Колин Фалконър
Харем (3)

2.

Ески сарай

Старият дворец, Истанбул

Соколът кръжеше високо над града, назъбените му криле се спускаха и накланяха според талазите на вятъра. Летеше над високите крайбрежни стени на Стамбул и неговите мизерни калдъръмени улички, където сакати просяци протягаха ръка за милостиня, а мухите кръжаха на черни облаци над динените кори; летеше над извисяващите се куполи и минарета на джамиите, обагрени в сиво-розово от спускащия се здрач. Златистите му немигащи очи се спряха върху една млада жена на терасата на Ески сарай.

Поразителна фигура, застанала сама на високите стени на двореца. И наистина, дори сред тристате жени в харема тя се хвърляше на очи с двете си завързани със сатенени панделки плитки, спускащи се до средата на гърба й. Косите й бяха с цвят на огън — блестящо жълто, златисто и червено, сияещи на слънчевата светлина. Бяха в поразяващ контраст със зелените й очи и бледия татарски тен. Беше висока и слаба, все още непохватна в своята младост.

Лицето й бе извърнато на североизток, към земите зад едва забележимите хълмове на Румелия, към едно място, далеч зад виолетовия хоризонт, невидимо за човешкото око, но различимо само за нея. Беше място, където тревата така избуяваше през лятото, че почти стигаше до пояса на ездачите; място, където солените езера проблясваха като сребро на лунната светлина; място, където човек можеше да язди три дни и три нощи, без да срещне жива душа.

Докато мислите й се рееха, устните й леко се разтвориха и от тях се откъсна тих вик. Славеят, който живееше затворен в натруфена клетка под стряхата на терасата, също като нея, се стресна.

— Може би ще прекарам целия си живот, заключена тук — прошепна тя на птичката. — Държат ме заради хубостта ми и заради песните ми, но един ден младостта ми ще изчезне, ще заприличам на цвете от хербарий. Но аз ще намеря начин да се измъкна.

Всъщност имаше само един начин. Но той все още беше в Родос, където, както разправяха, строял нова вила на хълма Филермос с изглед към крепостта. Жената беше негова собственост, или поне така й бяха казали, но тя дори не го беше виждала, а бе прекарала в тъмния му и красив затвор почти два сезона.

Мълвеше се, че той и без това не обръщал внимание на жените. Фаворитка му беше Гюлбехар, черногорката, онази, която наричаха „Пролетна роза“. Не обръщаше никакво внимание на останалите конкубини, макар да притежаваше триста от най-красивите жени в тази империя, която се простираше от Вавилон до Белград — специално подбрани за него.

Е, все трябваше да има някакъв начин. Тя нямаше да прекарва безцелно дните си и да мечтае за някакво чудо, което да я вкара в леглото му. Ако се наложеше, щеше да събуди самия дявол и да запали всички огньове на ада под този дворец, но щеше да намери начин да измести черногорката и да намери изход от положението си.

Щяха горчиво да съжаляват за деня, в който бяха пуснали тази котка в клетката с птици.

Но дотогава щеше да чака. Той трябваше да се върне. Щеше да чака.

Родос

Сюлейман нахлу зад изронените стени на крепостта навръх християнския празник Свети Николай Мирликийски Чудотворец — Никулден. Това бе скъп дар в памет на баща му и на прадядо му Фатих Завоевателя. На двайсет и осем години бе постигнал онова, за което те двамата само си бяха мечтали. Беше извадил трън от петата на Османската империя: бе победил рицарите на Свети Йоан и бе завладял Родос.

— Казват, че едно време тук стоял Родоският колос. Сега вече Родос си има друг гигант.

Сюлейман се извърна на седлото. Беше Ибрахим, широко усмихнат. Арабският жребец на соколаря се изправи на задните си крака и тръсна глава, сякаш заразен с ентусиазма на господаря си.

— Благодарение на твоя мъдър съвет — рече Сюлейман.

— Наближава Коледа! Мислиш ли, че в момента празнуват на площад „Свети Петър“?

Сюлейман хвърли поглед към групата брадати рицари, паднали на колене пред своя параклис с издълбан в камъка рицарски кръст. Изглеждаха изтерзани. През лицето на един от тях минаваше пресен розов белег, на мястото на лявото му око се виждаше сгърчена кожа. Друг носеше пропита с кръв превръзка на ръката си — дланта му липсваше. Заедно мълвяха молитвите си, без да обръщат внимание нито на звъна на оръжието, нито на миризмата на конете, докато султанските хора минаваха покрай тях; не забелязваха и победните топовни гърмежи пред портите и плющенето на зелените и белите знамена. Не те се бяха предали — живеещите на Родос чужденци бяха онези, които първи бяха поискали примирие.

— Нямат какво да празнуват — равно отбеляза Сюлейман.

Ибрахим дръпна юздите на коня си и тихо каза:

— Объркваш ме, господарю. Извоюва най-великата победа за османлиите от превземането на Константинопол насам. Не се ли радваш?

— Враговете ни се биха храбро, Ибрахим. Не искам кръв. Дългът към исляма ни повелява да завладяваме, но не е нужно да пируваме.

Ибрахим се опита да прикрие нетърпението, изписало се върху лицето му, но Сюлейман знаеше за какво си мисли соколарят и разтегна устни в усмивка.

— Разсмивам ли те, господарю мой?

— Ти винаги ме разсмиваш, Ибрахим. Знаеш го.

Ибрахим погледна към редиците окичени с пера войници с дълги мустаци и преметнати през рамо аркебузи. Напомняха му на бесни кучета, вързани с верига.

— Ще позволиш ли на еничарите да повилнеят из острова?

— Не, Ибрахим, дадох дума. Не и този път.

— Те се бият единствено заради плячката, която им даваш. Като кучета, хранещи се с огризки. Знаеш какво става с гладното куче.

— Ще се наложи да постоят гладни. Няма да допусна грабежи тук.

— Враговете ни претърпяха пълно поражение. Прекалено си състрадателен, господарю мой.

По тона му Сюлейман се досети, че соколарят мислеше нещо друго. Ибрахим може би допускаше, че султанът е забравил последните четири месеца. Сюлейман не би позволил никой да се осмелява да му говори по този начин. Но Ибрахим…

Ибрахим грешеше: не беше забравил. Нима биха могли да бъдат забравени реките от пролята кръв, противния сладникав мирис на разлагащите се в калта трупове, виковете на нахвърлялите на камари мъже, умиращи в изкопите? Как би могъл да забрави вида на една някога горда армия, умираща бавно от епидемиите и ледения дъжд? Но накрая божията воля бе победила.

— И сега какво, господарю? — попита Ибрахим.

Сюлейман се замисли за Ески сарай и своята любимка, Гюлбехар. Там щеше да намери спокойствие. Там нежното докосване на една жена можеше да накара всеки мъж да победи кошмарите си.

Тя щеше да му помогне да забрави и онзи ужасен момент, в който беше открил собствения си баща в себе си: ако не беше намесата на Ибрахим, щеше да екзекутира едновременно първия и втория си везир. Но дори Селим никога не беше правил подобно нещо.

Беше потресен от откритието, че в душата му се крие звяр. То го беше разтърсило дори по-дълбоко от касапницата наоколо — всъщност, точно тази касапница бе извадила звяра от скритите тъмни ъгли на душата му на повърхността. Никога не бе допускал, че в него се таят такава ярост и такава злоба. Без Ибрахим щеше да излее тези пагубни емоции. Без Ибрахим звярът можеше да го разруши.

Той потръпна и продума:

— Да си вървим у дома.