Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (32)

32.

Националната разузнавателна служба, Шантили, Вирджиния

Свръхсекретната наземна станция на Националната разузнавателна служба, или НРС, е свързана с НОРАД, Командването за аерокосмическа отбрана на САЩ, вкопано в планината Шайен, и с още много подобни станции.

На стената на командния й център има голям плакет. По ръба му е изписано „Национална разузнавателна служба: ние притежаваме нощта“. Емблемата изглежда като научнофантастично изображение, но след 11 септември голяма част от научната фантастика и действителността станаха неразличими. Вътрешната част на емблемата е черна, от нея иззад сребриста мрежа, която наподобява мрежестите антени на серията сателити „Лакрос“, заплашително гледат чифт бухалски очи. Емблемата напомняше на операторите, приведени над своите екрани с висока резолюция, че десетки сложни американски сателити обикалят на двеста и осемдесет и четиридесет хиляди километра над земята, а камерите им превръщат нощта в ден. Някои, като сателитите от Помощната отбранителна програма, контролирани от военновъздушните сили на Съединените щати, работеха в инфрачервения спектър, за да откриват установки за изстрелване на ракети. Други бяха способни да разчетат номера на пощенска кутия. Ирак все още бе приоритет при събирането на информация в командния център на НРС и сателитите „Кийхол“ и „Лакрос“ изпращаха информация на всеки час в реално време, докато преминаваха над Багдад, Фалуджа, Мосул, Тикрит и други иракски градове.

Сателитите „Лакрос“ с кодови имена „Оникс“, „Вега“ и „Индиго“, тежащи цели петнадесет тона, се движеха на сравнително ниска орбита на шестстотин четиридесет и четири километра от земята. Скоростта им беше над четири километра в секунда. Те притежаваха огромни соларни панели с размерите на крилете на боинг 747, а синтетичните апертурни^[1] радари надничаха при всякакво, дори и в лошо време, което не можеше да попречи за откриването на целите. В момента един от сателитите от дъщерната програма, строго засекретената модернизирана серия „Кийхол“, КХ-11, се намираше точно над Багдад при обедното си преминаване над града. Изстрелян с помощта на огромната, но заменима ракета „Титан V“, той струваше милиард и половина долара. КХ-11 беше голям колкото училищен автобус, а камерите му работеха в полуинфрачервения спектър^[2] и в термичния инфрачервен спектър, което му позволяваше да вижда през нощта, а също и във видимия спектър^[3] за наблюдение през деня. Фотопотокът можеше да открие човек, който носи пистолет, но въпреки че сателитните камери успяваха да проникват през облаци и лошо време, все още не можеха да определят кои превозни средства съдържат експлозиви.

Ирак не беше единственото място в света, което се проучваше до най-малки подробности. Друга група компютри бяха свързани със серията „Кийхол“ и следяха границата между Пакистан и Афганистан. Преди няколко часа огромният сателит беше минал над Пешавар и близкото до града подножие на Хиндукуш. Снимките в реално време на бяла камионетка с надпис на вратите „Хайдерабадска пералня“, приближаваща нещо, което приличаше на мръсно бедно село, не говореха нищо на оператора, но подобно на хиляди други, които биха могли да имат връзка с новата война срещу тероризма, файлът бе маркиран за препращане в Ленгли.

Къртис О’Конър прегледа последните снимки от Националната разузнавателна служба без въодушевление и пренасочи доклада към Боб Ригън в Исламабад. Камионетката на пералнята в подножието на Хиндукуш изглеждаше малко странно и може би означаваше нещо, помисли си той. От друга страна, подобно на останалите 99,9 от суровите данни, които се изливаха в Ленгли от стотици други постове по света, снимките вероятно нямаха никакво значение.

Боб Ригън прекара пръсти през косата си и се вторачи в сателитните снимки на екрана пред него. Те бяха зърнести, но той можеше с лекота да разчете надписа „Хайдерабадска пералня“ на вратите на камионетката с двойно предаване.

— Какво смяташ, че прави шибаната камионетка на някаква пералня в Дара Адам Хел, и защо сега е поела към Пешавар? — запита се той гласно.

— Не и за да събира мръсни чаршафи, това би било първото ми предположение — включи се върлинестият му заместник Тони Кармело, докато се надигаше от писалището си, за да отиде при своя началник.

— Точно така. Войната срещу тероризма щеше да е много по-лека, ако пакистанците си вдигнат черните задници и прочистят тази клоака на границата — измърмори Ригън.

— Никакъв шанс — отговори заместникът му.

И двамата знаеха, че пакистанското правителство не бе склонно да упражнява сериозен контрол над границата с Афганистан. Въпреки значителния натиск от страна на Съединените щати и ООН Пакистан отказа да сложи ред в медресетата, ислямските училища, които уахабитите от Саудитска Арабия и други също толкова фанатични ислямисти поддържаха финансово. В северозападната провинция процъфтяваха стотици талибански училища. Нападките от яростни и често неграмотни имами пълнеха впечатлителните млади умове с пламтяща омраза срещу Запада. Светът се заливаше от сякаш несекващ поток атентатори самоубийци, но всеки пакистански водач, който се опитваше да сложи ред в тези медресета и да ограничи преподаването там до действителното послание на Корана, рискуваше да изгуби поста от ръцете на пакистанските ислямски хардлайнери и пакистанската Междуведомствена разузнавателна служба (МРС), която беше голям поддръжник на талибаните. В относително кратката история на страната превратът винаги е бил постоянна вероятност.

— Имаме ли вести от Крофърд? — попита Риган.

— От вчера не се е обаждал. Ще проверя какво става.

Минута по-късно Тони Кармело подаде на своя началник слушалка, работеща чрез шифровъчна система, в която никой терорист не би могъл да проникне.

— Крофърд. Твърди, че обектът му не е излизал от хотела.

— Заден вход? — попита направо началникът на поста своя новобранец.

— Има товарна рампа, но виждам и нея — уверено отговори младият агент на ЦРУ. — Единственото движение там беше, когато камионетката на една пералня замина рано сутринта.

— Да не би случайно да беше на „Хайдерабадска пералня“? — попита Ригън по-скоро по интуиция, отколкото като плод на размисъл.

— Мисля, че май така пишеше — отговори Крофърд, но вече не звучеше толкова уверено.

— Крофърд, ако искаш да имаш успех в тази игра, не само трябва да мислиш, но и да знаеш — излая Ригън в телефона. Дългите работни часове си казваха думата. — Колко голяма беше камионетката? Какъв цвят?

— Бяла тойота с двойно предаване — нервно отговори младият агент.

— Отивай в Пешавар да я откриеш, защото точно в момента получих сателитни снимки, от които се вижда, че бяла тойота, собственост на някаква хайдерабадска пералня, е поела натам, и нещо ми подсказва, че вероятно е същата, която си видял тази сутрин да заминава. Когато я намериш, не искам да се правиш на някакъв шибан герой. Просто я наблюдавай и виж дали можеш да разбереш какво са замислили. И бъди внимателен. Пешавар не е курорт.

— Каквото и да правят, според мен си напълно прав, че то няма нищо общо с доставката на чисто спално бельо — отбеляза Ригън, когато затвори телефона. На всеки агент на ЦРУ му се налагаше да се осланя на предчувствието си, но предчувствията в съчетание с натрупания през годините опит се отплащаха.