Колин Фалконър
Харем (33)

32.

Йонийско море, 1532

Объркващо противоречие в усещанията. Цветовете и блясъкът на рая, противната воня на Звяра.

Двайсет и седемте гребла от всяка страна на галерата се движеха върху безкрайната повърхност на лъщящата синя вода. Вимпели и знамена едва помръдваха върху мачтата и кърмата, златният лъв на Венеция спеше под лъчите на слънцето. Кърмата богато гравирана и позлатена, бе покрита с балдахин в пурпурно и златно, под който върху килими и ниски дивани си почиваха офицерите и по-благородните пътници и притискаха парфюмирани кърпички към носовете си, за да ги предпазят от неприятните миризми, идващи отдолу и обгръщащи големия кораб като невидими зловредни изпарения.

Платната бяха прикрепени към двете големи, извити рейки над предните и главните мачти. Далеч от погледа, в полутъмните трюмове на галерата, размахваха веслата двайсет и седем редици голи роби. Седяха, приковани с вериги към дървените пейки, а в мръсната вода, стигаща до глезените, бяха и техните собствени изпражнения. Гребяха близо осемнайсет часа, без да спрат. Един офицер вървеше между редиците и пъхаше, натопен във вино, хляб в устите на онези, които бяха на границата на изтощението. Неколцина мъже вече бяха припаднали. Свестиха ги с въже, натопено в саламура. Двама не успяха да се съвземат напълно, затова просто ги изхвърлиха зад борда. Джулия Гонзага не видя нищо от тази трагедия, докато седеше на стола си под пурпурнозлатния сенник. Брокатени завеси отделяха пътниците от подобни неприятни гледки, но въпреки това по време на пътуването тя на няколко пъти бе успяла да зърне неколцина от нещастниците на греблата и гледката се беше врязала дълбоко в съзнанието й. Никога не беше виждала подобно отчаяние и мръсотия и споменът от видяното не спираше да я преследва през всичките десет дни в открито море. Капитанът й беше обяснил, че те са езичници, пленени от турски моряци и пирати, и следователно не са по-добри от най-обикновени животни. Но тези обяснения не й помогнаха да се отърси от дълбокото чувство на срам.

За първи път напускаше Венеция, Ла Серенисима, и беше едновременно развълнувана и уплашена. Пиетро, съпругът й, се беше разболял преди два месеца, докато инспектираше именията си на остров Кипър. Болестта изглежда щеше да се проточи дълго и той настояваше тя да отиде при него. Джулия предполагаше, че му е нужна повече като болногледачка, отколкото като съпруга. Не беше проявил особена страст към нея. През първата им брачна нощ я беше целунал по бузата и я беше оставил на прага на спалнята й, а той самият се беше оттеглил в своята — ритуал, който оттогава насам неизменно се повтаряше всяка божа вечер.

Единственият път, в който беше влязла в спалнята му, бе, когато пак се беше разболял и тя трябваше да го гледа. А това се повтаряше все по-често. Караше я денонощно да седи до леглото му и да му чете Платон. Това бе единственият начин, по който тя изглежда му доставяше някакво удоволствие. Отдавна бе разбрала, че мъжът й е един раздразнителен и избухлив старец, прекалено погълнат от мисълта за собствената си важност, и всеки ден проклинаше баща си, задето я беше принудил да се омъжи за него.

Политика. Това беше единственото, за което го беше грижа. Пътуването, свежият морски въздух, бляскавите води на океана, ярките пролетни цветя по островите би трябвало да й харесват. За нея бе добре дошло, че напуска потискащата атмосфера на двореца с неговите мрачни коридори и миризма на плесен, както и че се отървава от ръкоделието си и утрините молитви. Щеше да е прекрасно, стига да не беше ужасната смрад откъм трюмовете. Тя й напомняше за грозната гледка долу, както и за грозотата, която я очакваше в края на пътуването й. Вонята на един стар и разлагащ се съпруг.

Неочаквано се сети за Аббас. Какво ли се беше случило с него? Аббас… Откакто беше изчезнал, никой мъж не й беше говорил по такъв начин. Аббас! Ликът му светеше като икона в нейното минало. Няколко прекрасни дни тя се беше чувствала жива.

— Приятни мисли ли ви занимават, милейди?

Джулия вдигна стреснато поглед. Беше капитан Белини, закръглен млад човек с розови бузи и лукави играещи очи.

— Моля? — Дали не я беше видял да се усмихва зад тежката черна дантела на мантилята си?

— Човек има толкова много време, за да се отдаде на спомени през тези дълги пътувания.

— Мислех за съпруга си.

— А-а. — Белини отмести поглед встрани и посочи към хоризонта.

— Още десет дни и двамата най-после ще се съберете. Може и по-скоро при добър попътен вятър. Веслата са лош заместник.

— Наистина.

За момент Белини вдигна кърпичка към носа си и дълбоко вдъхна от парфюма, с който беше напоена.

— От колко време не сте виждала съпруга си?

— От близо шест месеца.

— Доста дълго. Сигурно ви липсва.

Джулия долови леката подигравка в гласа му и усети, че противно на волята си се изпълва с гняв.

— Повече, отколкото някой е липсвал на вас — отвърна тя и със задоволство забеляза червенината, плъзнала по лицето на мъжа.

Белини потърси спасение в позната за него тема.

— При добър попътен вятър… — започна той, но изречението заглъхна в гърлото му. — Изруга и хукна през палубата, за да си вземе телескопа. Но един вик, идващ откъм групата моряци, свиващи платната на предната мачта, потвърди страховете му.

