Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (89)

89.

Главната квартира на ЦРУ, Ленгли, Вирджиния

— Според момчетата от отдела за сравняване на фотографии д-р Амон ал Фалид и д-р Алън Фераро са един и същи човек — мрачно оповести Къртис, след като се върнаха от срещата със заместник-директора по операциите. Обработените с компютър снимки на старшия финансов директор на „Халиуел“ съвпадаха със сателитните снимки на мъжа до колата на Бил Крофърд в Пешавар. — Амон е разновидност на египетското Амун, което означава скрит. Съвсем подходящо.

— За връзката между Ал Фалид и талибанските медресета не може да има съмнение, но се питам дали тази връзка се простира и до „Ал Кайда“? — попита Имран.

— Ще разберем. Помолих младия Кори Барино да се качи.

— Експерт по „Ал Кайда“? — попита Кейт, учудена, че ЦРУ имат млад експерт по сложните агресивни действия на ислямските фундаменталисти.

Къртис поклати глава.

— Преди да постъпи при нас е бил компютърен маниак. Забавлявал се, като влизал в секретните мрежи на Пентагона и НАСА и им оставял съобщения. Веднъж влезе и тук, остави съобщение за директора и мисля, че вдлъбнатината, където преспапието му се удари в стената, още се вижда. Хванаха го, когато влезе в голяма търговска банка. Отначало в банката не повярваха, че е успял да го направи, но той написа съобщение до директора, в което изброи имената на всичките им големи клиенти. Тогава нещата наистина се размирисаха. За наш късмет освободиха този талант предсрочно за добро поведение и ние му намерихме по-добро поле за действие. Надявам се, че ще успее да влезе в компютъра на Фераро в „Халиуел“.

Обясненията на Къртис бяха прекъснати от чукане на вратата.

— Сигурно е той. Кори, влизай. Запознай се с професор Имран Сайед и д-р Кейт Брейтуейт. А това е Кори Барино.

— Здравей, радвам се да се запознаем — дружелюбно каза Кейт и протегна ръка.

— Здравей — плахо отговори младежът.

Според Кейт той не изглеждаше на повече от шестнайсет години, но вероятно бе доста по-голям, щом работеше за ЦРУ.

— Някакъв определен район в „Халиуел“ ли търсим? — попита Кори, след като седна пред компютъра на Къртис и влезе в сайта на компанията.

— Да, няколко, но ще започнем с д-р Алън Фераро — каза Къртис.

— Главният икономически директор? — поиска уточнение Кори, докато пръстите му бягаха по клавишите.

— Точно така.

„Достъп отказан“ пробяга по екрана на компютъра. Кейт гледаше омаяна как ръцете на Кори се стрелкаха по клавиатурата, а на лицето му се появи израз на пълно съсредоточаване.

— Добавили са сол към стандарта за шифроване — измърмори младежът, напълно погълнат от редовете с числа, букви и символи, които Кейт, въпреки че не беше съвсем боса по математика, оприличи на йероглифи.

— Сол към стандарта за шифроване — какво ще рече това? — прошепна тя на Къртис с раздразнение, че любознателният й мозък няма никаква представа за какво говори Кори.

Къртис се ухили. И той имаше същия проблем, докато Кори не го запозна с „наръчника на хакера“. Сол се наричаше допълнителният слой данни, които правеха стандарта или алгоритъма за шифроване по-труден за проникване. Състоеше се от два знака, добавени към двата края на паролата. Те можеха да бъдат главни или малки букви, числата от 0 до 9 или точка и наклонена черта. За да затрудниш средностатистическия хакер, можеш да избираш измежду четиридесет и шест букви от двата края на паролата. Така имаш на разположение четири хиляди деветстотин и шест различни соли, които да използваш за своята парола.

