Колин Фалконър
Харем (31)

30.

Гюзюл беше еврейка. Веднъж месечно я допускаха в харема, за да продава скъпоценни камъни и дрънкулки на одалиските. Но това не беше нейната истинска функция; в затворения свят на харема Гюзюл беше рядко създание, връзка с външния свят. С течение на годините тя се беше превърнала в публичния глас на Гюлбехар.

Гюзюл вече не беше млада. Кожата й бе сбръчкана, с цвят на тютюн, очите й блестяха като мънички сапфири. За да прикрие помръкналата си младост, тя боядисваше косата си с къна и я връзваше с ярки кордели — белег за известна суетност. Ибрахим прецени, че някога сигурно е била много красива.

Беше облечена в наситеночервена копринена роба и също толкова ярка черпена шапчица от сатен на главата. Отгоре беше сложила жилетка от златиста дамаска, а на краката си беше обула обувки от бяла ярешка кожа. На китките и глезените й подрънкваха сребърни гривни, а в косата й проблясваха перли.

Дланите и стъпалата й също бяха боядисани с къна, а очите й бяха очертани с черен въглен. Приличаше на разбойническа кралица.

При залез-слънце каменният дворец на Ибрахим се обагряше в розово. Внушителните стени и закритите зад дървени капаци прозорци напомняха за великолепието на великия Топкапъ, разположен само на километър от другата страна на Атмегдан. Извисяваше се, за да напомня на всички — от ездачите, играещи черит, до вярващите, изпълващи Айя София, ковачите и пекарите в града и еничарите зад Великата порта на Ба’аб — и-Хумаюн, че гъркът е най-великият, най-богатият и най-довереният везир, който Османската империя някога беше познавала.

Размерът на приемната зала напомни на Гюзюл за собствената й незначителност. Огромният килим, върху който коленичи, тронът от слонова кост, медните и тюркоазните кандилници, сребърните свещници биха били достойни за всеки султан. Самият Ибрахим със своя голям бял тюрбан и сатенени роби изглеждаше така, както в представите й трябваше да изглежда самият Господар на живота.

Беше успял да създаде впечатление, че е по-висок, отколкото в действителност бе, помисли си Гюзюл. Сигурно заради високия половин метър тюрбан с дебел златен обръч в основата. Човек не можеше да не се впечатли от него, както и от огромния рубин, голям колкото птиче яйце, който блестеше на пръста му.

Не можеше да не се впечатли, не можеше да не се страхува.

Животът се бе оказал благосклонен към Ибрахим. След като го беше издигнал до ранга на велик везир, султанът му беше построил и дворец от другата страна на Хиподрума, за който бе платил от държавната хазна. Сюлейман дори му беше дал сестра си Хатидже султан за жена.

Той седеше по турски върху мраморния под, там, където започваха стъпалата към трона на Ибрахим, с извърнато настрана лице, за да не може Гюзюл да го види. Но тя знаеше кой е.

Говореше се, че Рустем Дефтердар е българин, доведен в Стамбул преди много години, след поредното събиране на кръвния данък по онези земи. Беше получил образование в дворцовото училище и бе показал забележителни способности по математика. Беше се издигнал бързо в структурата на държавната хазна, благодарение, както се говореше, на покровителството на Ибрахим. Можеше да се предположи, помисли си Гюзюл, колко полезно беше за Ибрахим негов човек да държи кесията. Носеха се слухове за злоупотреби и подкупи, въпреки че, разбира се, никой не смееше да надигне глас срещу великия везир. Не и ако не искаше лично да опита остротата на железните куки по стените на Ба’аб-и-Са’адет.

Чудеше се какво правеше Рустем тук. Може би Ибрахим вече търсеше съветите му.

Великият везир я гледаше. Забеляза погледа, който хвърли по посока на Рустем, но й заговори така, сякаш бяха сами в залата.

— Е, Гюзюл, кажи ми какво те води в моя скромен дом?

— Моята господарка. Пролетната роза, ти праща благопожеланията си. Нека в дома ти винаги процъфтяват здравето и благополучие.

— Благодаря й за добрите пожелания. Нека Бог винаги да я пази и нека красотата й никога да не помръква.

— Иншаллах. Както Бог пожелае.

— Чух някои слухове. Гюзюл.

