Ейдриън д'Аже
Конспирация Пекин (27)

27.

Институтът за изследване на заразни болести на армията на САЩ, Форт Детрик, Мериленд

Когато професор Имран Сайед влезе в кабинета на командира на института, острата миризма на чували със свеж пясък нахлу в ноздрите му. Не само че вратата беше засводена с прясно напълнени чували, а със струпаните до плота на писалището зелени торби предната и страничните му части приличаха на недовършена пирамида в древна Гиза.

— Свободно! — излая полковникът.

Професор Сайед влезе с едната ръка в джоба на сакото си и командата на полковника да се отпусне го изненада.

— Полковник, да не би да очаквате скорошно нападение? — попита той с усмивка, неспособен да устои на желанието да захапе военния комендант.

— Професоре, ще ви припомня повторно, че тази страна е във война. Във война, нали разбирате, и ние никога не можем да сме достатъчно подготвени. Това е строго секретна база и още утре може да се случи някой друг 11 септември — ядно избълва Васенбърг, когото забележката на професора разсея за причината да го повика в кабинета си.

— Може би затова няма да е лошо да се поговори с хора като иранския президент Ахмадинеджад или Башар ал Асад — отговори Имран вече по-сериозно, — вместо да се отнасяме към тях и техните народи като към парии и да ги заплашваме, че ще ги унищожим с бомби. Вероятно ще постигнем много по-добри резултати, ако седнем с тях на една маса и се опознаем малко по-добре. А може би ще намерим и общи цели. Човек никога не знае.

— Професоре, Иран и Сирия са част от оста на злото. Не слушахте ли речта на президента Харисън?

Не и ако мога да го избегна, помисли си Имран.

— Чембърлейн опита този номер с Хитлер и нали знаете докъде ни доведе? Ние не преговаряме с терористи и някой ден вие, професоре, и останалите учени в тази база ще трябва да оставите воденето на войни на президента и на хора като мен, защото разбираме нещо от това.

Имран се изкуши да вметне, че нито Иран, нито Сирия бяха показали териториалните амбиции на Хитлер или на Съединените щати, а президентът и неговите генерали изглежда си нямаха и понятие от усложненията при започването на война със страни като Ирак. Но съобрази, че коефициентът за интелигентност на този полковник и чувалите с пясък имат много общо, затова се направи, че не е чул.

— Това ми напомня за днешната публикация на вашето мнение в „Ню Йорк Таймс“. Кой ви е разрешил? — настоятелно попита полковник Васенбърг.

— Не съм знаел, че за да изразя личното си мнение, имам нужда от разрешение, полковник — отговори Имран, който също започна да се ядосва. — Предполага се, че един от крайъгълните камъни на тази демокрация, която много искаме да наложим в Близкия изток — добави многозначително той, — е свободата на словото. Но на мен ми се струва, че за консервативни правителства като днешното тя важи само ако случайно си съгласен с тях.

Полковник Васенбърг едва не получи удар.

— Вие сте нает от правителството на Съединените щати да се придържате към политиката, очертана от президента, Пентагона и мен, а това не включва писането на критични мнения по вестниците. Подобно своеволие надхвърля правомощията ви. В бъдеще ще представяте цялата си кореспонденция за одобрение на мен. На мен, ясно ли е? Свободен сте.

Имран вдигна рамене и излезе от кабинета на Васенбърг, поклащайки глава. Командващият базата не само страдаше от мания за величие, но според професора беше и сериозен кандидат за инсулт или сърдечен пристъп. Той завъртя очи и помаха на слисаната Кейт, която чакаше пред вратата да влезе.

— Кроушоу! Тази жена Брейтуейт дошла ли е вече?

— Да, сър! ИИЗБА на САЩ, сър! — изрева в отговор капитан Кроушоу. — Бързо, полковникът чака — подкани я той, като помахваше с ръка, подкарвайки Кейт към вратата.

Тя наклони глава, вдигна вежди, събра очи и направи муцка на капитана, преди да влезе в светилището на полковника.

— Искали сте да ме видите, полковник? — попита Кейт и премигна невинно в зачервеното лице на Васенбърг, който потропваше с пръсти по плота на писалището.

— Свободно.

— Благодаря, полковник — снизходително отвърна Кейт и още повече го ядоса.

— Тази сутрин отбелязах, че не съм доволен от облеклото в тази база и един от основните нарушители сте вие! Джинсите не са приемливи тук, а косата ви трябва да е или късо подстригана, или вързана на кок. Кроушоу ще ви прати копие от правилника за облеклото в армията.

— Полковник, твърдението ми може да ви изненада, но аз не съм част нито от вашата, нито от нечия друга армия. Ако исках да се строявам в шест сутринта на плаца или да връзвам косата си на кок, щях да постъпя в Уест Пойнт. Но от малкото, което съм виждала в армията — продължи тя втренчена в дребничкия мъж, седнал зад осигуреното си срещу бомби писалище, — много се радвам на решението си да стана микробиолог.

Без да крие гнева си, Кейт се завъртя на пети и излезе през укрепената с пясъчни чували врата, оставяйки полковник Васенбърг онемял, но още по-решен да съсипе кариерата на буйната млада изследователка. Той се протегна към писмото, подписано лично от секретаря по отбраната, което бе получил със следобедната поща. В него се искаха двама висококвалифицирани специалисти с право да работят в лаборатории с четвърта степен на защита. Те трябваше да бъдат назначени във фармацевтичната компания „Халиуел“ като офицери за свръзка по проект за създаване на ваксина срещу едрата шарка. Полковникът добави името на Брейтуейт към това на Сайед, което вече беше написал. Смяташе, че докато успее да измисли нещо по-неприятно, това затънтено място поне щеше да спъне кариерата й.