Колин Фалконър
Харем (39)

38.

Ески сарай

Единственото чувство, което владееше Джулия от момента, когато корсарите я бяха пленили, бе страхът. Първоначално се бе уплашила, че ще я измъчват и убият. Страхуваше се от мургавите мъже с лица като на ястреби, чийто очи излъчваха жестокост, убедена, че ще и причинят болка. Но после, когато разбра, че нямат намерение да я нараняват — че тя по някаква причина бе ценна за тях, — страхът й бе отстъпил място на самотата, ужасна разяждаща болка, докато се опитваше да свикне с чуждите лица, обстановката, храната.

В деня, в който бе чула вратите на харема да се затръшват зад гърба и, бе разбрала, че никога няма да се върне към предишния живот. Ла Серенисима бе загубена завинаги. Беше се примирила с новия си живот и с онова, което можеше да й донесе. С приятелството на Сирхане дори самотата й започна да отшумява. Беше заменена с друго чувство, много силно, тъй като бе неочаквано.

Радост.

Никога не си беше давала сметка колко нещастен е бил предишният й живот, защото нямаше с какво да го сравни. Сега, макар че в много отношения бе заменила едната клетка с друга, тя осъзна, че разполага с такава свобода, за каквато не бе и сънувала. Тук бе свободна от стария си и болен съпруг, който я отвращаваше; свободна от задушаващото уединение на своя дом — само с две прислужнички за компания; и преди всичко — свободна от отчайващата изолация на тялото си.

В харема къпането, масажите и голотата бяха ежедневие. Чувствеността на тялото й бавно започна да се събужда и откритието я озадачи. Позволяваше на Сирхане да й прави масаж, докато се къпеха, и с ново за нея нетърпение и задоволство очакваше срещите им в хамама.

А може би само веднъж преди бе усетила такова радостно нетърпение. С Аббас.

Както тогава, така и сега сянката на изповедника й висеше над свободата й. Бог щеше да я накаже, разбира се. Но после си задаваше въпроса защо, ако той искаше тя да му остане предана, беше позволил на корсарите да пленят галерата? Или просто я изпитваше? Е, ако беше някаква проверка, то тя се беше провалила. И въпреки това, в какво се състоеше грехът й? Не беше изневерила на мъжа си и продължаваше да казва молитвата си всеки ден.

Започна да се самоубеждава, че няма никаква вина. И с всеки изминал ден сянката на изповедника й избледняваше.

Лежеше по лице върху топлия мрамор, а Сирхане масажираше гърба й със затоплени масла. В хамама беше изключително топло и потта се стичаше от челото й право в очите. Ръцете на приятелката й бяха успокояващи, хипнотизиращи. Това беше нещо, което Джулия не би разменила нито за баща си, нито за Дожа, нито дори за Светата Дева.

Докосването на друго човешко същество.

Погледна към немите чернокожи, застанали на стража пред вратите на хамама. Сети се за Аббас.

— Защо никога не се и опитват да говорят с нас? Защо никога не ни… докосват?

— Някои го правят… — отвърна Сирхане и в гласа й прозвуча заговорническа нотка.

— Защо султанът го позволява?

— Защото те вече не са мъже.

Джулия знаеше, че Сирхане сигурно ще я сметне за глупава, но нямаше кого другиго да попита.

— Защо?

— Не знаеш ли? — вдигна вежди Сирхане, но в гласа й се долавяше изненада, не подигравка. — Кастрирали са ги — добави и после, осъзнавайки, че Джулия продължава да не я разбира, обясни: — Отрязали са мъжките им атрибути. Вече не могат да се любят.

Тя размачка мускулите на шията й и Джулия стисна очи, докато по миглите й не избиха сълзи.

— Някога правила ли си любов с мъж?

— Разбира се.

— И как беше?

Сирхане спря.

— Мислех, че си била женена.

— Той беше старец.

Сирхане отново започна да масажира, кокалчетата на пръстите й потъваха дълбоко в мускулите около гръбнака на Джулия.

— Правила съм любов само два пъти. Ако баща ми беше разбрал, щеше да го убие.

— Как точно става?

— Момчето има онова нещо между краката си. То е дълго и твърдо и влиза в теб.

— Къде?

— Във вагината ти, разбира се.

— Боли ли?

— Да, боли. Но онова, което е най-хубавото, е начинът, по който те докосват. Ханиф беше нежен. Харесваше ми как ме целува. Целуваше и гърдите ми. Това най-много ми харесваше.

Джулия отново затвори очи и се опита да си представи Сирхане да целува гърдите й. Направо й се повдигна от мисълта за това.

— Това ли ще прави и султанът?

— Ако извадиш късмет.

— Ако извадя късмет ли?

— Нима не искаш султанът да те избере?

Сирхане плъзна ръце надолу. Джулия простена.

— Ако султанът те избере, ще получиш цялото богатство и спокойствие, за което би могла да си мечтаеш. Виж Хурем. На практика тя е истинска кралица.

Джулия отвори очи и се загледа втренчено в евнусите до вратата. Приличаха на статуи. А преди време се беше срамувала да се показва гола пред тях. Сега все едно не съществуваха.

— На времето познавах един младеж. Мислиш ли, че е искал да прави любов с мен?

— Разбира се. Обърни се.

Джулия се претърколи по гръб, притворила очи, приятно отпусната.

Сирхане не откъсваше поглед от нея. В очите й имаше някакво пламъче, което Джулия не беше виждала преди.

— Ти си много красива, Джулия — прошепна приятелката й. Внезапно се наведе и я целуна. Джулия се вцепени. Дългата мокра коса на Сирхане падна върху лицето й, ръката й се плъзна по корема и между краката й. Пръстът й проникна в нея.

