Колин Фалконър
Харем (97)

96.

Галата

Лудовичи получи настойчива покана от Аббас да се срещнат в еврейската къща. Евнухът закъсняваше. Когато най-сетне пристигна, изобщо не бързаше, както Лудовичи очакваше. След размяната на обичайните любезности, четиримата пажове помогнаха на Аббас да се отпусне на пода. Той се настани удобно и мълчаливо огледа лакомствата пред него. Когато пажовете му се оттеглиха, той потопи пръсти в сребърната купичка с вода, която му поднесе един от слугите на Лудовичи. Оригна се в една копринена кърпичка, която измъкна от обилните дипли на робата си.

— Получих бележката ти — каза Лудовичи.

— Нетърпелив си — отбеляза Аббас. — Толкова години си живял сред тези мюсюлмани, а още не си овладял изкуството на търпението.

— В бележката си казваш, че е спешно.

Аббас въздъхна.

— Да, случаят е спешен. Но става въпрос не за минути, а за часове. Надявах се да имам възможност да се насладя на нашата среща. Може да се окаже последната.

— Какво се е случило?

Аббас се приведе напред, облегна лакти на коленете си.

— Господарката Хурем умира.

— Сигурен ли си?

— Страда от месеци. Сега е на легло, а около нея се носи дъхът на смъртта. Човек не може да го сбърка с нищо. Усещал съм го много пъти.

— Но какво ме засяга мен това? Защо беше толкова наложително да ме видиш?

— Заради Джулия, Лудовичи! Трябва да я изведеш от Стамбул. Незабавно.

— Никога няма да я отпратя от тук.

— Заклевам се в Бог, Лудовичи, тук тя е изложена на непрекъсната опасност!

— Няма да се откажа от нея.

— И не е необходимо! Знам, че имаш земи в Кипър. Заведи я там.

— Престъплението й е с двайсетгодишна давност. Сюлейман със сигурност отдавна я е забравил. Няма да се простя с всичко, което имам тук, само за да бягам от някакви сенки!

— Може и да е забравил, но щом разбере, че тя е все още жива, ще бъде принуден от чувството си за достойнство и дълг да накаже както нея, така и мен! Нима мислиш, че ще се поколебае да издаде подобна заповед — особено сега! Ще изпрати чауша си при нея дори тук, в Комунита Магнифика! Вярваш ли, че се страхува от байлото на Венеция?

— Няма да зарежа всичко, което съм създал тук.

— Махни я от Стамбул, за бога! Хурем е описала собственоръчно всичко. Кълне се, че писмото й ще бъде предадено на великия везир в деня на смъртта й.

— С каква цел?

— Тя си има своите причини!

— Няма да отпратя Джулия.

— Тогава отиди с нея, щом трябва!

Лудовичи се приведе напред и поклати глава.

— Да зарежа всичко, за да бягам от призраци! Погледни ме, Аббас. Аз съм твоят приятел, копелето. Бедното осиротяло копеле на баща ми. Не бях достатъчно добър за благородниците, за изисканото венецианско общество. Затова дойдох тук и оттогава се забавлявам да им отмъщавам, като тъпча гърлата им със златни монети! Тук надутите венецианци трябва да ми се кланят!

— Не бягаш от призрачни сенки, Лудовичи. Но щом тези неща означават толкова много за теб, тогава избирай — твоята скъпоценна империя от стоки и кораби или Джулия! — Аббас се изкашля. Влажна, раздираща кашлица, хриптяща дълбоко в гърдите. Той поднесе кърпичката към устните си и когато я махна, Лудовичи забеляза воднисточервеникаво петно върху нея. — Извини ме. Понякога тази кашлица ме измъчва повече от обичайното.

Лудовичи дълго не продума. Аббас чакаше, без да прави опит да прекъсне мислите на някогашния си приятел.

— Добре — рече Лудовичи накрая. — Ще направя това, което ме съветваш. Сега искам и ти да ми направиш една услуга.

— Стига да е по силите ми.

— Моите кораби влизат и излизат от Дарданелите, когато си поискат. Никога не ги претърсват. Подкупът, който съм дал на Рустем, е достатъчно висок за тази привилегия. Ако поискам да взема пътници на борда, на тях им е гарантирано безопасно плаване. — Той стисна китката на Аббас. — Ти също ще дойдеш. Ако Хурем има намерение да издаде Джулия на Сюлейман, тя ще предаде и теб. Махни се от тук, веднага! Поне ще имаш възможност да изживееш годините, които ти остават, на спокойствие!

