Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Епично приключение (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harem [=The Sultan’s Harem], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Колин Фалконър. Харем

Английска. Второ издание

ИК „Унискорп“, София, 2010

ISBN 978-954-330-152-2

История

  1. — Добавяне

105.

Амазия, 1561

Тя не се поклони, когато той влезе в стаята, дори не погледна към него. Но вече беше стара жена и вероятно не се страхуваше от последствията, ако го ядосаше. Беше я обичал толкова много и толкова дълго, помисли си. А сега сякаш се срещаше с непозната.

— Господарю — каза тя.

— Мина много време.

— Така е, господарю.

— Добре ли си? — Той приседна до нея на дивана.

Гюлбехар дълго го гледа с омраза, която само любовта и отхвърлянето биха могли да провокират.

— Толкова добре, колкото може да се очаква за жена на моята възраст — отвърна тя. — А ти, господарю?

— Краката ми се подуват и ме болят, лесно се изморявам — отвърна Сюлейман.

— Какво те води насам, толкова далеч от Високата порта?

— Знаеш какво ме води.

Гюлбехар впи очи в него. Пръстите на отпуснатите й в скута ръце прехвърляха зърната на броеницата.

— Да, мисля, че зная — отвърна най-сетне тя.

— Трябва да накарам сина си да излезе от Персия.

— Аллах да го пази.

— Така да бъде, Гюлбехар.

Времето можеше да бъде жестоко, помисли си Сюлейман, като гледаше какво беше сторило то с неговата Гюлбехар. С двама им. Беше лишило нея от красота, него — от мечти. Оказваше се, че хората имаха контрол над съдбата си не повече от листата по дърветата.

— Аз го посъветвах да тръгне срещу теб — рече Гюлбехар. — Но не пожела да ме чуе.

Сюлейман беше толкова изненадан от думите й, че се втренчи в нея.

— Не ми ли вярваш?

Сюлейман поклати глава.

— След всичко, което ми причини? След всичко, което стори на сина ми? Как се осмеляваш да идваш тук?

— Продължавам да съм твой господар. Ти все още си една от моите робини.

— Някога бях готова да направя всичко, което поискаш от мен, с голямо сърце. По-късно ти се подчинявах, защото се страхувах. Сега ми е безразлично.

Не беше очаквал това. Защо беше дошъл тук? За да сключи примирие? Да поиска прошка?

— Стига да искам, бих могъл веднага да наредя да те екзекутират.

— Тогава го направи.

Сюлейман стана. В ъгъла на стаята се виждаше голяма ваза от синьо-бял китайски порцелан. Султанът измъкна ятагана си и я разби с един удар.

— Аз съм твой господар! — изкрещя той.

— Ти си човекът, който уби сина ми.

— Аз му дадох живот! Той се обърна срещу мен! Какво очакваше, че ще направя?

— Мустафа беше невинен! Ти си касапин, точно като баща си!

Сюлейман изкрещя и вдигна ятагана над главата си. Гюлбехар не трепна. Гледаше го в очите и чакаше. Перлените зърна на броеницата й потракваха между пръстите.

„Точно като баща си.“

Ятаганът увисна във въздуха. Трябваше да свърши с това, шепнеше му един вътрешен глас. Той беше султан. Как се осмеляваше тази жена да го критикува? Та тя беше само една робиня, конкубина. Как се осмеляваше да поставя под въпрос неговите постъпки?

Той отпусна ятагана.

— Достатъчно — измърмори. Хвърли оръжието. То изтрака и се завъртя върху мраморния под. Излезе бързо от стаята. Гюлбехар се върна към броеницата си, сякаш нищо не се бе случило.

 

 

Шираз, Персия

Около луната сияеше ореол.

