Колин Фалконър
Харем (80)

79.

Галата

Розово сияние озари небето откъм леярните и хвърли червеникав отблясък над пустите докове. Изведнъж по една от опасно стръмните улички, стигащи току до водата, изтрополи карета. Скрит в сенките, Аббас наблюдаваше как мъжът слиза от нея. Коларят му подаде запалена газена лампа и човекът — Аббас разпозна робата и баретата на венециански благородник — тръгна към пристана.

Мина съвсем близо до мястото, където се беше спотаил Аббас и евнухът ясно видя чертите на лицето му, осветено от лампата. Последното десетилетие сякаш бе изтрито с един замах и той пак се озова в трюма на галерата, усети противната смрад, почувства собствената си кръв в устата си. Спомените, които бе потискал толкова дълго време, нахлуха неудържимо и го завладяха.

Бяха трима: единият бе действал с ножа и двама помощници. Аббас ясно си ги спомняше — лицата им, гласовете им, всеки най-незначителен детайл, — макар да бяха минали цели дванайсет години. Помнеше големия грапав белег по рождение върху слепоочието на мъжа с ножа. Приличаше на огромна стафида. Помнеше и човека, който го държеше за раменете, грозда черни точки в гънките на ноздрите му. Онзи при краката му беше с оредяваща коса, извивката на черепа му лъщеше.

Мъжът с ножа имаше неестествено тънък глас, като момче от църковен хор. Не беше спрял да се смее през цялото време. Бяха овързали долната част на корема и бедрата му с бяла превръзка, за да предотвратят кървенето. Беше им отнело доста време, понеже той се бе съпротивлявал. Мъжът с ножа не беше спирал да го ругае, но нито веднъж не бе замахнал с ножа и по-късно Аббас се беше сетил, че онзи всъщност бе целял единствено да го изтощи. После бяха облели пениса и тестисите му с отвара от люти чушки. Беше пищял от болка и мъжът с ножа отново бе избухнал в смях и бе подметнал, че веднага, щом свършат с атрибутите му, собственоръчно ще ги хвърли в студената вода, за да ги охлади.

Аббас се беше борил с всички сили. Беше плакал и ги беше умолявал. Дори и сега се чувстваше унизен при спомена за това как бе ревал като дете и как ги беше молил да назоват цената си.

Тогава негодникът с ножа се бе смял най-силно и бе измъкнал извития като сърп нож от колана си.

Не беше в състояние да си припомни болката, истинския физически кошмар; но не можеше да забрави чувството на отчаяние и безпомощност. Споменът го изпълваше с такава ужасна душевна болка, че понякога, докато лежеше буден по цяла нощ, стенеше високо и се мяташе в леглото си.

Помнеше също, че бе крещял толкова силно, че после в продължение на седмици не беше в състояние да продума. Щом обгориха раната с вряща смола, бе повърнал и припаднал. Когато се съвзе, те още го превързваха, използвайки хартия, натопена в студена вода. Сложиха дренаж в раната, за да предотвратят задържането на кръв и урина.

Помнеше, че на практика не беше в състояние да спре да крещи. Някакъв друг глас, вътре в него, твърде спокоен, му повтаряше, че скоро ще умре от загуба на кръв и всичко ще приключи.

Помощниците на мъжа с ножа го бяха изправили на крака и го бяха накарали да се разхожда из трюма. Една обиколка на помещението. Увисналата назад посиняла глава на синьора Кавалканти, облещените очи на Бартоломео, леко нарастваща локва окървавена вода в трюма, намотано насмолено въже, къс зебло, скъсан кабел на крик. После отново…

Струваше му се, че обикаляха из стаята дни наред, макар че сигурно ставаше дума само за няколко часа. Онова, което истински го ужасяваше, бе начинът, по който двамата мъже не спираха да му говорят — окуражаваха го, припомняйки си на глас други подобни операции, които бяха наблюдавали, повтаряха му, че всичко ще бъде наред, че не трябва да се отчайва. Държаха се така, сякаш му бяха приятели, лекари. Изглежда напълно бяха избягали от реалността, от онова, което преди малко бяха сторили.

И, което бе по-лошо, той усещаше как омразата му към тях се изпарява. Ридаеше и им благодареше, когато най-сетне му позволиха да се свлече на пода, полудял от болка и на крачка от нов припадък. Нямаше представа колко дълго бе лежал така. Някой сякаш беше запалил огън в тялото му. Изгаряше от треска. Но те не му позволяваха да пие и езикът му така се поду в устата, че за малко да го задави, устните му се напукаха и той не можеше да говори. Времето бе престанало да има значение. Леко се плъзна в някаква черна бездна, сякаш заспиваше в леглото си, а реалността и сънят се сливаха в серия от кошмарни образи. Всеки път, когато се събуждаше, се молеше тъмнината да го обгърне отново.

Един ден двамата мъже се върнаха в трюма и се наведоха над него, за да прегледат раната му. Махнаха превръзката и доволно си кимнаха един на друг. Когато свалиха дренажната тръбичка, от дупката запръска урина като фонтан.

— Много добре. — Единият от мъжете му се ухили и го потупа по рамото. — Ще се оправиш, ще бъдеш добре.

Щял да се оправи? Да бъде добре? Какво значи „добре“?

Няколко седмици по-късно го продадоха на пазара за роби в Алжир. От там го бяха отвели в двореца, за да страда, заобиколен от грандиозно великолепие, да прекара остатъка от живота си като чудовище, измъчвано от собствената си уродливост. Фактът, че бе заобиколен от множество други подобни изроди, не му носеше успокоение.

Повечето от евнусите в двореца поне не бяха стигали до сексуална зрелост. В известен смисъл им завиждаше.

И не бе минал ден, в който да не бе проклинал името на Антонио Гонзага.

Споменът за онези дни премина през главата му за няколко секунди. Гонзага изчезна от погледа му. Единственото нещо, което се виждаше на изоставения пристан, бе светлината на лампата, докато посланикът приближаваше към „Барбароса“. Други сенки се размърдаха в скривалищата си. Стъпките им бяха погълнати от звъна на чуковете и рева на леярните. Аббас се отдели от портата, до която се бе прилепил, и последва трептящото пламъче.

Колко дълго беше чакал този момент!

Пера

Джулия коленичи в малкия си параклис и прикова очи в дървеното разпятие над олтара. Беше тук, за да се моли за прошка, да се оправдае, да поиска сила да се пребори със слабостите си. Вместо това изпитваше единствено гняв.

Какъв трябва да беше този Бог, който позволяваше подобни мъки? Кой Бог би допуснал Аббас да страда, а Гонзага да благоденства?

Богът на баща й. Отмъстителният, навъсен Бог на Гонзага — и той мъж, също като баща й!

Тя стана. Щеше да потърси успокоение другаде.