Аббас извърна очи встрани. На спокойствие? Нима съществуваше подобно нещо като спокойствието?

— Къде?

— Утре призори, на Галата. Един от корабите ми ще е там. На мачтата му ще се развява венецианският лъв, но ще бъде обърнат с главата надолу. Капитанът ще е получил нареждания. Просто се качи на кораба и бързо слез в трюма.

Аббас се запита какво ли би било отново да е свободен.

— Къде ще ни изпратиш? В Кипър?

— Там няма дворци, Аббас. Само лозя и маслинови горички. Моля те. Така, както ти желаеш сигурност и безопасност за Джулия, така аз желая същото както за нея, така и за теб.

Аббас кимна.

— Благодаря ти — измърмори той. Отново се изкашля, намръщи се, когато болката раздра гърдите му. Плесна с ръце и глухонемите незабавно се озоваха от двете му страни, за да го изправят на крака. Аббас се държеше здраво за тях, но залиташе от усилието.

— Довиждане, Лудовичи. — Той се поклони леко.

— До утре.

— Да. Началото на един нов ден, може би. — При вратата се обърна към Лудовичи: — Ако не съм там, кажи довиждане на Джулия от мое име.

 

 

Топкапъ сарай

— Муоми.

Гласът на Хурем едва се чуваше. Муоми доближи ухо до устните на господарката си, за да разбере какво й казва.

— Да, господарке.

— Отмъщение.

— Да, господарке.

— Сега… умирам…, но после… Сюлейман… ще дойде… при теб.

— Какво да му кажа?

— Онова… от което… ще го заболи… най-много.

— Да, господарке. — Муоми се усмихна.

 

 

Пера

Джулия никога не беше виждала Лудовичи в подобно състояние. Той седеше с отпуснати рамене на дъбовия стол в кабинета си, поглаждаше посребрялата си брада, погълнат от някаква лична мъка.

Чакаше го търпеливо да проговори. Какво можеше да не е наред? После се сети: Аббас! Аббас му беше съобщил лоши новини.

— Ще те отпратя от Стамбул — внезапно рече той.

— Господарю?

— Трябваше да го направя още преди години. Заради собствената ти сигурност.

Заля я вълна на негодувание. За пореден път се бе превърнала в пионка, която един мъж местеше по дъската на Средиземноморието за собствено удоволствие.

— Каква опасност може да ме заплашва?

— Султанът може да узнае, че си тук.

— Но онова се случи преди толкова много години…

— Аббас е сигурен. Нищо не е забравено. Скоро великият везир ще бъде информиран по въпроса и на Сюлейман ще му се наложи да действа.

Лудовичи седеше с гръб към прозорците. На небето зад него се очертаваше Куббеалтъ на хълма Серагано. Какъв уместен фон на неговата дилема, помисли си Джулия.

— Къде искаш да отида?

— Имам имения в Кипър. Там ще се грижат добре за теб.

Джулия се опита да си представи бъдещия си живот. Нова самотна вила, лозя, неколцина слуга, може би дори книги и ръкоделие, с което да запълва времето си. Удобен манастир. Такава перспектива не я задоволяваше.

Тя погледна към Лудовичи и осъзна, че той ще й липсва. Кога се беше случило това? С Аббас бе изживяла поривите на младостта, опасността от непозволения романс. Със Сирхане беше познала удоволствието, беше се научила да се освобождава от нуждата да има мъж до себе си. Едва след смъртта на приятелката си беше започнала да вижда Лудовичи такъв, какъвто бе — един смъртен, който я обичаше може би повече, отколкото бе способен да изрази. Въпреки че беше станал неин съпруг, тя никога не му се бе отдавала така, както се бе отдавала на Сирхане и веднъж — с Аббас, но Лудовичи й беше партньор, закрилник, дори се беше превърнал в неин приятел. Щеше да й липсва топлината на тялото му в леглото, интелигентността и силата му.

Не, реши тя. Вече не можеше да живее без него.

— Искаш ли да отида? — попита го тя.

— Не — отвърна Лудовичи. — Това е последното, което искам.

— Тогава няма да тръгна.

— Ти не разбираш, Джулия…

— Напротив, разбирам много добре. Просто не искам да те оставям.

— Защо? — Той объркано я погледна.

— Може би съм се привързала към теб.

— Какво?

Устните на Джулия се извиха в тънка тъжна усмивка.

— Толкова ли ти е трудно да го повярваш?