— Какви слухове, господарю?

— Че твоята господарка се е скарала с Хурем в Ески сарай. Можем само да се молим конфликтът да се разреши по най-добър начин за всички.

Гюзюл реши да изостави любезностите на дворцовия език.

— Изпращат я в изгнание, господарю.

Ибрахим замълча, но не позволи на емоциите да се изпишат върху лицето му.

— Някакъв нов слух ли е това, Гюзюл?

— Господарката ми те моли да се застъпиш за нея пред Господаря на живота.

— Нямам такова влияние, Гюзюл.

Друго говореха из базарите, помисли си Гюзюл. Хората приказваха, че Ибрахим и султанът се обръщаха един към друг по име. Но тя не смееше да каже това, дори и тук.

— Господарката ми просто иска да говориш с Господаря на живота по този въпрос.

— Това не е моя работа. Знаеш, че с удоволствие бих помогнал на Пролетната роза, ако можех, но това е извън моите скромни възможности. Може би трябва да се обърне за помощ към кислар агаси, нали той ръководи харема.

— Господарю, господарката ми моли да се замислиш върху последиците от нейното оттегляне.

Ибрахим се приведе напред, опрял ръка на трона. Лицето му изразяваше леко безпокойство.

— Да, Гюзюл?

— Винаги си бил приятел на Мустафа. Един ден той ще бъде султан. Майка му би искала да те запомни с добро.

— Това заплаха ли е, Гюзюл?

— Не, господарю. Господарката ми само иска да знаеш, че никога не забравя приятелите си.

— Нейните достойнства са безгранични и всеизвестни.

— Господарката ми също така държи да подчертае, че тя никога не би си помислила да оспорва могъществото на великия везир.

Ибрахим изненадано се изсмя.

— Не, разбира се.

— Да, но Хурем може би е готова да те предизвика.

Думите отекнаха в тишината, подобно на конска подкова, изпусната върху мраморен под. Ибрахим дълго не откъсна поглед от еврейката, пръстите му здраво стискаха страничната облегалка на трона. Накрая каза.

— Така ли мислиш, Гюзюл?

— По базарите се говори, че го е омагьосала, господарю.

— Империята не се управлява от продавачите на килими.

— Господарката ми само иска да ти припомни, че тя прекарва дълги дни и нощи с него. Обсъждат политиката.

— Още клюки от харема!

— Господарката ми само иска да я защитиш пред Господаря на живота. Ти си мъдър и доверен съветник. Тя ти желае дълъг и щастлив живот.

— Разбрах те, Гюзюл.

— Господарю. — Гюзюл изпълзя напред и целуна килима пред краката му, после — пак пълзешком — се оттегли.

Ибрахим сбърчи чело. Хурем, заплаха? Невъзможно! И все пак… Великият везир погледна към мъжа, който продължаваше да стои безмълвно и неподвижно пред стъпалата към трона му и попита:

— Е, Дефтердар, какво мислиш?

— Винаги е по-мъдро човек да не си създава повече врагове от необходимото.

— Той наистина е обсебен от тази негова малка рускиня. Но… може ли Хурем да се осмели да предизвика самия везир?

— Това е въпрос, на който само ти можеш да отговориш, господарю — отвърна Рустем.

Ибрахим се вгледа внимателно в лицето му. Дали Дефтердарят разбираше ситуацията? Дали беше осъзнал, че харемът бе единствената част от империята, над която той, Ибрахим, нямаше никакъв контрол? Е, ако се беше досетил, то не беше позволил това да се изпише върху лицето му. Но пък от друга страна, Рустем никога не издаваше емоциите си. Понякога Ибрахим се чудеше дали дефтердарят изобщо изпитва нещо. Точно заради това го беше предпочел пред всички останали. На самия Ибрахим му се случваше емоциите да замъглят разума.

— Пролетната роза е майка на шахзадето — каза той. — Един ден ще бъде валиде-султан. Ще видя какво мога да направя, за да й помогна.

— Това също така ще ти помогне да прецениш какво е реалното влияние на онова момиче от харема — добави Рустем.

Ибрахим му хвърли бърз поглед. Дори не се беше сетил за това. Но, разбира се, Сюлейман щеше да послуша неговия съвет. Нима някога му се беше опъвал?