Колин Фалконър
Харем (67)

66.

Ураганът сироко тръгва от Сахара, горещият му сух дъх изгаря северноафриканския бряг, преди да се придвижи на север към Средиземноморието. Докато стигне до най-отдалечените му брегове, ураганът е натежал от влага.

Тази вечер сироко се втурна по тесните улици на Стамбул, преви клоните на кипарисите и чинарите в дворцовите градини, заудря яростно по червените и зелени байраци, окичили палата, натрупа пяна по отсрещния бряг на Босфора. Въздухът стана потискащ и влажен, но дъждовете все още не идваха.

Идеалното време, помисли си Аббас.

Беше изчакал четири нощи, за да определи подходящия момент за осъществяването на последния каприз на Хурем. Дворецът бе потънал в тъмнина, когато той, придружен от двама бостанджии, мина през една малко използвана врата в южната стена. Тримата евнуси отсъстваха по-малко от час, но когато се върнаха, по хоризонта над покривите на порутените дървени къщици вече пълзеше оранжево-розово петно. Една измамна зора.

Щом благополучно се прибраха в сарая, Аббас намери бостанджибашията и плъзна изумруден пръстен в свитата му длан. Използва езика на глухонемите, за да даде да се разбере, че двамата евнуси, които го бяха придружавали, не бива да са сред живите, щом настъпи утрото.

После се оттегли в килията си и зачака, чудейки се какви ли още грехове щеше да извърши в името на оцеляването си.

Бумтенето на дървени тамбури ехтеше из тъмните улички. Дворецът се събуди от викове, известяващи за пожара.

Аббас хукна навън от килията си. Коридорите още бяха празни, но той чуваше писъците на жените, долитащи от една от общите спални на горния етаж. В двора отдолу двамата стражи стояха объркани е извадени ятагани — идиоти, помисли си нетърпеливо Аббас, — но не напускаха поста си.

Аббас долови парливия мирис на дим. Беше разполагал с няколко дни, за да отрепетира всяко свое движение. А и Хурем ясно му беше дала да разбере какво трябва да е първото му задължение.

Изрита двама пажове от леглата им и на един дъх изстреля списъка с команди, който бе научил наизуст. Да се приготвят каретите. Всички жени да се изведат на двора. Да се изпратят шестима пажове в шивачницата и всички вещи на господарката Хурем да се изнесат на безопасно място.

Естествено, тя нямаше да допусне нищо от онова, което притежаваше, да бъде загубено, помисли си той. В никакъв случай, ако ще целият град да изгореше.

Тежко се заизкачва по стълбите, водещи към апартаментите й.

Беше поразен от вида й. Сигурно се бе подготвяла цяла нощ. Беше облечена в зашеметяващ изумруденозелен кафтан, избродиран с редуващи се луни и звезди, върху бяла риза, украсена със спирали от златна сърма. В косата й бяха сплетени мънички изумруди и перли, а яшмакът й вече беше върху главата й. Муоми стоеше зад нея и държеше фередже от виолетова коприна.

Ухаеше на жасмин и портокал. Разбира се, помисли си Аббас, тя няма да се представи пред Сюлейман, смърдяща на пушек дори и когато току-що я бяха спасили от пожар.

— Защо се забави толкова дълго, ага? — изсъска тя. — Нима си се надявал, че ще се изпека в леглото?

— Току-що вдигнаха тревогата, господарке — промълви с мъка той. Още не можеше да си поеме дъх след изкачването.

— Защо трябваше да изчакваш тревогата? Вече знаеше, че градът гори!

Аббас се извърна към решетъчния прозорец и простена високо. Аллах да му е на помощ! Не беше искал половината град да изчезне сред пламъците! Вятърът яростно бе разнесъл огъня и той със светкавична бързина бе погълнал дървените сгради на хълма. Пламъците настъпваха напред като вълна.