— Да. Да, трудно ми е. Никога не съм очаквал да чуя подобно признание.

— Ако дойдеш с мен, ще тръгна. Ако не можеш, оставам тук. Твърдо съм го решила.

Лудовичи стана и приближи до прозореца. Застана с гръб към жена си. Мили боже! Толкова дълго бе чакал тя да прояви някаква страст към него — поне за миг, — че спокойното и признание направо го беше поразило. Не знаеше какво да каже или да направи. Почти се беше отказал, а сега — това!

— Не знам какво да кажа.

Чу шумоленето на полите й, докато приближаваше зад него. Почувства ръката й върху своята.

— Какво ще правиш?

— Не мога да поема риска да останеш тук.

— Значи ще дойдеш с мен?

— Да. Може би в Кипър ще ми хареса. Ще отглеждам грозде. Ще потъмнея и ще се сбръчкам на слънцето.

— Не ми звучи в твоя стил.

— Ще оставя ръководството на бизнеса в ръцете на помощника си. Ако Аббас греши, след няколко месеца ще се върнем в двореца. Ако се окаже прав, тогава… — Той сви рамене. — Може би венецианският ренегат в крайна сметка отдавна е доказал на какво е способен. — Той се обърна. Джулия му се усмихваше.

Представи си я такава, каквато беше в деня, в който заедно с Аббас я бяха видели за първи път в църквата „Санта Мария деи Мираколи“. Видението от кадифе, както я беше описал веднъж приятелят му, вече не беше някогашният ангел. Но той продължаваше да я обича така силно, както винаги. Най-сетне тя го бе пожелала. И това му беше достатъчно.

 

 

Абдуллах Али Осман, личният лекар на Сюлейман, беше нещастен. Султанът го беше вдигнал от леглото, а лицето му бе изкривено от отчаяние.

— Трябва да й предпишеш някакъв лек. Ако умре, теб ще държа отговорен. Ще се радваш на следващия изгрев на слънцето от някоя ниша в стената на Ба’аб-и-Хумаюн!

Али Осман удари чело в копринения килим.

— Да бъде волята ти, господарю. — Аллах да му е на помощ!

Евнуси с извадени ятагани го придружиха по пътя му към харема.

Прекосиха един уединен вътрешен двор и изкачиха каменните стъпала, водещи към покоите на Хасеки Хурем.

Докато пресичаха голямата приемна с куполовиден таван, той дори не погледна към огромните вази от династията Мин, нито към позлатените венециански огледала и обсипаните със скъпоценни камъни кандила, висящи от тавана. Страхът го беше заслепил и го караше да мисли само за себе си. О, защо Аллах не го беше създал в друго време, когато султаните не обичаха чак толкова силно своите жени!

Входът към спалнята бе препречен от два реда евнуси, но той знаеше, че тя е там; присъствието й, тишината, която я обграждаше, изпълваха стаята. Придружаващите го евнуси спряха внезапно и го оставиха да продължи сам.

Не му казваха нищо и той се чудеше какво трябва да направи. Изведнъж измежду двойната редица евнуси се подаде една ръка, бледа и отпусната. Китката й се придържаше от дебелите абаносови пръсти на един черен евнух. Най-вероятно кислар агаси, помисли си лекарят. Знаеше, че единственото, което му бе позволено да прегледа, бе ръката й. Али Осман пристъпи напред.

Пое вялата ръка почти с благоговение, защото знаеше, че е единственият пълноценен мъж, освен султана, който я докосваше, откакто се беше озовала зад стените на харема. Ръката беше на стара жена, с кафеникави петна върху провисналата над костите кожа. Премери пулса, провери температурата. Леко пощипна живеца на ноктите, за да провери колко бързо се движи кръвта й.

— Сърцето й бие много слабо — каза си той. — Тялото й изстива, готово е да се прости с живота.

Трябваше да приготви еликсир, който да накара кръвта й да се задвижи във вените. Нямаше желание да види изгрева от Ба’аб-и-Хумаюн, независимо колко прелестна обещаваше да бъде гледката.

 

 

— Отиде ли си… старият… глупак?

— Да — отвърна Аббас. Стражите бяха излезли от стаята и сега двамата бяха сами. Странно колко силно я беше мразил, помисли си Аббас, а как се възхищаваше сега на куража, с който посрещаше смъртта си. Защо нямаше и той същата сила! — Да, отиде си.

— Не бих… му се доверила… дори… да ми изреже… ноктите… на краката.

— Не, господарке.

