Колин Фалконър
Харем (78)

77.

Пера

— Това е обидно! Идваме тук с мир, а те се изплюват отгоре ни! Как се осмеляват да се отнасят с нас по такъв начин!

Бяха минали два дена, откакто посланикът бе удостоен с честта да получи аудиенция при султана на османлиите, но случката продължаваше да му действа разтърсващо. Лудовичи му сипа вино от една кристална гарафа, за да го успокои.

— Към всички посланици се отнасят по същия начин. Така е още от времето, когато Мурад Първи бил убит от един сръбски благородник.

— Дори не ми дадоха възможност да говоря лично с него! За какъв се смята? Аз съм член на Съвета на десетте!

— А той е Господарят на живота, Императорът на двата свята, Създателят на царете — за такъв се смята, ваше височество — отвърна Лудовичи, опитвайки се да скрие задоволството си от унижението на Гонзага. — Между другото, всички решения, отнасящи се до външната политика, се вземат от великия везир. Сюлейман ги ратифицира или не — зависи кое му отърва. Той никога не се пазари директно. Това би било прекалено унизително и принизяващо за него.

— Унизително!

Бяха във всекидневната в двореца на Лудовичи. Беше достатъчно впечатляваща, помисли си Лудовичи. Достатъчно впечатляваща, за да се отнася с Гонзага повече или по-малко като с равен. Беше обзаведена с дълга маса от полиран кестен и резбовани столове, тапицирани с пурпурночервена дамаска. На трите стени висяха позлатени венециански огледала, които позволяваха на Лудовичи да наблюдава объркването на госта си от различни ъгли.

Този негодник не познаваше истинското значение на думата „унижение“. Можеше ли например изобщо да предположи колко много бе изстрадал Аббас?

— Човек не може да разбере турците, ако ги преценява през нашата гледна точка — каза Лудовичи. — Цялата им система е построена около стриктна йерархия. За тях в целия свят няма равен на султана. Не са му равни дори императорът на Рим… нито дожът.

Гонзага презрително изсумтя и отпи от виното си.

— Султанът е единственият, който по рождение наследява позицията си — продължи Лудовичи. — Всички останали се издигат благодарение на собствените си качества. Дори не е необходимо да са се родили мюсюлмани. Последният велик везир, Ибрахим, беше син на гръцки рибар. Изградили са система, наречена девширме. Вземат младежи и девойки от немюсюлмански семейства и ги обучават да бъдат част от султанското робско семейство. Онези, които се отличават с истински качества и таланти, могат да се издигнат до ранг на велик везир. Онези, които са с повече мускули, отколкото мозък, отиват при еничарите. Тези елитни войници, от които се страхуваме толкова много и които са завладели половин Европа, до един са родени християни. Що се отнася до жените, майката на един султан може да е била дъщеря на някой кавказки селянин. Системата е във висша степен честна.

— Разбирам какво искаш да ми кажеш — изръмжа Гонзага. — Но все пак си мисля, че твоята висока оценка вероятно се дължи на натрупана лична горчивина.

Лудовичи кимна в знак на съгласие.

— Трябва да признаете едно нещо, ваше превъзходителство — продължи той. — Въпреки че един турчин може да се бие срещу неверниците както ни наричат — с всички възможни средства, никъде другаде по света човек не може да изповядва религията си така свободно както в империята на османлиите. Дори когато ви… когато ни… обявиха война, ние в Пера можехме спокойно да изповядваме католицизма. В Галата има евреи, мюсюлмани, християни — всички те живеят в мир заедно, докато в Рим още хвърлят лутераните на кладата.

— Затова ли ме покани тук, Лудовичи? За да ми изброяваш достойнствата на султана? Може би самият ти възнамеряваш да приемеш исляма?

— Оставам си лоялен поданик на Ла Серенисима. Просто съм живял тук достатъчно дълго време, ваше превъзходителство. Смея да твърдя, че поне малко познавам психиката им.

— Благодаря за лекцията — подигравателно се усмихна Гонзага. — Беше много поучителна.

— Не с тази цел ви поканих тук.

— О? — Гонзага допи виното си и си сипа още.

— Разбрах, че преговорите ви с Лютфи паша не са минали много добре.

Лицето на Гонзага почервеня отново.

— Онзи нахален дребосък иска да му плащаме налог и да преотстъпим остров Кипър! Следващото, което ще поиска, ще бъде да му предоставим Сан Марко за лятна резиденция!

— Може ли да отхвърлим исканията им?

Гонзага го изгледа втренчено, лицето му бе изкривено от злоба.

— От Превезо насам турците владеят Средиземноморието, както добре знаеш. Без преките си търговски пътища републиката ни ще потъне в Адриатика. Благодарение на твоите високо просветени турци!

— Може да има и друг начин да се реши този въпрос, ваше превъзходителство.

— Слушам.

— Както мисля, че се досещате, моите дейности тук невинаги са напълно легални… поне според османлийския закон.

— Подозирахме го.

— Те ми помогнаха да си създам някои влиятелни връзки. Тези връзки сега могат да се окажат от полза за Ла Серенисима.

— Как?

— Вярно е, че се възхищавам от някои достойнства на турците, но повече обичам своята родина. Може би, ако се откажете от преговорите със султана, ще успея да ви уредя една среща с турския адмирал Драгут.

— Драгут!

— Както знаете, той не е нищо повече от пират. При наддаването той ще предложи най-висока цена. Или с друга думи, ако Венеция ще трябва да плаща дан, за да използва морските пътища, сигурен съм, че Драгут няма да се окаже толкова неразумен в претенциите си, колкото великият везир.

Гонзага пресуши чашата си и замислено погледна Лудовичи.

— Е, търговецо, може и да си прав. Може все пак да послужиш на републиката за нещо.

— Радвам се, че така мислите — отвърна Лудовичи.

Джулия наблюдаваше срещата от горната площадка на стълбището. Баща й! Сякаш гледаше някакъв напълно непознат човек. Струваше й се по-посивял и по-дребен, отколкото го помнеше. Вероятно беше от възрастта. Не беше го виждала от почти дванайсет години. Лицето му изглеждаше по-слабо, а бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки и ъгълчетата й изглеждаха перманентно увиснали надолу в сарказъм.

Но гласът му все така караше стомахът й да се свива на топка. Връщаше спомените за студени мраморни коридори, за мълчаливи мрачни вечери, за прашни библии, за неодобрение и ограничения. Чувстваше се така, както би се чувствал затворник, озовал се лице в лице със своя бивш надзирател. Опита се да открие в себе си някаква следа от привързаност, но не откри нищо, освен тъмния ужас от предишния й начин на живот. Обзе я внезапен прилив на благодарност към Лудовичи и към онова, което й беше дал.

После се сети за Аббас. Аббас!