Колин Фалконър
Харем (55)

54.

Шах Тамасп огледа внимателно нещастника пред себе си. Мъжът беше докаран от двама съгледвачи с превръзка на очите и окован във вериги. Лежеше по лице върху дребните камъчета и праха при входа на палатката, а към врата му бяха притиснати два остри ятагана, докато шахът четеше донесеното му послание.

Показа писмото на моллата и на генералите, които седяха от двете му страни. Те мълчаливо поклатиха глави. Какъв ли номер им замисляше великият везир на султана? Когато всички огледаха писмото, шахът го прочете за трети път. Беше млад мъж с тънки, жестоко стиснати устни и тъмна, добре поддържана брада. Дългите му пръсти галеха пергамента, малките кафяви китки, подаващи се изпод ръкавите на робата му, бяха тънки и тъмни като орех. Когато заговори, гласът му звучеше пискливо като на момиче.

— Как се казваш, пратенико?

Пленникът повдигна глава на няколко сантиметра от земята.

— Рустем, господарю. — Металносивата му брада бе покрита с прах и съсиреци кръв. Стражите се бяха престарали.

— Какъв чин имаш, Рустем?

— Дефтердар, господарю.

— Ковчежник? Откога османлиите са започнали да изпращат ковчежниците си като посланици?

— Великият везир ми вярва, господарю.

Шахът отново огледа мъжа в краката си. Беше блед от изтощение, но нямаше вид на уплашен. Забележителен човек, доколкото можеше да се съди по онази част от лицето му, която не бе скрита от превръзката.

— Значи Ибрахим е готов да преговаря за мир. И султанът му ли е на същото мнение?

— Ибрахим се радва с доверието на Господаря на двата свята. Има неговата тугра, личния му печат.

— Да, виждам.

— Ще подкрепи всеки мир, сключен от моя господар Ибрахим.

— Пратенико Рустем, можеш ли да ми кажеш защо твоят Господар на два свята не води лично армията си срещу нас — така, както правеше баща му навремето?

— Уморен е от войни, господарю. Желае единствено мир.

Шахът сви рамене. Може би. Може би. Предложението му се струваше разумно. Но не беше ли прекалено разумно? Все пак, ако беше искрено, щеше да подари на своите съмишленици една велика политическа победа. Те едва ли хранеха някакви надежди, че ще успеят да удържат Багдад, побеждавайки армиите на османлиите. Когато Ибрахим се умореше да го преследва из планините и се върнеше в Стамбул, той щеше да си върне Табриз и Багдад, но на следващата година всичко щеше да се повтори отново.

В крайна сметка беше принуден да преговаря. Така щеше да спечели мир и ценна територия. Както и допълнително заблудени души, които да бъдат приобщени от неговите духовници.

И все пак.

— Подобен договор може и да е възможен, пратенико Рустем. Но трябва да се срещна с господаря ти на място, което аз посоча, и двамата да бъдем придружавани единствено от личните си телохранители.

— Съмняваш се в Ибрахимовата чест?

Шахът се усмихна.

— Съмнявам се в способността му да устои на изкушението.

Той кимна на двамата стражи, които изправиха Рустем.

— Ако се съгласи с условията ми, кажи му, че приемам предложението му. Върви си с мир, пратенико Рустем.

Стражите го повлякоха навън. Шахът наблюдаваше как го качват на един кон, все още окован и с превързани очи, и го повеждат на юг сред редиците от палатки. Отново се замисли за Сюлейман. Османлия, който да желае мир? Или беше лъжа, или признак на слабост. Да става, каквото Аллах реши, каза си Тамасп. Нещата щяха да се изяснят скоро.

Вятърът беше хладен. Беше уморен от криене в планината.

— Ако вървиш по хребета, ще стигнеш до долината, в която лагеруват вашите хора — каза персиецът и смъкна превръзката от очите на Рустем. Другият ездач го освободи от веригите.

Рустем примигна. Единият от придружителите му, брадат главорез с очукан шлем на главата, го дръпна за брадата.

— Следващия път като се срещнем може би шахът ще ми разреши да си потопя меча в кръвта ти. — Той се ухили.

Рустем подмина без внимание репликата. Дръпна юздите на коня си. Беше се оказал прав, рискът беше незначителен. Оставаше му само още едно просто нещо, за да завърши работата си.

Бедният Ибрахим. Прекалено много бе завладян от идеята за героичното, за да има истински успех като везир. Истинското величие изискваше по-аналитичен и хладен ум. Някой със способност да вижда възможности по време на криза.

Някой като него.

Двамата персийци препуснаха обратно и той остана сам във високата степ. Сега, далеч от чужди погледи, можеше да си позволи лека вледеняваща усмивка. После пое към лагера.