейт, докато отпиваше от своето шампанско марка „Кло де Гоас“, докато очакваха появата на домакина и Долински.

— А, ето те и теб, Кейт — любезно каза Халиуел, въвеждайки д-р Долински в трапезарията. — Добре дошла отново. Надявам се, че си напълно оздравяла?

— Напълно, благодаря, д-р Халиуел — отговори Кейт. Отново изпита същото странно усещане, което предизвика хладни тръпки по гърба й.

— Моля, наричай ме Ричард. А това е д-р Едуард Долински.

Кейт протегна ръка на грузинеца. Той беше среден на ръст, слаб, с ненатрапчиво излъчване и ръкостискане, но Кейт знаеше от Къртис и Имран, че грузинският учен често проявява нетърпимост към тези, които не отговарят на строгите му изисквания, и е много амбициозен по отношение на себе си и исляма.

— Да сядаме ли вече? — Халиуел направи жест към масата, когато Карен, младият му оберкелнер, закръжи на заден план.

— За нашата успешна програма! — Домакинът вдигна чаша шампанско към Кейт. — Предполагам, че в лабораториите всичко е наред? — попита, когато келнерите се оттеглиха, след като сервираха първото ястие — супа от раци.

— Лабораториите са първокласни, д-р Халиуел — отговори Имран.

— Моля, наричайте ме Ричард — отново предложи Халиуел с бърза, механична усмивка. — Докато свършим работата си, вече ще сме станали едно семейство.

Кейт замръзна, когато той постави ръка на бедрото й. Точно се готвеше да я махне, когато той бавно я плъзна надолу до коляното й и сам я отдръпна, преди да продължи разговора.

— А маймуните?

— Все още са неспокойни, д-р Халиуел — каза Кейт, наблягайки преднамерено на титлата му. — Но и аз щях да съм неспокойна, ако бях част от тази програма. Мисля, че това, което правим, е крайно опасно. — Тя не направи опит да скрие гнева, който проблясваше в зелените й очи.

— Наистина много опасно — съгласи се вежливо Халиуел, — но не бих могъл да желая експериментите да бъдат в по-способни ръце от тези на д-р Долински, професор Сайед и твоите, разбира се.

— Каква ще бъде вашата роля в това? — попита Имран, предчувствайки, че младото му протеже се готви да тикне под носа на главния изпълнителен директор на фармацевтичната компания „Халиуел“ прочутия „дебел край на ананаса“.

— Както знаеш, Едуард ще ръководи изследванията, а аз ще наблюдавам отстрани. От време на време ще си слагам защитен костюм, за да видя докъде сте стигнали, но само за да съм в течение — обясни Халиуел. — Все още имам работа по цял ден — добави той, обърна се към Кейт и й отправи нова механична усмивка. — Но съм сигурен, че са ви обяснили: нашата мисия е да се опитаме да открием какво е възможно да се постигне, защото ако ние успеем да го направим, значи и терористите са способни да го постигнат.

— Едуард, а какво е твоето мнение? — попита Кейт, горяща от желание да научи дали грузинският учен има глас и някакво становище изобщо.

— Живеем в много опасни времена — изтъкна Долински. — Мисля, че е възможно не след дълго да създадем вирус от нулата — обясни той, потвърждавайки опасенията на Кейт, Имран и Къртис.

— В разговора ми с Едуард преди обяда обсъждахме възможните заплахи от терористите. Не само ние, американците, сме уязвими. Аз съм особено притеснен какво би могло да се случи от другата страна на Атлантика, включително на Пекинската олимпиада — вметна Ричард Халиуел, насочвайки групата в посоката, върху която възнамеряваше да се съсредоточи. — За нас ще е много важно да разработим и резултатни ваксини срещу генетично променени вируси.

— Което може и да не се окаже толкова лесно — отбеляза Кейт, като този път отмести ръката на доктора от бедрото си и я постави решително в скута му.