Пожарът се подхващаше от всяка следваща къща, която припукваше и се разцепваше като падащо дърво, изпращайки снопове искри високо в нощното небе. Хората търчаха по алеите, метнали на гръб оскъдната си покъщнина, блъскаха се един в друг, обзети от паника. Масата от ужасени човеци приличаше на река, минаваща през бездна, течение от факли, кошници и биволи с изцъклени очи, дърпащи се коне с превързани очи и жени с непокрити глави.

Аллах да му е на помощ, помисли си пак Аббас. Никога не си беше представял, че ще стане така.

Нажежен до червено въглен, довян от вятъра, го парна по бузата. Той изрева и отскочи назад.

— Трябва да побързаме! — извика.

— Готова съм от часове — отвърна Хурем, сякаш беше закъсняла за някое официално представление на хиподрума.

Муоми й помогна да се забули, спусна воала пред лицето й, за да запази анонимността й, тоест — честта й. После прислужницата си сложи черно фередже и Аббас ги изведе от покоите.

Чувстваше как сърцето му се е свило на топка. Страх, напрежение, възбуда пулсираха в тялото му. Беше допускал, че ще имат повече време. При една истинска опасност не би успял да се справи. Нямаше да разполага с достатъчно време да подготви всичко. Дори и сега можеше да се окаже, че е закъснял.

Каретите вече чакаха на двора.

— Влизайте… вътре! — изкрещя Аббас, напрягайки дробовете си, за да си поеме още въздух.

Двете малки забулени фигури минаха покрай него и се настаниха в първата карета. Едната от тях — беше сигурен, че е Хурем, — дръпна настрана малката завеса на прозорчето. Една ръка се подаде изпод фереджето и хвана неговата. Покритата с яшмак глава се приведе към него и за момент той си помисли, че тя ще му благодари.

— Остави всичко, което е мое — изсъска тя. Чертите на лицето й не можеха да се видят под виолетовия воал. — Всичко!

 

 

Топкапъ сарай

Аббас с благодарност се отпусна на колене в краката на Сюлейман, за да отдаде дължимата почит на Господаря на живота. Опря чело в килима и остана в тази поза малко по-дълго, отколкото бе необходимо, но почти нямаше сили да се изправи отново на краката си. Робата му миришеше силно на пушек, а лицето и белоснежният огромен тюрбан бяха почернели от сажди.

Сюлейман го гледаше със сгърчено от мъка лице.

— Хиляди извинения, господарю — промълви Аббас.

— Има ли нужда от лекар моят слуга? — попита султанът.

— Просто съм уморен, господарю. — Той леко се олюля.

— Пожарът е обхванал и Ески сарай? — Сюлейман нямаше търпение кислар агаси да му разкаже за случилото се и да се оттегли. Къде беше Хурем?

— Когато тръгнах от там, дворецът беше в пламъци. Но всички жени са в безопасност.

— Хурем?

— Чака пред вратата, господарю. Пазих живота й така, както бих пазил твоето… — Той отново залитна, но си върна равновесието. — … най-скъпо съкровище.

— Задължени сме ти — отвърна Сюлейман. Защо не се оттеглеше този евнух и не го оставеше да се види с Хурем? Знаеше, че той самият не изглеждаше като образец на благоприличието. Бяха го събудили и едва бе намерил време да си наметне един бял копринен кафтан и да си сложи фес на главата. Беше облечен за среща със своята малка роксолана, а не за аудиенции. — Няма ли ранени?

— Страхувам се, че някои от моите пажове и стражи загинаха, докато се опитваха да спасят някои от дрехите и бижутата на господарката Хурем.

— Напълно ли е разрушен дворецът?

— Когато за последно го видях, целият гореше.

— Поздравявам те за усилията, Аббас. Повикай господарката Хурем и върви да си починеш. Ще поговорим отново на сутринта.

— Господарю — каза Аббас и отново се просна на пода за последен поклон. За момент Сюлейман се уплаши, че евнухът е загубил съзнание, но с едно последно усилие той надигна огромното си туловище от пода и повлече крака към изхода.

Няколко секунди по-късно пред очите му се появи обгърната във виолетово фигура и се свлече на земята. Сюлейман скочи от дивана и се втурна към нея.