Къртис вече го знаеше, но и Имран и Кейт скоро щяха да се уверят, че Кори Барино изобщо не беше средностатистически хакер. В действителния живот хакерите често бяха плахи хора, които обаче винаги търсеха признание сред своите колеги по страст. Ако успееха да проникнат в особено важна мишена като Пентагона или ЦРУ, както правеше Кори в миналото си на „взривател на байтове“, те задължително разгласяваха това в киберпространството. За доказателство изнасяха част от информацията, която може да се намери единствено в системата на съответната организация. Колкото по-защитена е системата, толкова по-голямо е признанието. В сумрачния свят на хиперпространството взривателят на байтове беше герой.

Кори пусна програма, която да блокира повечето мрежи от средна големина, но за целта използва само частица от големите компютри „Крей“ в мазето на ЦРУ. За няколко минути дешифрира файла с паролата на „Халиуел“. Вътре беше и името на Фераро, но неговата парола също беше шифрована. След още няколко минути и милиони компютърни операции трепкането на екрана изведнъж спря.

Вместо него се появи: „Добре дошли, д-р Фераро“. Бяха влезли.

— Откъде да започна? — попита Кори, когато в библиотеката с файлове се появиха десетина папки.

— Търся файл, който вероятно има много безобиден вид, но няма да може да се отвори, дори ако някой открадне паролата на Фераро.

— Има две възможности — каза най-накрая момчето. — „Архитектура покрай Пътя на коприната“ или „Дуплекс“.

— На латински „дуплекс“ означава двойник — предположи Кейт.

— Където самотната нишка се сплете със своя двойник — добави Къртис. — Нещо ми подсказва, че Фераро не би избрал толкова явно име на файла, но пък той може да съдържа просто двойното счетоводство на Халиуел. Нека опитаме с архитектурата по Пътя на коприната.

— Каквото и да съхранява в папката, той държи никой да не го види, поне никой от „Халиуел“ — обясни Кори след двадесет минути, докато големите компютри „Крей“ продължаваха да извършват милиони високоскоростни изчисления едновременно. Внезапно летежът на цифри и символи върху екрана спря.

— Хладнокръвно копеле — беше единственото, което Къртис можа да каже, докато оглеждаше отделните файлове, озаглавени с имена като „Еър Форс 1“ или „Цезиев хлорид“.

— Да проверя ли дали е шифровал и тези?

Къртис кимна и Кори кликна на „Лондон“. Файлът съдържаше поредица документи, включително чертежи на водоснабдителната система на града и разположението на пречиствателните станции. Имаше и карта на площад „Трафалгар“.

— Всичко това е свободно достъпна информация, но когато се събере на едно място, ще е достатъчна, за да бъде затворен до края на живота му — въздъхна Кейт.

— В тази страна ги пращаме на електрическия стол.

— Варварско и прекалено бързо за него. По-добре да гние в затвора — отбеляза Кейт.

Къртис се наведе напред и кликна на папката, обозначена с „Пътувания“.

— Изглежда, нашият приятел е в Пекин — заяви Къртис, след като отвори един имейл, потвърждаващ резервация за полет предишния ден.

— Да вляза ли в „Двойник“? — попита Кори с усмивка.

Малко по-късно на екрана се появиха всички сметки на компанията „Халиуел“, но този път истинските.

— Кори, ти си гений. С останалото ще се заемем ние — каза Къртис, който забеляза файл, озаглавен „Болтън“, към края на дървото с папки. Не искаше момчето да прочете информацията за президента.

— Сега ми плащат за това — подхвърли Кори и се ухили на Кейт, докато пишеше поредица кодови думи, които щяха да върнат Къртис обратно в системата. — Ако внимаваш и не промениш нещо, вероятно няма да усетят, че си бил вътре. Ако обаче Фераро е единственият, който има достъп до тези файлове, информацията за датата и часа на ползването им може да го предупреди. — След тези думи Кори си тръгна.

— Боже мили! — измърмори Къртис. Подкупите за Болтън, тогава още вицепрезидент, бяха суми от порядъка на милиони, прехвърляни в банка на Бахамските острови. Къртис кликна на файл, озаглавен „Срещи“, и отвори най-новия. На медиаплеъра му трябваха няколко секунди, за да тръгне. След това се разнесоха гласовете на Болтън и Ричард Халиуел, които никой не можеше да сбърка.