Бялото на хлътналите й в орбитите очи беше придобито жълтеникав оттенък. Сякаш плътта й се топеше пред погледа му. Нямаше еликсир или отвара на света, които да я спасят, мислеше си Аббас. Миришеше на смърт.

Устните й се разчупиха в усмивка.

— Значи… все пак… ще ме видиш… мъртва… скъпи ми… Аббас. Това… сигурно… ти носи… радост.

— Да, господарке — отвърна Аббас.

— Твоята искреност… е толкова… освежаваща… Те всички… ми казват… че… ще живея.

— Мисля, че грешат, господарке — прошепна Аббас.

— Искаш ли… писмото?

Аббас едва успя да се овладее.

— Сдобри се с Бога, господарке. Светските дела скоро няма да те засягат.

Тя някак си намери сили да се засмее. Смехът й премина в кашлица, която я остави безсилна. Щом се посъвзе, прошепна:

— Ти си… прав… Аббас. Писмото е в… Муоми. Наредила съм й… да го предаде… на теб.

— Значи наистина има такова писмо?

— Разбира се… Никога… не отправям… празни… заплахи. Но… аз не съм… отмъстителна… Върви си с мир… мой Аббас.

Дано изгниеш в ада! — помисли си Аббас.

Стана, за да се оттегли. Беше сигурен, че тази вечер вещицата ще умре. А призори той щеше да е на палубата на един карамусал, плъзгащ се върху Мармара Дениз, най-сетне свободен.

Но докато се изправяше, чу шепота й.

— Не ги ли… мразиш… тези турци?

Наистина ли го беше казала? Аббас се наведе над нея, сбръчквайки нос при миризмата на разлагаща се плът.

— Господарке?

— Това, което… сториха с теб… с мен… Не ги ли… мразиш?

— Омразата се е просмукала в костите ми.

Хурем притвори очи. Изморяваше се, когато говореше.

— Превърнаха ме в… робиня… а теб… в чучело. — Дори и пред лицето на смъртта предпочиташе откровението пред деликатността, помисли си Аббас. — Нима… не искаш… да си… отмъстиш?

— Какво предвижда господарката ми?

— Предвиждам… че Селим… ще бъде… следващият… султан.

— Това никога няма да се случи!

— Кой знае… какво ще се случи… мой Аббас?… Може би… все пак… ще се окажеш… полезен… — Тя се опита да навлажни пресъхналите си устни с език. Бяха напукани и леко кървяха. — Предавам те… в служба… на сина ми. Може би… ще успееш… да ми помогнеш… в това последно… усилие.

Тя отново затвори очи и заспа. Аббас излезе от стаята. Обърна се, за да я погледне още веднъж. Изглеждаше толкова крехка и безпомощна. Като парцалена кукла върху възглавницата. Как беше възможно навремето да се е страхувал толкова много от нея? И как така сега изведнъж се изпълни с внезапно съчувствие към нея?

— Ще ти помогна — промълви той. — Този път няма нужда да ме заплашваш. С удоволствие ще сторя, каквото мога.

Той излезе, притваряйки тихо вратата зад себе си.

 

 

Мраморно море

— Защо не дойде? — попита Джулия.

Лудовичи се облегна на перилата на кораба, загледан в куполите и минаретата на великия град, избледняващи в далечината на фона на виолетовата сутрешна мъгла.

— Не знам — отвърна той. — Никога не съм разбирал логиката, която води Аббас.

— Но той каза, че ще дойде.

— Също така намекна, че може и да не го направи.

— Мислиш ли, че още е жив?

Лудовичи поклати глава.

— Информаторите ми от Портата скоро ще разберат това. Ако Аббас бъде убит, значи с право сме бързали да напуснем града. А ако е добре и е предпочел да не идва… в такъв случай нищо не може да промени решението му.

Водата искреше в златисти отблясъци, докато слънцето се издигаше нагоре в небето. Корабът подгони ранния бриз, като се плъзгаше покрай островите, осеяли пътя към Дарданелите и Средиземно море. Джулия си спомни онази далечна сутрин, когато за първи път видя града, който я бе поробил и освободил. Не можеше да повярва, че може би никога нямаше да види силуетите на минаретата и куполите.

— Ще се моля за него — каза Джулия. Сложи ръка върху ръката на съпруга си. Морският вятър беше чист и солен. Тя мислено се сбогува с Аббас и Сирхане и почувства как миналото се отделя и свлича от душата й като стара, изсъхнала кожа.