Колин Фалконър
Харем (50)

49.

Шестостенният павилион зад Портата на блаженството се извисяваше сред градините на селямлъка. Мраморът премрежваше погледа, оцветените прозорци бяха богато украсени със злато. Павилионът бе кацнал посред една горичка от черни кипариси, отвътре стените му бяха облицовани с фаянсови плочки в синьо и тюркоаз с тръстикови мотиви, омагьосана гора от подобни на пера листа, населена със страховити неземни същества с очи от рубини и късове бяла майолика. Дебели килими повтаряха шарките в рубинено и слонова кост. В кедровите пана над вратите бяха вплетени калиграфски надписи от по-ранна епоха в лазурносиньо и бяло. Подът беше толкова майсторски изработен, че изглеждаше като направен от един-единствен къс планински кристал. Беше като рай в рая, ослепително светилище от мрамор.

Сюлейман си почиваше върху бродиран със злато дюшек, а Хурем седеше в краката му и свиреше очарователно нежна мелодия на виолата си. Гласът й се издигаше и падаше в хармония с тоновете. Той лежеше на една страна и гледаше танцът на слънчевите лъчи, отразяващи се в разкошно инкрустирания фенер, висящ от купола над главата му; коралът и кристалите блестяха като скъпоценни камъни.

За пореден път искаха да го откъснат от щастието и тишината, за да го запратят в самотните планини на Азия.

Дълг, чуваше шепота на майка си. Но какъв беше дългът му сега?

Да хвърля още сурово месо на еничарите си, или да положи основите на бъдещето за своите синове? Да живее като баща си сред мириса на кръв, или да подсигури мира върху пергамент и камък?

Погледна навън през решетките на прозореца и гирляндите от орлови нокти, падащи на вълни от дървените рамки, към пътеката от цветни камъчета, извиваща се сред пъстрите сенки на чинарите. Защо трябваше да се откаже от всичко това, от часовете с Хурем, от шанса да бъде със синовете си Селим, Мехмед, Баязид и Джихангир? Толкова малко време прекарваше с момчетата. Почти не ги познаваше. А кой можеше да предскаже бъдещето? Един ден някой от тях можеше да стане шахзаде. Изглежда единственото, което имаше значение, бе шахзадето.

Още от мига, в който се беше възкачил на трона всички очи се бяха обърнали към Мустафа. От момента, в който човек станеше султан, хората се подготвяха за смъртта му.

Хурем свърши с песента и остави виолата настрана. Посегна и го погали по страната.

— Намръщен си. За какво си мислиш? — прошепна тя.

— За Мустафа — отвърна той.

Усмивката й трепна, сякаш вятърът бе докоснал пламък.

— Какво не е наред, господарю?

— Ибрахим ми съобщи тревожна новина, малка роксолана. Някой, се е опитал да отрови сина ми.

Той впи поглед в лицето й. Тя го гледаше с широко отворени очи.

— Добре ли е?

— Да, слава богу.

— Кой го е направил?

— Не знаем. — Той продължаваше да я гледа дебнейки за някакъв предателски знак. — Ибрахим обвинява теб.

Хурем се изправи с пребледняло лице.

— Господарю… но защо?

— Той мисли, че искаш някой от твоите синове да стане султан.

Очите й бавно обходиха лицето му, опитвайки се да отгатнат мислите му.

— Разбира се, че искам, господарю мой. Нима смяташ, че когато синът й стане султан, Гюлбехар ще бъде мила с мен? Мислиш ли, че ми се ще синовете ми да бъдат убити, както е според обичая? Разбира се, че не. Моля се на Бога да запази мен и децата ми. Но Ибрахим ме ласкае, като допуска, че разполагам с достатъчно власт тук, за да причиня зло на един велик принц, намиращ се на пет дни път разстояние от Стамбул. И че ще нараня Мустафа. Той е твой син, а аз не бих ти причинила подобна мъка. По-скоро бих умряла.

Сюлейман продължаваше да я гледа мълчаливо.

Хурем се приведе напред и измъкна церемониалния кинжал от ножницата на кръста му. Преди Сюлейман да е успял да реагира, тя го стисна в дясната си ръка и допря острието до лявата си китка. Рубините и сапфирите, вградени в дръжката, блестяха.

— Ако вярваш в тези злостни клевети, кажи ми да си прережа вените и аз ще го сторя начаса. Предпочитам да умра, отколкото да ме подозираш в такова нещо. Дори да храниш само зрънце подозрение, кажи ми и аз ще спестя усилието на твоя бостанджи.

Сюлейман я гледаше. С всяка фибра от тялото си му се искаше да й вярва. Искаше му се да й вярва.

Изведнъж Хурем натисна кинжала. Кръвта пръсна по бялата й риза и потече като червен поток по ръката й. Сюлейман скочи към нея, измъкна кинжала от пръстите й и го хвърли на пода.

— Хурем!

— Не — не искам да живея! Остави ме да свърша със себе си!

Той затисна раната с длан и съдра скъпия брокат, от който бе изработена робата му, за да я превърже. Хурем се дърпаше и плачеше истерично. Той я взе в прегръдките си и я залюля като дете, обзет от ужас, че би могъл да я загуби.