Триъгълните платна на малкия едномачтов кораб се появиха внезапно иззад скалите на един остров. Веслата му се издигаха и спускаха, а корабчето приближаваше.

— Турци! — изкрещя Белини, а паниката ясно личеше в гласа му. Той се втурна надолу по стълбите, водещи от кърмата към мостчето над пейките с гребците. — Гребете! — извика. — Гребете!

Офицерите надуха свирките, разнесе се плющене на камшици. До слуха на Джулия достигнаха стоновете на мъжете. Галерата се наклони, когато кормчията, застанал на платформата над кърмата, се облегна на дългия лост на руля, опитвайки се да завие рязко надясно, да избяга далеч от приближаващите пирати. Малкият пиратски кораб вече изглеждаше двойно по-голям, отколкото в началото. Джулия ясно различаваше веслата му.

Изведнъж на палубата изскочиха много мъже — спускаха се от мачтите, за да заемат позициите си, войниците се засуетиха в търсене на оръжията си. Страхът избиваше върху телата им като пот, надникваше от очите им, изливаше се в ругатни от устните им.

Дългият остър нос на турската галера се виждаше съвсем ясно.

Джулия хвана Белини за ръката.

— Какво ще стане сега?

Капитанът се втренчи в нея с разширени от ужас очи.

— Не мисля, че ще успеем да им избягаме. Къде е корабът, който ни придружаваше? — Той отчаяно зарея поглед към хоризонта, търсейки военния кораб, който плаваше заедно с тях.

— Не можем ли да им избягаме?

— Те са по-леки и по-бързи. А и техните гребци са свободни наемници, отпочинали. Спотайвали са се зад скалите и са ни чакали.

— Какво ще стане? — повтори Джулия и сякаш някаква студена ръка сграбчи вътрешностите й.

Но Белини я блъсна настрана и хукна към трюмовете.

— Гребете! Гребете! — чу го да вика тя на робите и крясъците, плющенето на камшиците и дрънченето на железата се удвои.

Тя погледна към кърмата и ахна. Малката галера беше на по-малко от петстотин метра от тях.

Откъм палубата на робите се разнесе примитивен нечовешки крясък, извиси се над виковете на капитана, кормчията и войниците, над монотонния ритъм на военния барабан. „Дум! Дум!“ Гребците не се подчиняваха на офицерите с техните ругатни и камшици, гласовете им се издигаха в странно гърлено скандиране.

— La illaha ilallah Muhammadu rasul allah… La illaha ilallah Muhammadu rasul allah…

Бог е велик и Мохамед е Неговият Пророк.

Джулия се извърна и се загледа в пиратския кораб. На мачтата се развяваше зеленият флаг на исляма. Значи това бяха диваците, за които беше слушала толкова много.

Офицерите стояха на палубата и изтръгваха двойно по-големи усилия от гребците си, а едър арабин, с голи гърди и бръсната глава, отмерваше ритъма с тъпан. Греблата се вдигаха и спускаха в идеален синхрон. Тя видя белите кълбета дим на носа на кораба им, когато неколцина турци откриха огън.

Робите от трюма нададоха тържествуващи викове.

— La illaha ilallah Muhammadu rasul allah…

Малката галера сега приближаваше откъм дясната им страна, там, където венецианските стрелци не можеха да я достигнат. Джулия чу нови викове, когато турците откриха огън. Водата закипя, после част от главната мачта се прекърши и се свлече надолу.

Джулия гледаше, вцепенена, невярваща, парализирана от страх. Чу някакъв нов звук, шамаде, викът, който турските гребци използваха, за да уплашат враговете си.

— Allahu Акваг! Allahu Акваг!

Елин от офицерите на Белини я забеляза и започна да я бута надолу към трюма.

— За бога! — викаше и той. — Слезте долу! Слезте долу!

Тя затича. Стигна стълбата и се спря. От мястото си виждаше гребците, приведени на пейките с разранени от ударите гърбове, натискащи неохотно веслата с изкривени от болка лица. Виждаше и обкования с желязо нос на турската галера, порещ водите пред него.

Докато гледаше, той се вряза сред греблата отдясно и ги прекърши, сякаш бяха вейки. Пукотът на дърво бе удавен във виковете на гребците, когато останките от веслата им започнаха да се връщат обратно и да се забиват в гърдите и лицата им. Мръсната вода в трюма се обагри в червено. Видя как един от тях се опитва да натъпче червата си обратно в разпрания си корем.

После пиратският кораб се вряза в десния фалшборд и отново се олюля. Джулия залитна в тъмното.

Когато отвори очи, видя, че лежи по гръб в долния край на стълбата. Люкът беше празен, но над палубата се носеше мъгла от бял дим. Гласовете на мъжете продължаваха да се чуват — гневни гласове, раздаващи заповеди, викове на болка или молба. Пукотът на оръжията престана, чуваше се ужасно бучене, сякаш вилнееха хиляди демони. Тя бавно осъзна какво беше това; робите на галерата се молеха да бъдат освободени.

Продължи да лежи неподвижно. Нямаше къде да избяга. Довлече се до една стена и притисна колене към гърдите си. Зачака. Опипом намери броеницата си и зашепна молитва.

— Света Дево, милосърдна…

Чу стъпки над главата си и три тъмни силуета засенчиха светлината, струяща откъм люка. И тримата мъже носеха тюрбани и държаха извити ятагани в ръцете си.

Спряха по средата на стълбището и я загледаха втренчено. Единият извика нещо, което Джулия не разбра; другите двама се изсмяха. После я дръпнаха да се изправи и я повлякоха обратно нагоре, към отделението за пътници.