Колин Фалконър
Харем (56)

55.

Лицето на Ибрахим издаваше любопитство, учудване и задоволство. Барабанеше с пръст по страничната облегалка на трона си, в такт с плющенето на стените на шатрата, в които се блъскаше и въздишаше студеният вечерен вятър.

— Значи намери шаха? — каза той накрая.

— Да, господарю.

— Отвели са те до лагера му със завързани очи, без съмнение.

— Да, господарю.

— Добре ли се отнесоха с теб?

— Сносно, господарю.

Ибрахим го огледа. Робата на Рустем бе изпокъсана и мръсна. Брадата му се беше втвърдила от мръсотия. Светлосивите очи не издаваха нищо.

— Устната ти е сцепена.

— Нищо работа.

Неочаквано Ибрахим се засмя.

— Аз пък си мислех, че никога вече няма да те видим. Каква загуба щеше да бъде това за света на поезията и дебатите!

— Не мисля, господарю — отвърна Рустем. Изглежда бе загубил способността си да иронизира.

Е, не биваше да се изненадва от това, помисли си Ибрахим. Понякога се развличаше, като си представяше, че отрязва горната част от скалпа на Рустем със сабята си — все едно, че белеше рохко яйце, а когато надничаше вътре, установяваше, че няма мозък. Само едно сметало.

— И така, как реагира шахът на нашето предложение за мир?

— Отхвърли го, господарю.

Лицето на Ибрахим помръкна, но усмивката остана върху устните му.

— Не ни ли вярва, Рустем?

— Съмнява се в пълномощията на писмото.

— Пълномощията…?

— Каза, че не може да преговаря с теб.

Сега вече усмивката напълно изчезна от лицето му.

— Защо?

— Каза, че си само един войник. Каза, че може да приеме подобно предложение единствено ако е подписано от самия султан, а не от неговия чиновник.

Ибрахим се изправи. Сви юмруци, за да прикрие треперенето на ръцете си, но цялото му тяло бе завладяно от някаква ужасна сила, която не се поддаваше на контрол. Сграбчи Рустем за раменете и го събори на земята.

Рустем не оказа съпротива. Лежеше в краката на Ибрахим, без да изглежда изненадан или ядосан.

Ибрахим се извърна, изтегли ятагана от покритата със скъпоценни камъни ножница, хвана го с две ръце и го вдигна над главата си. Замахна с всичка сила и го стовари върху трона си. Из палатката се разхвърчаха парчета слонова кост и махагон.

— Чиновник на султана! Нима султанският чиновник седи всяка сутрин в Дивана и ръководи империята? Султанският чиновник ли е този, който повежда армиите в бой, докато самият султан се забавлява в харема си? Султан? АЗ СЪМ СУЛТАНЪТ!

— Той не знаеше какво говори, господарю.

— Нима мисли, че султанът ще почне да изпраща чиновниците си на бой? А, Рустем?

— Господарю, само повтарям онова, което ми каза шахът. Каза, че не може да преговаря с никой друг, освен със султана на османлиите.

— Султанът! Колко още ще трябва да понасям това? Султанът ми е доверил властта си, царството си, богатството си, всичко! Войната и мирът са в мои ръце. Знае ли шахът, че именно аз настоях армията ни да дойде тук? Аз — не султанът! Поемам цялата тежест върху плещите си и за какво? Да ме наричат султански чиновник!

— Но, господарю…

Ибрахим задържа ятагана си пред очите на Рустем и го завъртя така, че светлината да се отрази в острието му.

— Когато го заловим, искам го жив! — изръмжа Ибрахим.

— Първо трябва да го подмамим навън, господарю. Ако султанът беше тук, можехме да накараме шаха да се покаже и най-сетне да сложим край на неговото нахалство. Ако е възможно да изпратим писмо до Господаря на живота…

— Не! Заклех се, че ще му занеса главата на шаха! Трябва ли да се втурна обратно към него и да го моля да ми помогне?

— Тогава може би има друг начин.

— Друг начин ли, Рустем?

— Цялата империя знае колко много ти вярва и те цени султанът. Може би трябва да накараш и шахът да види това. Трябва да му докажеш, че разполагаш с достатъчно власт да сключиш един мирен договор.

— Как?

Рустем бавно примигна.

— Трябва отново да му отправиш същото предложение, господарю. Само че този път се подпиши като султан.

Ибрахим го загледа втренчено. Умът ли си беше загубил този човек? Разбираше ли какво му предлага? Само че Рустем бе всичко друго, но не и луд. Беше сметало. Предлагаше му логично разрешение на проблема.

— Невъзможно е.

— Ще работи за целите ни. Какво друго бихме могли да направим, господарю? Освен, може би, да продължим да го преследваме из планините до края на лятото, а после да се върнем у дома само с малко персийска коприна като плячка.

— Мога да направя всичко друго, Рустем, но не и да си присвоя титлата султан.

— Кой ще знае, че си го сторил, когато го накараме да напусне леговището си? Ще погребеш документа заедно с шаха.

Може би беше прав, помисли си Ибрахим. От какво толкова се страхуваше? Сюлейман му беше поверил управлението на Дивана, ръководството на армиите. Той беше султан във всяко друго отношение, освен по име. Ако Сюлейман не бе желал Ибрахим да налага властта му, защо тогава му беше поверил толкова власт?

— Не мога — рече.

— Няма друг начин, господарю. Той ми кача, че ако султанът не дойде, ще ни види отново в Табриз следващата пролет.

Ибрахим затвори очи. Какво щеше да каже на Сюлейман, ако още веднъж се върнеше без победа? Австрийците го бяха унижили при Гюнц, сега пък шахът го разиграваше и му се присмиваше от планините. Беше безсилен да изпълни клетвата си. А докато азиатската граница не бъдеше подсигурена, не можеха да поведат армиите срещу император Карл в Европа. Съдбата му бе при Виена, не тук. Именно Виена щеше най-сетне да гравира името му до името на Александър в книгата на историята.

Погледна към Рустем, който го наблюдаваше безстрастно.

— Донеси перо и пергамент — нареди той.

„До Тамасп, шах на Персия, поздрави и пожелания за добро здраве. Нека просперитетът и славата бележат твоите дни. В резултат на устни сведения бяхме уведомени за желанието ти да сключим мир, по волята на Онзи, пред чиято висша небесна воля винаги ще се прекланяме! Ние също нямаме желание да се бием с нашите братя по вяра. Затова те осведомяваме, че ако ни предадеш Светия град Багдад и всички територии, завладени от теб, ще ти оставим Табриз и земите, известни като Азербайджан, стига да ни плащаш годишен данък от хиляда златни дуката. Конят ми е оседлан и готов да тръгне и да ме отведе на среща с теб по всяко време на деня и нощта, за да сключим нашия мир.

Написано в деветстотин четиридесет и първа година от хеджира.

Ибрахим. Сераскер султан.“