Колин Фалконър
Харем (45)

44.

Съществуваше протокол по отношение на избора на момиче от султана, така както съществуваше протокол за всяко друго нещо в харема. Когато големите, обковани с метални гвоздеи, порти се отвориха, Сюлейман мина през тях, яхнал кон. Посрещна го кислар агаси, облечен в церемониална роба и бяла чалма. В сенчестата част на вътрешния двор чакаха, подредени в редица, сто момичета. В косите им бяха вплетени перли и скъпоценни камъни, телата им ухаеха на жасмин и портокал под лъскавата коприна и сатен. Те нервно пристъпваха в този най-важен в живота им ден.

Всеки на негово място би се разтреперил от удоволствие, помисли си Сюлейман. Защо тогава той изпитваше единствено хладен ужас? Защо му беше толкова трудно да бъде в харема си?

Голямата порта се захлопна зад гърба му. Сюлейман слезе от коня. Откога не беше изпълнявал този ритуал? Със сигурност, преди да беше станал султан, преди Гюлбехар. Видя как сто чифта очи се впиха в него — с любопитство, с молба, макар никоя от девойките да не се осмеляваше да го погледне директно. Изборът, който щеше да направи сега, щеше да промени живота на някое от тези момичета завинаги и необратимо.

Или поне те си мислеха така.

Кислар агаси допря чело до камъните.

— Велики господарю.

— Приеми комплиментите ми — каза му Сюлейман, според протокола. — Всички те са наистина изключителни.

— Благодаря, господарю.

Кислар агаси изостана стъпка зад него, когато той тръгна покрай редицата от момичета. Неясни очертания на лица, очи, сведени в престорена скромност, зачервени страни. Той се покланяше и поздравяваше всяка една от тях, а кислар агаси му прошепваше имената им.

Защо не пиеше до пръсване от този прекрасен фонтан? Другите мъже биха го правили, каза си Сюлейман. Говореше се, че Ибрахимовият харем бил почти толкова голям, колкото султанския, и че апетитът на великия везир бил неутолим. Продължи да върви покрай редицата от жени, чудейки се коя да избере. Всички бяха толкова красиви, че самата им красота се обезсмисляше от това многообразие, помисли си той. Ето тази, например. Приличаше на порцеланова кукла. Сякаш щеше да се счупи, ако човек я хванеше малко по-грубо. Изглеждаше така, сякаш ръцете на велик майстор я бяха изваяли от един-единствен къс алабастър. Подобна перфектност направо беше плашеща.

— Как се казваш? — попита той.

Момичето прошепна нещо, но толкова тихо, че Сюлейман не успя да го чуе.

— Какво каза? — обърна се той към кислар агаси.

Евнухът сякаш се поколеба, преди да измърмори в отговор.

— Джулия.

— Джулия — повтори Сюлейман. Отново насочи вниманието си към момичето. Наистина беше изключителна красавица. Извади зелената копринена кърпа от ръкава на робата си и я преметна през рамото на девойката, за да покаже, че е направил избора си. Кърпата, която Хурем бе избродирала за него. Знаеше, че тя ще наблюдава отнякъде и също така знаеше, че щеше да схване намека му.

— Сега ще се поразходя из градината — каза той на кислар агаси, който гледаше втренчено момичето с неразгадаемо за султана изражение. Тези евнуси бяха странни създания, помисли си той.

Излезе от вътрешния двор и тръгна сред пауните и щраусите в градината, вдишвайки дълбоко аромата на жасмин и портокал.

Хурем се извърна от прозореца и сграбчи високия сребърен свещник от ниската масичка до дивана. С невероятна сила го запрати към стената, натрошавайки сините фаянсови плочки, с които бяха облицовани покоите й. Муоми благоразумно се оттегли.

Лицето на Хурем бе пребледняло от гняв. Дълго стоя неподвижна по средата на стаята. Ноздрите й трептяха, мускулите на челюстите й бяха стегнати. Да можеше Сюлейман да я види сега, помисли си Муоми. Едва ли щеше да му се стори много красива.

— Трябва да спра това.

— Той е султан — подхвърли предпазливо Муоми. — Как би могла да го спреш?

До дивана беше оставена сребърна табличка с пасти. Хурем грабна и нея и я тръшна в земята.

