Метаданни
Данни
- Серия
- Епично приключение (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Harem [=The Sultan’s Harem], 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Чайлд, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Колин Фалконър. Харем
Английска. Второ издание
ИК „Унискорп“, София, 2010
ISBN 978-954-330-152-2
История
- — Добавяне
74.
Съдбата бе благосклонна към Лудовичи Гамбето. Или почти.
Беше го възнаградила с могъщ и влиятелен приятел от Високата порта. Бизнесът му бе процъфтял повече, отколкото си бе представял и в най-смелите си фантазии. Съдбата му беше донесла красива жена от благородно венецианско семейство.
И въпреки това сред тези блестящи дарове имаше болка. Огромното му богатство се дължеше на агонията на Аббас, а Джулия му принадлежеше само защото не можеше да принадлежи на никой друг.
Осем години бяха минали, а той още не бе свикнал с идеята, че приятелят от младежките му години сега живее в султанския дворец и е евнух и роб. При всяка среща с Аббас в гърлото му продължаваше да се надига горчивото отвращение.
А пък Джулия…
Тя вече бе без значение за всички други, с изключение на него. Беше излъгал Аббас и я беше задържал при себе си в Стамбул. И независимо че Аббас не бе изрекъл и дума на упрек, всеки път, когато се срещаха, Лудовичи съзираше укор в погледа му. Някак си бе успял да разбере. Чувството за вина не спираше да го гризе.
Поне да си бе заслужавало, да бе имал любовта й поне за мъничко!
Една част от него — онази част, която бе останала венецианска — му повтаряше, че това няма значение. Тя бе негова съпруга, беше красива и той можеше да я има в леглото си и да се забавлява с нея винаги и както пожелаеше. Какво повече би могъл да иска?
Но другата част — ренегатската, без съмнение — копнееше тя да изпитва същото, което той към нея. Лудовичи искаше привързаността й, любовта й. Но това бе нещо, което продължаваше да му бъде отказвано.
Беше построил нов дворец на височините на Пера, с гледка към Златния рог. Обличаше Джулия в най-фините венециански кадифета и дантели, на пръстите й блестяха диаманти и рубини. Той разполагаше с власт, богатство и влияние — единственото, от което бе лишен, бе неговата родина. Но повече от всичко искаше Джулия. Искаше да види онзи особен поглед на влюбените, да усети страст в прегръдката й, която да му подскаже, че и тя го обича. Мили боже!
Той стоеше на терасата и гледаше към Джулия, която четеше в градината. Летните цветя бяха разцъфнали в целия си блясък, въздухът бе наситен с миризма на кипариси и японски бор. Той слезе по мраморните стъпала. Тя го видя и остави книгата.
— Изглеждаш доволен от себе си — отбеляза тя.
— Не точно от себе си. Заслугата не е моя. — Той седна на мраморната пейка до нея. Беше приятно хладно под сянката на кипарисите. През клонките се виждаше как ладиите се плъзгат по ярките води на Златния рог към куполите и минаретата на двореца.
— Какво се е случило?
— Получих поверителна информация от Портата. Говори се, че Рустем паша ще се жени за дъщерята на султана.
— Михримах?
— Така чух.
— В такъв случай той сигурно ще стане везир.
— Да.
— И това те радва?
— Ако бях на страната на ангелите, нямаше да се радвам. Но аз съм само най-обикновен търговец и не мога да си позволя лукса да защитавам доброто. — Той се усмихна язвително. — Не съм бил на страната на ангелите, откакто напуснах Венеция. А може би и от по-рано. Може би именно поради тази причина притежавам всичко това. — Той махна с ръка към двореца и градините.
— Все още не разбирам.
— Трудно се работи с везира на Сюлейман, Лютфи паша. Прекалено честен е.
— Какъв фатален недостатък у един везир!
Той се усмихна.
— Именно. Рустем би продал и собствената си майка за десет процента комисиона.
— В такъв случай ще бъде отличен за тази длъжност.
— Сигурен съм, че ще постигне голям успех.
— А ти ще можеш да прокарваш още повече кораби през Дарданелите, без някой да ги проверява. Но какво е накарало Сюлейман да се спре на Рустем за свой зет?
— Неговият чар и красота, може би?
