Колин Фалконър
Харем (7)

6.

В продължение на два месеца Капи ага успя да познае унизителния страх, сменян от периоди на трепетно очакване и опияняващо удоволствие. Той беше човек с живо въображение и можеше да си представи какво биха сторили с него, ако узнаеха тайната му. И все пак, вече не можеше да се откъсне; дори някой небесен пратеник да слезеше при него, поднасяйки му гаранция, подписана от самия Бог, че, ще бъде разкрит, знаеше, че пак ще е тук днес. Сексуалното удоволствие — а тя беше красива жена, двойно по-желана, защото бе забранена — беше само част от онова, което получаваше. По-важно беше потвърждението, че притежава мъжественост, която смяташе за загубена. Би понесъл всякаква смърт, стига да умреше като мъж. Или поне така си казваше.

Всеки четвъртък следобед, час преди да се спусне здрачът, тя идваше в градината, за да чете своя Коран. За Капи ага сякаш цялата седмица се свеждаше до тези няколко мъчителни, невероятни минути, когато за пореден път превърташе ключа в ръждясалата ключалка и влизаше в градината. Всеки път, когато отваряше вратата, се чудеше дали ще открие нея — или своите собствени войници с извадени мечове, остри като бръснач. Градината се беше превърнала в тема на всички негови сънища… и кошмари. Дори в качеството си на началник на дворцовата стража и пазач на момичетата, той не би могъл да възпре кучетата си, ако бъдеше разкрит.

Вратата с метална рамка изскърца — мили Боже, звукът прозвуча като топовен гърмеж сред тишината на харема! — и той се прокрадна в градината, заключвайки след себе си. Вдигна поглед към северната кула. Можеше да бъде видян единствено от двете стаи на последния етаж — именно оттам самият той беше зърнал Мейлиса преди време, — а той току-що собственоръчно ги беше заключил.

Въпреки това имаше чувството, че всички членове на Дивана го наблюдават, а бостанджибашията подостря куките, с които щяха да го разкъсат на парчета.

Високите каменни стени засенчваха градината, пътеките минаваха сред колони от бял пароски мрамор, под сенките на чинари и кипариси. Тук винаги цареше сумрак. Над короните на дърветата се виждаше как слънцето се отразява в минаретата на джамията на харема, обагряйки ги в розово, докато се спускаше над града.

Огледа се за познатата фигура на Мейлиса, седнала на мраморна пейка под колонадата, приведена над Корана, или под надвисналите клони на върбата, но от Мейлиса нямаше и следа. Ослуша се за някакъв шум откъм сенките. Единственият звук беше песента на самотен славей, тъжно чуруликащ в клонките над главата му.

Обзе го смесица от разочарование и безпричинен ужас. Защо не беше дошла?

— Днес няма да дойде.

Гласът дойде иззад гърба му. Той се извърна уплашено и инстинктивно измъкна сабята си от кожената ножница.

Момичето скръсти ръце на гърдите си и му се изсмя.

Беше една от харема, разбира се, но той не я познаваше. Пък и защо трябваше да я помни? Те бяха толкова много. Беше висока и слаба, с коса като пламък и зелени очи. Носеше жълт памучен кафтан и елек от златист брокат, а на главата й имаше малка зелена шапчица. За пискюла на шапчицата беше пришита една-единствена перла. По дрехите й личеше, че е отскоро в харема или пък че не бе успяла да се издигне в йерархията му.

Той трепереше. Всемогъщи Боже!

— Коя си ти?

— Днес Мейлиса няма да дойде.

— Къде е тя?

— Тук, в харема. Където е защитена от вниманието на мъже.

— Защо се смееш?

— Пребледнял си като тюрбана си. Какво ти става? Не съм някой от еничарите на султана. Нямам меч. От какво се страхуваш? Аз съм просто една шивачка. Виж, не съм въоръжена. Дори не си нося иглата.

Капи ага направи опит да се овладее.

— С кого си мислиш, че разговаряш? Ще наредя да те затворят в…

Той пристъпи напред и я стисна над лакътя. Върхът на меча му опираше в лицето й, за да я сплаши. Но Хурем му се усмихна в отговор. Той ахна, когато почувства пръстите й върху слабините си.

