Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (41)

41.

Пристанището на Монровия, Либерия

Мореходният влекач „Монтгомъри“ с водоизместимост хиляда осемстотин и осемдесет тона и неговите братя „Уейвъл“ и „Уинстън Чърчил“ се бореха с неспокойната вода в пристанището, която ги люлееше на пристана пред сградата „Обединена буксирна компания“ в столицата на Либерия. Дебелите въжета се опъваха и скърцаха, докато се търкаха в ръждясалите стълбове, стърчащи от пропукания бетон на слабо осветения разнебитен кей на пристанище Фрийпорт в Монровия. Ниски складове с пробити покриви и люпеща се от стените яркозелена боя се простираха по протежение на шестстотинметровия кей. Долу и почти до средата на кея останките от пет хиляди тонен контейнеровоз лежаха на една страна. Стояха там от три години и ръждясалите контейнери по палубите и в трюмовете бяха почти изцяло покрити с вода. Това беше естествен резултат от катастрофално объркване на баласта. Подобно на купчините гниещи боклуци по главните улици на Монровия, пристанището също представляваше символ на гражданската война, продължила повече от десетилетие. За „Ал Кайда“ това място се оказа превъзходно.

Под палубите на „Монтгомъри“ Хани Баснан, жилавият и съсухрен стар инженер, чиято възраст не можеше да се определи, извършваше процедурите по пускане на двата рециклирани дизелови двигателя „Дайхацу“.

Синята боя проблясваше на приглушената светлина в машинното отделение. Големите дизели предаваха по пет хиляди конски сили на двата огромни управляеми винта, обгърнати от големи защитни кожуси. Управляемите винтове правеха излишно наличието на рулеви механизъм. Стърчащите дълбоко в океана пропелери можеха да се завъртят за миг на 360. Машинното беше безукорно и претъпкано с въздушни и хидравлични маркучи и безброй други тръби, свързани с масивни скоростни кутии, хидравлични помпи и помпи за управление на винтовете. Малко звуконепроницаемо помещение в задната част служеше на Хани за кабинет. На конзолата проблясваха множество предупредителни контролни лампички. Още по̀ към задната част зееше отворена водонепроницаема стоманена врата. Щом поемеха на път, тя щеше да бъде затворена от хидравличен механизъм. Ако възникнеше нужда задното отделение, където се намираха секциите на винтовете и машинното, да бъде наводнено, „Монтгомъри“ щеше да потъне като камък.

Хани провери големите помпи на дизелите. Маслото циркулираше непрестанно през филтър и изглеждаше чисто. Отвори крановете, които пропускаха морска вода за охладителната система, и провери големите помпи за управление на винтовете. После пусна един от огромните генератори „Катърпилър“, увери се, че редицата бутилки със сгъстен въздух са пълни, и разкачи електрическия кабел, който доставяше ток от брега. Доволен от свършеното, той се върна обратно в своето контролно помещение и натисна бутона „старт“ на деснобордовия главен двигател. Поток сгъстен въздух избухна в първия цилиндър, а после, когато всяко бутало преминаваше през горна мъртва точка — и в следващите. Горивото потече, смеси се с въздуха и основният двигател оживя, а големият маховик се установи на малко под сто оборота в минута.

Хани се усмихна на себе си, когато повтори същата процедура за левия двигател, удвоявайки шума в помещенията под палубата. Той бе прекарал почти петдесет години на влекачи и нищо не му носеше по-голямо удовлетворение от това да изпълнява волята на Аллах и да бъде под палубата край дизелите, маслото и суровата мощ, която пулсираше под краката му.

На мостика, близо осемнадесет метра над машинното, капитан Малик ал Фалид се подготвяше да излезе в открито море. Като член на тази клетка, той знаеше колко важни за успеха на мисията са влекачите. Прегледа прогнозите за времето с нарастващо предчувствие за беда и хвърли поглед на черните отметки на барометъра в месинговата кутия, закачена над главата му. Деветстотин и осемдесет хектопаскала, и продължаваше да пада. Отвъд вълноломите лежаха два океана, известни с яростните промени в настроението си. Наскоро навършил двадесет и осем, Малик беше млад за капитан на влекач. Мургавото му лице, обрамчено от черна къдрава коса, имаше белези от шарка. Бдителните му кестеняви очи излъчваха дълбока тъга, която нямаше да изчезне никога, поне не в този живот. Малик хвърли поглед към рамкираната снимка, която имаше свое постоянно място отляво на дълбокомера върху полираната конзола за управление. На нея бяха неговата жена и двете им дъщери, на четири и пет годинки. Нямаше да мине много време и ако Аллах пожелае, той ще отмъсти за тяхната смърт от ръцете на омразната египетска тайна полиция и американските й съюзници. И само след няколко седмици ще се присъедини към своята жена и дъщерите си в рая.

