Колин Фалконър
Харем (105)

104.

Армения

От Ерзерум нататък анадолското плато преминаваше във вулканични, покрити със снежни шапки, върхове и гладки долини. Селата бяха изградени от червеникава кал, жените ходеха с открити лица и носеха поли и шалвари, а забрадките им бяха поръбени със златна сърма.

Когато стигнаха до високопланинските проходи, сивите облаци ги обгърнаха плътно. Пътечките се извиваха като змии между проломите, сипеите скърцаха под конските подкови, скалите бяха полирани от телата на дивите животни, които векове наред се бяха притискали към тях, за да избягнат отвесните склонове.

Вятърът свистеше в косите им, опъваше ги до скъсване — като жива сила, която понякога заплашваше да свали хората от седлата. Черните скали се издигаха като остри зъби, разядени от времето, дъждовете и ледовете, изоставени напълно от всички живи създания, с изключение на поклащащата се фигура на някоя мечка.

Бяха повече част от небето, отколкото от земята. Баязид имаше чувството, че само да се протегне, ще докосне насъбралите се над главата му сиви облаци.

Над главите им закръжи един сокол. Писъкът му прониза вятъра, самотен и тъжен.

Планинското езеро беше черно и сковано в лед. Баязид слезе от коня си и коленичи край едно поточе, за да си налее вода. Бяха се изкачвали цял ден нагоре, стоманеносивото огледало на езерото Ван беше останало далеч зад гърбовете им; вече бяха навлезли навътре в Армения.

По хълма се проточваха останките на голямата армия, която преди време се беше събрала в равнината до Коня. Бяха останали едва няколко хиляди души, повечето от които — ранени. Конете им залитаха от изтощение, а гърбовете им бяха разранени от седлата. Мъжете клечаха прегърбени до конете си и се грижеха за раните им, като се опитваха да забравят за срама от претърпяното поражение. Баязид знаеше, че из планините има пръснати още безброй групички като тяхната. Голяма част от тюрките и кюрдите се бяха изпарили, бяха се завърнали в колибите си, за да се погрижат за овцете, козите и конете си.

Още в Амазия бяха разбрали, че кампанията се е провалила. Именно там Баязид се беше сбогувал с жените си, беше натоварил четиримата си невръстни синове в една покрита каруца, а после им беше дал по един кон, за да го следват, пазени денонощно от личната му охрана. Последните няколко месеца бяха влизали в множество кратки схватки с врага, докато бягаха. Не можеха да се мерят по сила с армията на Сюлейман. Още щом баща му бе поел срещу него, той бе разбрал, че каузата му е загубена.

Но нито веднъж не си позволи да произнесе думи на молба или отчаяние. Водеше със себе си съкровището, от което щеше да се нуждае, за да попълни армията си със свежи сили — неговите синове. Един ден те щяха да поставят началото на нов султанат. Докато той й момчетата му още бяха живи, Селим не можеше да бъде спокоен. Докато бяха живи, не бяха истински победени.

Само да намереха начин да оцелеят. Беше се заклел, че каквото и да се случеше, нямаше да разчита на милостта на султана; в миналото баща му беше проявявал твърде малко от това човешко качество. Особено към онези, които твърдеше, че обича.

Питаше се какво ли беше станало с чауша, който бе изпроводил до Стамбул след битката при Коня с писмо до султана. В него защитаваше каузата си и заявяваше своята лоялност към Сюлейман. Може би войниците на Селим го бяха заловили и убили, а може и баща му да беше предпочел да не обръща внимание на настойчивите му молби. Никога нямаше да разбере, пък и сега това нямаше значение. Беше прекалено късно.

Колибата на овчаря беше построена на ръба на хълма, обърнат към долината; изглеждаше така, сякаш плува сред планините, червеникавият камък изпъкваше на фона на зелените планини.

Баязид се обърна към лейтенанта си.

— Ще останем тук тази вечер. Ще разположим щаба си в колибата.

— Добре, господарю — отвърна мъжът и се втурна да приведе заповедта в изпълнение.

Баязид прекрачи в колибата. Беше изоставена заради наближаващата зима. Обстановката беше проста, спартанска — четири каменни стени, прозорци без капаци, липсваща врата. Подът беше пръстен и вътре се носеше силната миризма на животни. Твърде далеч от двореца Топкапъ, помисли си Баязид. Може би толкова далеч, че никога нямаше да се върне.

