Колин Фалконър
Харем (42)

41.

Топкапъ сарай

Нетипичните за сезона ветрове бързо отшумяха. Дните отново се затоплиха и лятото разцъфна над Босфора. Сезонът на войните.

Павилионът приличаше на скъпоценен камък върху дългия кадифен пръст на хълма Сераглио. Посребреният му купол беше декориран с плетеница от мотиви в синьо и бяло. Дървената част бе гравирана със слонова кост, витражните прозорци бяха оцветени в преобладаващо виненочервено и елементи, напомнящи на паунови опашки. Покрай стените бяха наредени резбовани злати дивани, а на една от тях имаше огромна бронзова камина.

Сюлейман се спасяваше тук, далеч от жегата в каменния дворец, на хълма, където бризовете от Мраморно море шепнеха сред клоните на кипарисите и чинарите.

Хурем лежеше до него на дългия диван, заслушана във флейтите и виолите на музикантите, скрити някъде в градината.

Тя забавляваше Сюлейман, като му представяше театър на сенките.

— Виж — прошепна му.

— Камила! — засмя се той.

— Сега това.

— Овца?

— Не, кон е!

— На мен ми прилича на овца.

— Някога виждал ли си овца с такъв дълъг нос? Освен една турска овца — усмихна се тя. — На име Ибрахим.

— Единственият Ибрахим, когото познавам, не може да се нарече овца! Покажи ми нещо друго.

Хурем смръщи вежди, концентрирайки се върху движението на пръстите си. Сюлейман усмихнато я наблюдаваше. Понякога му приличаше на малко дете.

— Какво ще кажеш за това?

— Котка?

— Котката на кислар агаси. Виж… няма нищо между краката си!

— Не бива да си правиш такива шеги. — Той се намръщи.

— Защо?

— Защото е обида срещу исляма.

— Такъв лицемер си!

Сюлейман поклати глава. Трудно му беше да намери отговор на подобна забележка. Как се осмеляваше да му говори такива неща? Нима не осъзнаваше къде й беше мястото? Когато си зададе този въпрос, Сюлейман реши, че отговорът е отрицателен. Не, тя нямаше точна представа за мястото си. Може би именно това обичаше най-много у нея. Не би позволил на никой друг да му говори по този начин.

Може би единствено на Ибрахим.

Сюлейман насочи поглед към градината. Сред розите и карамфилите пълзяха костенурки със залепени свещи на корубите. Кръглата луна хвърляше дълги сенки през листата. Тук цареше мир. Би останал на това място завинаги.

Но Аллах искаше война. В тази спокойна нощ до слуха му достигаха гърмежите откъм арсенала при Галата, където изпитаха ново оръдие за предстоящата кампания в земите на север. Лятото беше дошло, сезонът на всяка нова военна кампания; време бе синовете на газиите за пореден път да понесат знамето на Мохамед срещу неверниците. Този път обаче Сюлейман нямаше да ги поведе. Този път щеше да остане тук. С Хурем.

Ески сарай

Хафизе султан остаряваше. Гарвановочерната й коса сега беше боядисана с къна, за да се скрият сивите кичури, а черният въглен и белилата не бяха и състояние да замаскират торбичките под очите и брадичката. Крайниците й трепереха дори когато седеше.

Приемната й имаше извит таван, украсен с фреска от преплетени кедрови клопки. Фаянсовите плочки от Изник по стените също бяха обрамчени с кедър и обковани със сребърни гвоздеи.

Тя седеше върху копринен диван, сред сатенени възглавници, бродирани със злато, подпъхнала крака под себе си.

Аббас опря чело в мекия копринен килим, преди да заговори.

— Корона на забулените лица.

— Аббас. — Не й достигаше дъх, сякаш бе тичала през градината, за да го посрещне, което, разбира се, беше абсурдно. Със сигурност не беше мърдала от мястото си поне час. — Искал си да говориш с мен?

— Така е, Корона на забулените лица. По един въпрос, който, надявам се, ще се окаже маловажен.

— Стига, Аббас. Познавам те добре. Щом си дошъл при мен заради този проблем, значи той със сигурност е важен.

— Става дума просто за един слух, който научих от… моите източници.

Крехкостта на валидето сякаш изведнъж се изпари. Тя внезапно застана нащрек, очите й се впиха в неговите.

— Кого засяга този слух?

— Господарката Хурем.

Лицето на старата жена се сбърчи неодобрително.

— Тази!

— Само слух е.

— Понякога обръщам повече внимание на твоите слухове, отколкото на официалните изявления на Дивана, Кажи ми какво си чул, Аббас.

— Скоро армията ни ще потегли срещу Фредерик.

Хафизе си позволи да се усмихне сковано.

— Целият град говори за това. Даже Фредерик го знае.

— Чух, че Господарят на живота може да не застане начело на армията си.

— Какво?

— Казаха ми, че господарката Хурем е убедила султана да остане в града.

Реакцията й притесни Аббас — за момент му се стори, че господарката му ще се задуши. Страните й се обагриха в тъмнорозово. Аббас благоразумно запази мълчание.

— Ти… мислиш ли, че това… е вярно? — изпелтечи накрая тя.

— Само ти казвам какво съм чул, Корона на забулените лица. Реших, че е мой дълг да те уведомя.

Хафизе кимна, очевадно още не се беше съвзела от новината. Удари с длан по страничната облегалка на дивана.

— Тази жена си позволява твърде много!

— Надявам се, че не съм причинил излишни главоболия — рече Аббас.

— Направи ми огромна услуга, Аббас. Огромна. — Тя сграбчи една от възглавниците до себе си и с изненадваща сила я запрати към отсрещния ъгъл на стаята. Аббас и двете прислужници гледаха старата слаба жена и не можеха да повярват на очите си.

— Безочлива малка кучка! Превръща го в евнух! — После, опомняйки се, отново се обърна към Аббас и каза: — Благодаря ти, Аббас. Ще се погрижа за това.