Докато изчакваше големите дизели в трюма под него да достигнат работна температура, Малик ал Фалид отвори чекмеджето с морски карти на масата, монтирана откъм десния борд, и извади тази с подходите към града мишена. Беше малко вероятно някой в Монровия да попита защо му е точно тази карта, но за всеки случай в чекмеджето имаше карти за още четиридесет големи града, на които можеше внезапно да дотрябва мореходен влекач. Малик отдавна беше запомнил съдържащата се в нея информация, но получаваше някакво удовлетворение да разглежда различни подробности от града на неверниците. Той я огледа отново. Движението навътре и навън от пристанището беше строго регулирано и „Джерусалем Бей“ щеше да влезе задължително през район „Алфа“ на север. Напускащите пристанището излизаха през район „Браво“. На картата между „Алфа“ и „Браво“ имаше отбелязана нова разделителна зона, въведена заради съперничеството между излизащите и влизащите плавателни съдове, които искаха да използват едни и същи навигационни коридори. Затова пристанищните власти въведоха строги изисквания пристигащите кораби да се придържат към северната част на коридора. Малик и капитаните на „Монтгомъри“ и „Джерусалем Бей“ щяха да се съобразят с правилника до последната запетайка. Същото щеше да направи и капитанът на „Оушън Венчърър“. Той нямаше да има друг избор. В някаква точка на четири мили източно от морския фар, на самия край на район „Алфа“, на кораба му щеше да се качи лоцман. Малик проследи маршрута, по който щяха да минат. Танкерът щеше да бъде допуснат вътре първи и щом стигнеше шамандурата след входа, лоцманът щеше да обърне тромавия гигант от район „Алфа“ към Западния канал. Каналът беше широк двеста и десет метра и с минимална дълбочина по-малко от четиринадесет метра при отлив. „Джерусалем Бей“ щеше да е следващият по разписание. Властите щяха да отбележат, че „Монтгомъри“ и „Уейвъл“ са по средата на презокеанското си пътуване и са включени в графика за влизане в пристанището за презареждане. С малко късмет тяхното пристигане по едно и също време с танкера и контейнеровоза щеше да бъде отдадено на случайността. И ако Аллах пожелае, продължи да размишлява Малик, пристанищните власти щяха да открият, че „Монтгомъри“ и „Уейвъл“ не са обикновени влекачи, едва когато щеше да бъде прекалено късно.

Малик прибра морската карта. Нямаше карта за дълбочините на Фрийпорт в Монровия. В страна като Либерия човек трябваше да разчита на местните познания. Той взе един от двата радиомикрофона, които се люшкаха от покрива на рубката, и докладва, че е приел сигнала от своя инженер за прехвърлянето на контрола над големите дизели на мостика. После нареди на моряците да освободят въжетата.

Сграбчи двете блестящи дръжки на дроселите в лявата си ръка, а с дясната хвана джойстика на управлението и умело отдели големия влекач странично от кея. Подобно на джойстика в модерните изтребители, корабният можеше да завърта големите предпазени с кожух винтове във всички посоки и циферблатът на конзолата пред Малик му позволяваше да отчита точната посока на тягата. Той бавно премести дроселите напред и десетте хиляди конски сили на дизелите с рев се събудиха за живот. Масивният стоманен нос на „Монтгомъри“, защитен от големи гуми за трактори, се наклони и се издигна в неспокойните води на вътрешното пристанище, цепейки вълните. „Уейвъл“ пое в неговия килватер и двата влекача се понесоха бързо към отвора между двата скалисти вълнолома, отвъд които ги чакаха бурните води на Атлантическия океан.

В сумрака на настъпващото зазоряване Малик успя да различи масата големи черни облаци, които се носеха надолу по африканското крайбрежие в северна посока. Той погледна часовника си: 4:30 сутринта. „Джерусалем Бей“ трябваше да е напуснал териториалните води на Сиера Леоне около полунощ, но той пресметна, че сигурно е на не по-малко от четиридесет километра в северозападна посока. Това щеше да бъде последната пратка торове, от която имаха нужда.

Малик нямаше представа, че на хиляди километри от него два други отряда вече са в страната мишена и се подготвят за нападенията, които щяха да започнат по същото време. Младият мъж застана по-устойчиво, когато „Монтгомъри“ стигна до вълнолома и носът му заплашително се издигна от първата атлантическа вълна, преди да се стовари обратно надолу сред облак водни пръски. Пяната се блъсна в подсиленото предно стъкло на рубката и големите чистачки замахаха яростно, за да изхвърлят излишната вода, докато двата влекача се насочваха право към набиращата сили буря.