— Мейлиса казва, че те все още работят. Аз съм само една невинна малка шивачка, но си мислех, че не би трябвало да е така.

— За какво говориш?

— Мейлиса ще си има дете.

Капи ага смаяно отстъпи назад, сякаш момичето му беше казало, че е болно от проказа. Лицето му претърпя удивителна трансформация. Страните му придобиха мръсен сивкав цвят, като на труп. Мечът се изплъзна от пръстите му и издрънка върху мрамора.

Идиот! Щеше да привлече вниманието на стражите! Нима нямаше капка самообладание? За момент си помисли, че той ще избяга.

— Това… не е възможно — със заекване произнесе той.

— И тя така си е мислела. Предполагам, че така си си мислел и ти.

— Коя си ти? Какво искаш?

— Аз съм приятелка на Мейлиса. — Очите й се спряха върху лежащата върху мрамора сабя. — Вдигни я — рече тя, като явно се наслаждаваше на предимството.

Той се наведе да изпълни нареждането й.

— Какво искаш? — повтори.

— Искам да ти помогна.

— Сега си те спомням — каза той. — Ти си рускинята. Купихме те от татарите.

Тя го наблюдаваше и сякаш се забавляваше. Да. Всеки въпрос, всяко пресмятане наум на възможните аварийни ходове се изписваха върху лицето му като върху страница от отворена книга.

— Кой още знае? — попита той накрая.

— Би било много лесно да хвърлиш и двете ни в Босфора посред нощ и с това да приключиш. Това си мислиш, нали? Точно заради това казахме и на още една. Никога няма да научиш името й.

Устните му се изкривиха от разочарование и отвращение, когато поредният изход се затвори пред него.

— Познавам те. Киайята те нарича „малка лисица“.

— И с основание.

— Сам виждам. — Той примирено върна сабята обратно в ножницата. — И така, значи искаш да ми помогнеш?

— Може пък да нямаш нужда от помощта ми. Може да се ожениш за Мейлиса и двамата да създадете добро семейство.

— Не се подигравай с мен! — изсъска той.

— Помислих, че ще се зарадваш, когато разбереш, че поне единият от тях работи — тя кимна към слабините му.

Той ядосано пристъпи към нея, после се овладя.

— Откъде да знам, че не лъжеш?

— Няма как. Никога няма да си напълно сигурен, докато не стане прекалено късно. Някоя вечер валиде-султан ще те навести със заповед да хвърлиш Мейлиса в Босфора, а после ще ти подаде два чувала. Един за нея, един — за теб.

Капи ага смръщи вежди.

— Какво искаш?

— Ще реша проблема ти. Напълно.

— Ще го решиш? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че зная начин за отстраняване на проблема. За благодарност ти ще направиш нещо, което е напълно по твоите сили.

— По-добра позиция в харема? Може би в личната свита на валиде-султан? Дрехи? Пари?

— Изненадана съм, че оценяваш живота си толкова евтино.

Капи ага неспокойно погледна към прозорците на северната кула, сякаш очакваше да види как самият султан го наблюдава. Слънцето вече беше слязло ниско и минаретата блестяха в кървавочервено.

— Какво тогава?

— Искам да ме вкараш в леглото на султана.

— Невъзможно!

— Не, възможно е. Както е възможно и това, че ако султанът разбере какво си направил, ще нареди да те окачат на куки и да те оставят да умреш. Знаеш какво е наказанието в такива случаи.

Капи ага се олюля, сякаш го беше зашлевила. Очите му се бяха изцъклили от удивление.

— Знаеш, че султанът не спи с друга, освен с Гюлбехар! Онова, което искаш, не е по силите ми.

За пръв път леката подигравателна усмивчица, играеща по устните на Хурем, изчезна.

— Наслаждавай се на смъртта си тогава. Вярвам, че бостанджията е достатъчно изобретателен, за да имаш време да й се порадваш.

С тези думи тя се оттегли. Над градината се спуснаха сенки. Капи ага ги наблюдаваше как пълзят, замръзнал на мястото си от страх.