Джулия извърна лице встрани и отблъсна Сирхане. Хукна през парата, обзета от паника. Не знаеше какво да мисли, нито можеше да определи как се чувства.

 

 

Топкапъ сарай

Сюлейман и Ибрахим вечеряха на сребърна маса, с чинии от зелен и тъмносин китайски порцелан — дар от някакъв отдавна забравен посланик. Сюлейман беше открил сервиза да събира прах в съкровищницата му. Всяко ястие беше достойно за империята, която османлиите бяха изградили в рамките на последните три столетия. Мед от Влахия, масло от Молдова, пренесено през Черно море в огромни биволски мехове; шербет, охладен с най-чистия сняг от връх Олимп, доставен в плъстени торби и съхраняван в специални изкопи в дворцовите кухни; сини сливи, маслини и фурми от Египет.

Всяко ястие се поливаше с кипърското вино, сипано в гарафа, изработена от един-единствен къс тюркоаз.

Хранеха се в мълчание. Накрая, когато останаха сами, Сюлейман посочи към виолата.

— Ще ми посвириш ли, Ибрахим?

Ибрахим си пое дълбоко дъх.

— Господарю, надявам се, че ще ме извиниш, но тази вечер съм прекалено угрижен, за да мога да свиря.

Сюлейман укорително се усмихна.

— И какво толкова те тревожи, Ибрахим? Все още искаш да атакувам Виена и да запълня крепостните ровове, за да мине твоята кавалерия, ли?

Но Ибрахим не се усмихна.

— Става дума за нещо много по-важно, господарю.

Сюлейман въздъхна. Ибрахим се беше променил. Вече почти не се смееше. Когато биваха заедно, лицето му сякаш бе изпито от някакъв постоянен мълчалив укор. Какво ли тормозеше разума на великия везир в този момент?

— Нещо, свързано с Дивана ли?

Ибрахим поклати глава.

— Не. Засяга въпрос, който би трябвало да ме е страх дори да споменавам пред теб, господарю.

Сюлейман беше прекарал целия си ден с Хурем и беше в приповдигнато настроение.

— Да не си се съвкупявал с коня си? — попита той през смях.

Ибрахим обаче не поде шегата, а упорито продължи.

— Сред еничарите и из базарите се носят разни слухове.

— Клюки! Искаш да ми пълниш главата с клюки!

— Слуховете са валутата на всяка империя, господарю.

— Аз пък мислех, че са мечовете.

— Те са като епидемия. А има ли епидемия, човек трябва да й обърне внимание.

— Епидемия?

— Стават опасни. Приказките изпълват безистените и базарите и дори се носят из коридорите на двореца.

— Какви приказки?

— За Хурем.

Ибрахим забеляза как Сюлейман се стегна. За пръв път произнасяше името й и бе поразен от физическата реакция, която то беше провокирало. Лицето на приятеля му помръкна от гняв.

— Кадъната? — изръмжа той.

— В базара й викат по име.

— Какво за нея?

— Само повтарям онова, което съм чул, господарю.

— Казвай.

— Говори се, че… — Ибрахим хвърли бърз поглед към Сюлейман и забеляза, че лицето му е по-бяло от алабастър. — Казват, че е вещица. Че те е омагьосала и е замъглила разсъдъка ти.

Сюлейман скочи, сякаш някой го беше шибнал с камшик, и започна да обикаля из стаята, сякаш търсеше невидим нападател.

— Вещица! ВЕЩИЦА!

Ибрахим остана седнал и не помръдваше, въпреки че чуваше как Сюлейман кръстосва зад гърба му и чак се задъхва от гняв.

— Така говорят хората, господарю.

— Доведи ми всеки, който се осмели дори да го прошепне! Ще го предам на палачите!

— Разбираш, че не съм го чул лично. Докладваха ми го шпионите ми.

Сюлейман грабна най-близкият попаднал му предмет — виолата на Ибрахим — и я удари в каменната стена.

— ЩЕ ОТРЕЖА ЕЗИЦИТЕ ИМ И ЩЕ ГИ НАКАРАМ ДА ГИ ИЗЯДАТ!

— Господарю, ако се върнеш в Дивана, ако прекарваш малко по-малко време в харема, тези постни слухове ще престанат и…

— Остави ме!

— Господарю?

— ОСТАВИ МЕ САМ!

Ибрахим се изправи. Внезапно го обзе страх. Това никога не се беше случвало преди — Сюлейман да го отпрати!

Може би малката негодница наистина го беше омагьосала.

— Господарю, позволи ми да остана за малко при тебе и да… Сюлейман внезапно посегна надолу и разкъса робата си. В ъгъла на стаята стоеше безмълвен един черен паж. Сюлейман го сграбчи и го тръшна на пода. Пажът се сви, ридаейки. Султанът силно го изрита отзад и нещастникът бързо запълзя към вратата. Сюлейман измъкна обсипания си със скъпоценни камъни кинжал, затъкнат в пояса му, и замахна. Острието проби дупка в робата на пажа и върху задницата му изби алено петно кръв. Немият задавено се закашля, после изпълзя навън.

Сюлейман застана по средата на стаята, като дишаше тежко. В ръката си стискаше окървавения кинжал. Погледна към Ибрахим. Очите му бяха мътни, като разфокусирани — сякаш виждаха великия везир за пръв път.

— МАХАЙ СЕ!

Ибрахим се обърна и напусна стаята. Сега вече всичко му беше ясно. Трябваше на всяка цена да прекрати властта на Хурем над Господаря на живота. Преди да беше навредила истински.