Колин Фалконър
Харем (44)

43.

Закритият базар под стените на Ески сарай съществуваше още от времето на Мехмед Фатих. По големите стълбища и каменни сокаци търговците продаваха злато и сребро, брокат и коприна, тъмночервени килими от Дамаск, копринени килими в пауново синьо от Багдад. Извън безистена уличните продавачи печаха царевица върху мангали с дървени въглища и раздухваха пламъците с ветрила от пуешки пера. Други предлагаха шкембе, подправено с чесън, или топъл бадемов крем, поръсен с канела. Улиците преливаха от звуци, цветове и миризми. Мина доста време, преди Сюлейман да успее да се съвземе от шока, че се е изгубил в собствения си град.

Но дори и сред този хаос той разпозна знаците на реда, който баща му бе наложил. Цветовото разнообразие си имаше своя смисъл: имаше турци с бели чалми на главите, също като него; гърци със сини тюрбани и черни ботуши; евреите носеха жълти тюрбани, както и арменците, но ботушите на последните бяха тъмночервени, докато тези на евреите — светлосини.

Спря се наравно с другите, за да погледа продавача на подправки, който бе прикован за ушите към вратата на дюкяна си. Окачената на гърдите му табела обясняваше причината за наказанието: беше се опитвал да мами в грамажа. Един човек от тълпата плю в краката на лъжеца и Сюлейман, стори същото. Не изпитваше жал, този закон беше справедлив. Беше канун.

Странно, че се усещаше толкова чужд на това място, помисли си той. Може би бе живял в двореца прекалено дълго време. Ушите го боляха от кипежа на гласовете, миризмата на мръсотия и мърша бе чужда за сараите му. Това беше неговият народ. Виждаше ги често, когато идваха да изложат исканията си пред Дивана, но беше забравил как живееха.

Нощта се спусна бързо и обгърна тесните улички, полумесецът на луната изплува над покривите на безистена. Тук Сюлейман се чувстваше защитен, кой би могъл да го разпознае в парцаливите дрехи, който беше облякъл. А и всички негови поданици бяха длъжни да извъртат лице настрани, когато минаваше край тях. Не го заплашваше нищо, еничарите патрулираха по улиците всяка вечер, всеки акт на жестокост се смяташе за обида срещу самия султан.

Та какъв по-добър начин би могъл да измисли, за да разбере дали слухът за приказките из базарите беше верен, или не?

Крачеше между дългите каменни колонади, сред арките и нишите на базара. Спря пред магазинчето на един продавач на подправки, до чувалите със заешка мас, сусамено семе, алое, шафран, магарешко мляко и корен от женско биле. Търговецът изглежда бе въвлечен и интригуващ разговор с един клиент. Сюлейман чу да споменават името „Хурем“ и се спря, наостри уши, като се преструваше, че разглежда съдържанието на чувалите.

— … Казват, че откакто се е родил Селим, не е поглеждал друга жена! — Търговецът имаше извит като клюн нос, развалени зъби и рядка брада. На главата си носеше син тюрбан. Грък! Махаше разгорещено с ръце и плюеше щедро върху калдъръма, храчката му подмина на милиметри ръкава на Сюлейман.

— Невъзможно — отвърна клиентът турчин. — Та в харема му се намират триста от най-красивите жени в империята! Никой мъж не би се съгласил да бъде държан далеч от подобно съкровище години наред!

— Освен ако не е омагьосан! — извика гъркът и отново се изхрачи на улицата. Изглежда не беше в състояние да говори шепнешком.

— Глупости.

— Казват, че тя изобщо не била жена, а зъл дух, джин, от горите на Влахия! — Нова храчка.

— Ето! — контрира го турчинът. — Всеки знае, че тя не е от Влахия, а от Русия. И ако е зъл дух, както твърдиш, защо тогава Сюлейман е най-великият султан, който някога сме имали? Виж само завоеванията му: Белград, Родос, Будапеща! Та едва преди две години той беше пред стените на самата Виена!

Търговецът разпери отвратено ръце.

— Именно! Защо не превзехме Виена? Казват, че вещицата направила така, че от небето да се изсипят порои насред лято, за да се намокрят топовете ни и да не могат да бъдат използвани. — Той се изхрачи върху пода на магазинчето си с такава злост, че дори клиентът отстъпи. Сюлейман се сети за поговорката, която бе научил от Ибрахим: „Нужни са десетима турци, за да победят един евреин в спор, и десетима евреи, за да победят един грък“.

— Не — рече търговецът. — Тя го е омагьосала. Говори се, че дори не се изпикавал без нейно позволение.

— Ако някой го държи във властта си, това е Ибрахим. Виж го как се перчи пред нас на Атмегдан!

— Ибрахим е велик войн. — Храчка. — Имаме нужда от силен велик везир. — Нова храчка. — Особено след като султанът ни си е загубил ума по някоя от робините си! Това няма да доведе до нищо добро, казвам ти! Когато един султан пренебрегва всичките си останали жени, значи тя го е хванала за оная работа и го води, накъдето си пожелае! — Той се обърна към Сюлейман. — Какво искаш?

Сюлейман искаше да извади меча си и да отреже грозната глава на търговеца, а после да я забие на вратите над Великата порта и да я покани да се изхрачи още веднъж. Вместо това каза:

— Нищо не искам. Върху канелата ти има храчки.

Със задоволство чу как турчинът се изсмя вътре в магазина.

Но обидите, които беше чул, не спираха да кънтят в главата му, докато като сляп се луташе из лабиринта на базара. Онова, което майка му и Ибрахим му бяха казали, бе вярно.

Омагьосан!

Нима не му се полагаше малко личен живот? Нима имаше миг, в който да го оставеха на мира? Как бяха започнали всичките тези слухове? И защо винаги му беше необходимо да доказва своята власт и верността си към трона и Бога?

Щеше да се върне в харема. Отново щеше да демонстрира, че е господар в дома си. Още едно задължение, което му се налагаше да изпълни, и тогава може би най-сетне щеше да намери покой от претенциите на своя народ, на Дивана, на майка си… и на Бог.

Какво друго би могъл да направи?