— Коя е тази малка курва?

— Не знам как се казва. Докараха я от Алжир. Казват, че пътувала на една венецианска галера и била пленена от пирати.

— Как мога да го предотвратя?

За пръв път, откакто й служеше, Муоми истински се изплаши.

— Господарке…

Хурем сграбчи голямата златна халка, която висеше от дясното ухо на Муоми и я дръпна. Муоми изпищя и падна на колене.

— Как мога да предотвратя това…?

— … боли ме…

— … да отидеш при аптекаря… някоя от твоите отвари…

— … недей…!

Хурем я пусна и разтреперена притисна свитите си юмруци към тялото си. Не биваше да губи контрол, не и точно в този момент, помисли си тя. Загубеше ли самоконтрол, щеше да загуби всичко.

Муоми дишаше тежко и притискаше длан към ухото си.

— Ако я убиеш, ще си избере друга. А кислар агаси ще се досети, че ти си го направила.

— Какво предлагаш, тогава?

Муоми я погледна. В очите й блестеше омраза.

— Никога повече не ме наранявай.

— … Кажи ми какво да правя, Муоми.

Черното момиче сви рамене.

— Има един начин.

— Какъв? Кажи ми!

— Можеш ли да уредиш да вечеряш с него?

— Със Сюлейман ли? Той няма да дойде точно тази вечер!

— Тогава намери начин да го накараш.

— Ще бъде трудно.

— За теб?

— Какво мога да направя?

— Има една смес… може да убие страстта у всеки мъж. Така ще си сигурна, че султанът няма да се влюби в нея.

Напрежението изведнъж напусна тялото на Хурем. Тя дори си позволи да се усмихне.

— Можеш ли да си набавиш необходимото?

— Всеки аптекар в града разполага с нужните билки.

— Ще изпратя един от пажовете да ти ги купи. — Хурем седна на дивана. — Сега прати да кажат на кислар агаси, че искам да разговарям с него. Незабавно. Смея да твърдя, че той го очаква.

 

 

Първо отведоха Джулия в хамама. Избръснаха я внимателно, огледаха всяка част от тялото й за останали косъмчета, после я изкъпаха във вода, в която бяха сипали жасминово и портокалово масло, а косата й измиха с къна. После я накараха да легне върху затоплената мраморна пейка и една гедичлийка размачка хубаво раменете, бедрата и слабините й и ги натърка с топло оризово брашно и масло. До краката й бяха поставени съдове с топла вода, от които се вдигаше пара, за да се поддържа мека оризовата маска.

Когато кислар агаси влезе в банята, той завари Джулия да седи гола на крайчеца на пейката, а черните гедичлийки се суетяха наоколо й, всяка фокусирана върху отделна част от тялото й.

Той здраво стисна челюсти, за да възпре болезнения вопъл, напиращ в гърлото му.

Джулия гледаше втренчено в далечината с празен, отнесен поглед. Четири гедичлийки лакираха ноктите на ръцете и краката й, друга капка сок от алое върху езика й, за да подслади дъха й, а после се зае да очертава очите й с въглен. Шеста, коленичила на пода, боядисваше пубиса й с къна, какъвто беше обичаят. Джулия не им помагаше, но не им и пречеше. Сякаш тя самата не беше там, като че ли не беше част от всичко това.

Аббас се запита какво ли си мислеше тя в момента. Дали мислите й не я бяха отвели обратно във Венеция при нейното ръкоделие и гледката на плъзгащите се по Канале Гранде гондоли? Дали не беше в покритата с балдахин гондола заедно с него или просто суетата му го караше да си мисли, че това е възможно?

Някъде зад гърба му началничката на гардероба спореше с една асистентка за подходящия избор на облекло.

Колко безсънни нощи беше прекарал в мечти? Колко пъти си беше представял какво би било да е с нея, да я види напълно гола? В неговите представи тя никога не беше седяла така, никога не беше гледала право през него — недосегаема и далечна. За нея той не беше тук, нямаше ги и останалите. Беше сама и също толкова недосегаема, както винаги.

Но толкова красива! Въпреки че бяха къносали косата й, почернили очите й и начервили устните й като на някоя от проститутките, към които Лудовичи беше проявявал такава голяма слабост, не бяха успели да деформират достойнството и грацията й.