— Хурем? Добре ли си?

Отметна воала й. Лицето й беше пребледняло и студено като мрамор, очите й — зачервени и подпухнали от плач.

— Моя малка роксолана… ранена ли си?

Тя поклати отрицателно глава и той усети как трепери в ръцете му като мъничка птичка.

— Не трябваше да влизат отново в пламъците — прошепна тя.

— Кои?

— Онези бедни слуги… заради няколко дрънкулки… някаква коприна… Те не струваха колкото човешки живот…

Той я прегърна и я притисна към себе си, почувства биенето на сърцето й и благодари на Аллах, задето е пощадил живота й.

— Когато ми казаха за пожара и видях сиянието над сарая… знаех, че ако нещо ти се беше случило, нямаше да мога да продължа да живея. Благодаря на Аллах, че си в безопасност.

— Беше ужасно, господарю. Събудих се от мириса на дим… Мислех, че ще умра…

Той отметна назад качулката й, свали фереджето.

— Ранена ли си някъде?

— Не, господарю. Благодаря на Аллах за това.

Той с облекчение зарови лице в шията й. Мирисът на дим се смесваше с уханието на жасмин и портокал. Благодарността рязко премина в желание. Раздра нетърпеливо копринената й риза, гьомлека и кафтана.

— Докато чаках каретите, все се страхувах, че може да си си отишла — прошепна настойчиво той.

— Извадих късмет — прошепна му тя в отговор.

Ръцете му се плъзнаха по меката й отзивчива плът. Той сякаш нямаше търпение да се увери, че е цяла и непокътната, че наистина е жива и е при него.

— Моя малка роксолана — промълви и усети как гласът му замира в гърлото. Освободи се от дрехите си и се плъзна между бедрата й. Идеше му да заридае от облекчение.

Неговата малка роксолана. Закъде щеше да е без нея?

 

 

Сюлейман не изглеждаше в особено добро настроение тази сутрин, помисли си Аббас. Дори му изглеждаше някак кисел.

— Трябва да настаниш Хурем и другите жени тук, в двореца, докато не намерим друго разрешение на въпроса — каза султанът.

— Това ще е проблем, господарю — внимателно възрази Аббас.

— Не искам да слушам за проблеми.

— Господарю, не бих те обременявал с подобни тривиални въпроси, но се налага да получа твоето специално разрешение.

— За да отделиш един ъгъл от двореца ми за моя харемлък? Толкова ли е трудно да се намери място за няколко жени и техните слугини?

Аббас усети, че го обзема злорадо задоволство пряко волята му. Възможно ли беше Господарят на живота наистина да не си даваше сметка за действителния размер на своя харем — и по-специално за личния персонал на Хурем?

— Господарю, само свитата на господарката Хурем е достатъчно голяма, както подобава на любимата кадъна на Господаря на живота.

Сюлейман нервно се намести на трона си.

— Колко голяма?

— Лично тя разполага с трийсет пажове и роби…

— Трийсет!

— И сто и три придворни дами…

— Какво?

— Плюс, разбира се, нейният доставчик и шивачката й. Или общо сто трийсет и седем души, в това число и аз и, разбира се, господарката Хурем.

— Аббас!

— Като добавим към това число сто и деветте момичета, които са в харема на господаря, плюс може би същият брой черни пажове и прислужници…

Сюлейман подръпваше брадата си, а пръстите на другата му ръка не спираха да барабанят нервно.

— Значи личните ми покои ще бъдат напълно завладени от харема!

— Докато не се измисли нещо друго, господарю — отвърна Аббас, опитвайки се да скрие нотката на задоволство, прокрадваща се в гласа му. Да, тя е малка вещица, нали, Сюлейман?

Султанът въздъхна.

— Много добре.

— Господарю?

— Нищо не може да се направи. Харемът все трябва да се настани някъде. Вземи колкото стаи е необходимо, ще издам заповед затова. Междувременно ще повикам архитекта Синан. Трябва незабавно да започнем работа по изграждането на нов дворец за харема.