Над долината блесна дъга, сноп слънчева светлина си проби път между облаците. Внезапно светлината стана жълто-зелена, леден вятър разлюля тревата и донесе талази студен дъжд. Гръмотевиците отекваха във високите проходи, черен облак се спусна над планината, набирайки сила, за да се изсипе върху долината. Сгъстяващият се мрак беше подобен на настроението му. Нямаше да се подчини на баща си, но знаеше, че бандата от бунтовници, тимариоти и конници, която водеше със себе си, не беше в състояние да продължила се бие срещу артилерията и армията от дисциплинирани еничари на Сюлейман. Отчаянието бе спуснало сянката си над тях. Всичко беше въпрос на време.

Палатките бяха прогизнали от дъжда, през платнищата се процеждаше ледена вода дори след като бурята беше отминала. Мъглата обгърна долината и пълзеше като дух. Конете пръхтяха неспокойно срещу сутрешния мраз. Хората се движеха из лагера бавно и мълчаливо, като привидения.

Баязид се хранеше без апетит. Караха на остатъците от провизиите, които бяха подготвили за кампанията: кисело мляко, подправено със суров лук и сол, разредено със студена вода и примесено с малко хляб. Лейтенантът беше стъкнал малък огън, за да се стоплят. Някъде високо в планината проплака чакал.

Изведнъж Баязид чу викове откъм лагера и скочи на крака, като си помисли, че съгледвачите на Сюлейман са ги открили. Но ездачът на хълма, който се появи внезапно от изток, беше сам и беше облечен в персийска военна униформа. Оклюмалата армия на Баязид се надигна от земята, изправи рамене и го проследи с поглед. Нямаше да позволят на един враг да ги види с наведени глави, особено пък някакъв суфавид.

Двама от личната охрана на Баязид обезоръжиха персиеца и го поведоха през навъсените редици от тюрки към колибата. Принцът вече го очакваше, седнал по турски върху един копринен килим, опънат върху пръстения под.

Конникът се поклони.

— Нося ти вест от шах Тамасп — рече той.

Баязид кимна. Лейтенантът взе писмото от пратеника и му го подаде. Очите му бързо пробягаха по редовете.

— Значи ни предлага убежище?

— Сюлейман никога не е бил приятел на Персия — отвърна пратеникът. — Когато султан Баязид седне на трона, шахът се надява най-сетне да намери в негово лице съюзник.

Вятърът профуча през долината, нахлу през отворените прозорци на колибата. Когато седне на трона! Засега дори оцеляването му беше достатъчно. Шанс да си поеме дъх, без кавалерията на баща му непрекъснато да го следва по петите. Бяха измръзнали и обезверени след Коня. Какъв избор имаше?

— Ще почакаш, докато помисля — отвърна Баязид, но когато изведоха мъжа от колибата, той вече беше наясно с отговора си.

Сюлейман погледна нагоре към планините. Тежък сив облак тегнеше над върховете и проходите, изсипвайки дъжд върху тях.

— Заминал е — измърмори Соколли. — Пресякъл е границата с Персия.

— Шахът?

— Предложил му е убежище. Шпионите ми докладваха, че е взел сто души от армията си със себе си. Останалите са се пръснали из планините на малки банди и са се върнали в селата си. Няма повече да ни притесняват.

— Съобщи това на войската — нареди Сюлейман.

Баязид, глупак такъв! Докато все още беше в империята, имаше някакъв шанс. Нима не разбираше, че армията на султана беше на ръба на бунта? Цели еничарски полкове отказваха да тръгнат срещу принца, ескадрони спахии потегляха неохотно към планината, но се връщаха три дни по-късно със свежи коне и блеснали от чистота копия. Само акинджиите още оставаха настървени, жадни за кръв — без значение чия. Ако беше издържал само месец, Сюлейман нямаше да е в състояние да ги накара да се върнат отново след края на зимата. Те обичаха Баязид. Обичаха го заради начина, по който се беше втурнал срещу топовете им при Коня. Обичаха го заради това, че продължаваше да се бие дори когато самият султан бе повел армията си срещу него. Обичаха го, защото мразеха Селим и защото знаеха, че Сюлейман е твърде стар.

Но сега Баязид беше прекосил границата и нищо не беше в състояние да го спаси. В мига, в който бе приел убежището, предлагано му от персите, бе престанал да бъде османлия. С напускането на турската земя той бе обърнал гръб на наследството си.

И въпреки това Баязид почти беше спечелил.

Дори султанът беше започнал да се разколебава. През последните няколко дни беше започнал да подозира, че Хурем го е излъгала. Баязид се беше бил толкова дълго и толкова добре. Но сега беше показал истинската си същност — никой чистокръвен османлия не би приел помощ от един суфавид.

Глупак. Сега дори любимите му еничари щяха да го прокълнат.