Тялото й беше толкова перфектно, колкото винаги беше предполагал. Извивките, пулсът й, сенките — всичко сякаш беше изваяно от велик скулптор. Зърната на гърдите й приличаха на малки розови пъпки, всеки мускул от бедрата, раменете и корема й се очертаваше ясно под бялата нежна кожа.

Как беше възможно да се чувства по този начин, запита се Аббас. Как бе възможно да изпитва толкова силно желание, а да не можеше да я притежава? Защо Джулия продължаваше да го измъчва дори и когато не й беше останало нищо, което да му предложи?

Може би това беше най-чистата форма на желанието и най-чистата форма на агонията.

Докато наблюдаваше, една прислужница започна да посипва със златна пудра раменете, ръцете, гърба и гърдите на Джулия. От пудрата кожата й заблестя като ковано злато, а пламъкът на свещта се отразяваше в нея като хиляди миниатюрни диамантчета.

Джулия…

Той неохотно се извърна. Хурем искаше да го види. Ама разбира се! Той го беше очаквал.

Хурем седеше прегърбена на дивана. В ръцете си мачкаше копринена кърпичка, въртеше я нервно около пръстите си. Очите й бяха зачервени от плач. Аббас почти я съжали.

Направи задължителните теманета, докосна с дясната си ръка сърцето, устните и челото си.

— Господарке. Искала си да ме видиш?

Хурем подсмръкна, попи очи с кърпичката.

— Какво да правя, Аббас?

— Господарке?

— Чувам, че Господарят на живота е избрал да прекара нощта с една от хурите.

— Това е негово право, господарке. Не бива да се разстройваш. Все още си втора кадъна. Нищо не може да промени този факт.

Хурем отново поднесе кърпичката към очите си.

— Как се казва тя?

Аббас се поколеба, внезапно застана нащрек. Имаше чувството, че някъде наблизо се таи опасност.

— Джулия — предпазливо отвърна той. — Венецианка е.

— Културна дама от двора.

— Щом така казваш.

Хурем се престори, че се замисля. Накрая рече.

— Искам да се видя с Господаря на живота. Възможно ли е да приеме да вечеря с мен?

— Не мисля, господарке. Когато султанът избере момиче…

— Не те попитах за мнението ти! — Гласът й изсвистя като камшик. Моментално го накара да замлъкне. Огледа я по-внимателно. Може би в крайна сметка, тя изобщо не беше плакала.

— Господарке?

— Искам да видя Господаря на живота… тази вечер. Той все още е в сарая при валиде-султан. Нали така?

— Щом казваш, господарке…

— Помоли го от мое име да вечеря с мен. Кажи му, че съм разкаяна и искам да си върна душевното равновесие.

— Може да не е възможно да…

— Аббас, спомняш ли си какво се случи с предишната киайя на робите? Може би тогава още не си бил част от харема?

Аббас усети как устата му пресъхва. Змията не беше загубила зъбите си.

— Не съм сигурен, че те разбирам, господарке.

Хурем стана и приближи до него. Застана толкова близко, че Аббас усети парфюма й. Тя го погледна и му се усмихна.

— Напротив, много добре ме разбираш, Аббас. Всички знаят какво се случи с киайята. При това тя не си беше позволявала да ме обижда така, както го правиш ти в този момент.

— Нямам намерение да те обиждам, господарке. Просто…

— Не желая да слушам възраженията ти, Аббас. Тази вечер султанът може и да спи с друга жена, но знаеш ли в чие легло ще се озове утре вечер? Когато една жена има мъж между краката си, Аббас, тя се радва на неговото пълно внимание. Така че — освен ако не знаеш със сигурност какво ще се случи утре, разбира се — помни случката с киайята и прави каквото ти казвам.

— Да, господарке.

Аббас излезе от стаята. Мразеше се за слабостта си. Защо животът беше толкова важен за него, че да е готов на всичко, за да го запази? Този негов инстинкт за самосъхранение за пореден път го беше предал.

Много добре, щеше да бъде нейна маша. Но наранеше ли тя по някакъв начин Джулия, червеят щеше да покаже главата си.