— Хурем! — Изведнъж Джулия осъзна.
— Поне така се говори из базарите. Времето ще покаже дали е било вярно. Макар че само мога да си представя какво трябва да е направил, за да си спечели такава поддръжница. — Лудовичи внимателно я огледа. Днес изглеждаше различна. По страните й бе избила руменина, която той не бе виждал преди.
— Вчера имаше гостенка — подхвърли той.
— Това нещо лошо ли е? — Тя отбягна погледа му.
— Коя беше?
— Едно момиче. Приятелка от времето ми в двореца.
— Как е разбрала…?
— Аббас.
— Той й е казал?
— Тя ми е приятелка. Няма опасност.
— Никога нищо не е безопасно.
Настроението й внезапно се помрачи.
— Прикрепяш ме с карфица към стената като пеперуда, която могат да гледат, но не и да докосват. Понякога ми се ще да бях умряла!
Лудовичи не отвърна. Джулия съжали за избухването си.
— Извинявай — промълви тя. — Зная, че се излагаш на опасност, също, когато излезе… на лов за мен… с лодката си.
Лудовичи провеси глава.
— Не, онова, което каза, е вярно. Нямам право. Необмислено те изложих на опасност, като те задържах тук. Исках те само за себе си. — Пое дълбоко дъх. — Имам лозя в Кипър. Можеш да отидеш там — ще си на сигурно място. Няма да е необходимо да продължаваме да те пазим в тайна. Ще си сред други венецианци, като нас…
— Аз вече не съм венецианка. Нито пък ти.
— Повече няма да ти се налага да живееш като затворничка. Мога да те посещавам там.
Джулия се усмихна. Може би вчера щеше да го умолява да я отпрати. Но днес…
— Ще остана — отвърна тя.
Той изненадано я погледна.
— Мога да гарантирам сигурността ти.
— Не искам да напускам Стамбул.
Лудовичи се усмихна, бе изтълкувал погрешно причините й.
— Надявах се, че ще искаш да останеш.
Тя извърна очи настрани. Реакцията й го обърка. Какво искаше? Нима още бе влюбена в Аббас? Невъзможно. Защо тогава искаше да остане в Стамбул?
Поседяха в мълчание, докато Лудовичи търсеше най-добрия начин да й съобщи следващата новина.
— Скоро ще пристигне делегация от Венеция — рече най-сетне той. — Искат да се срещнат със султана и да преговарят за мир.
След битката при Превезо преди две години, когато турският адмирал Драгут бе избил една десета от венецианците, османлиите бяха спечелили контрол над Средиземно море и източваха жизнените сили на републиката — нейната търговия. Дори войната не се бе отразила върху живота в Пера, като се изключеше фактът, че бе повишила цената на контрабандното жито на Лудовичи.
Джулия вдигна очи към него, смръщи вежди. Зачуди се защо бе сметнал за важно да й съобщи подобна вест.
— Баща ти ще е начело на пратеничеството — добави той.
Лицето й пребледня. Тя така силно стисна ръцете си, че кокалчетата им побеляха.
— Ще дойде ли тук? — попита накрая тя.
— Не, освен ако не го поканя. Но няма причина да го правя.
Джулия се опита да се усмихне.
— Не си ли си помислял, че може да искам да го видя?
— Не.
Тя затвори очи.
— Ами Аббас?
Той я изгледа втренчено.
— Да, Аббас. Ето защо трябваше да говоря с теб. Смятам да му кажа.
— Добре.
— Наистина ли?
— Да.
Той се изненада от бързината, с която дойде отговорът й.
— Аббас е станал много влиятелна фигура в Стамбул. И преди е имало множество случаи, в които пратеници на чужди държави са били хвърляни в тъмниците на Йедикуле. Ако не и по-лошо. Сигурна ли си, че искаш да знае за пристигането на баща ти?
Очите на Джулия гневно проблеснаха.
— След онова, което му стори баща ми ли? — Тя пое дълбоко дъх, ноздрите й се разшириха от ярост. — Да, Аббас трябва да знае. Всъщност — добави, — бих искала сама да му съобщя.
Лудовичи не бе очаквал това. Най-накрая се беше случило. Щеше да е глупак, ако се опиташе да я спре.
— Ще ти уредя среща с него — каза той.