Баязид чу тропота на подкови по калдъръма и се спусна към прозореца. Ездачът скочи от запотения си кон, подаде юздите на един слуга. Извика паролата на един от стражите в двора и изчезна през портата. Може би най-после му носеха новините, които очакваше. Може би…

Той потръпна в коженото си палто и зарея поглед към далечните върхове на Загрос, проблясващи на лунната светлина, остри, чужди, заледени. Сякаш беше на луната, помисли си той. Може би щеше да е по-добре, ако беше умрял в своята собствена страна, вместо да понася това затворничество. От огромната армия при Коня бяха останали малцина и повечето от тях бяха пръснати из дворците и крепостите на Персия. Тук трябваше да прекарва дните си със своите синове, далеч от трона и хората си, от безкрайните планини и хилядите километри разстояние между неговото сърце и сърцето на баща му.

Спомни си какво му беше казала веднъж Гюлбехар:

„Нямаше логика и в убийството на сина ми. Но въпреки това той го извърши. Внимавай, Баязид…“

Това беше грешката му. Беше очаквал, че ще разбере причините, подтикнали Сюлейман да действа така, но не беше успял. Какво друго би могъл да стори? Мустафа бе останал бездеен и Сюлейман беше заповядал да го убият. Той, Баязид, беше действал като истински гази, но Сюлейман беше изпратил войските си да подкрепят брат му. Как беше възможно да се разбере логиката на подобен човек?

Още не можеше да повярва, че баща му ще повери империята в ръцете на един пияница и женкар като брат му. Не беше възможно. Султанът просто го изпитваше. Беше разполагал с достатъчно време за размисъл и сигурно вече беше разбрал грешката си. Трябва да я беше видял.

Баязид извърна очи към градините под стените. Ябълковите, черешовите и прасковените дръвчета бяха голи, приличаха на скелети, а клоните им бяха натежали от сняг. Луната хвърляше дълги сенки върху побелялата градина.

Може би пратеникът щеше да пристигне, когато снеговете започнеха да се топят…

По коридора се разнесоха стъпки и вратата се отвори. Шах Тамасп.

Шахът влезе усмихнат. Имаше нещо гнило в тази усмивка, помисли си Баязид; приличаше на зъбене на чакал, а краищата на брадата му бяха непрекъснато мокри, сякаш от устата му неспирно течеше слюнка. Не, не можеше да му се доверява, но какъв избор имаше? Освен това Тамасп беше проявил огромна щедрост към него, към синовете и последователите му. Може би не биваше да го съди прекалено строго.

— Имам добри новини за младия шахзаде на османлиите — обяви шахът.

— Чаушът ти се е върнал от Стамбул? — През последните няколко месеца към империята бяха изпроводени огромен брой пратеници — сигурно дори повече, отколкото му беше признал шахът. Може би сега баща му най-сетне бе станал по-отстъпчив и се беше съгласил с условията му. Почувства прилив на надежда.

— Чаушът наистина се върна. Най-после са уговорени време и място. — Той кимна. — Да, Баязид, баща ти иска да се срещне с теб.

Прииска му се да извика от облекчение. Вече беше изгубил надежда, че сдобряването е възможно. Бе почнал да се чуди дали той и синовете му няма да прекарат остатъка от живота си в изгнание.

— Къде?

— В Табриз — отвърна шахът. — Ще дойде тайно. Всичко вече е уредено.

— Ами Селим?

— Селим нищичко не знае. Може би баща ти е преоценил отношението си към двамата си синове. Сянката на Всевишния на земята трябва да е разбрал, че и той е смъртен като всички нас.

Баязид се зачуди дали Селим най-накрая беше преминал всякакви допустими граници, или Сюлейман наистина бе променил отношението си към него? Това беше единствената му надежда. Не можеше да тръгне отново срещу Селим, не и без подкрепата на еничарите. След като не му бяха помогнали при Коня, нямаше да му помогнат и сега.

— Мога ли да видя писмото?

Шахът видимо се поколеба.

— Няма писмо. Чаушът е запомнил посланието наизуст.

Лъже, помисли си Баязид.

— Това не е типично за баща ми.

Шахът нищо не отвърна.

— Споделил ли е с чауша какви са намеренията му?

— Какви биха могли да бъдат, освен сдобряване с неговия гази?

Не беше в стила на Сюлейман да не напише писмо и да не го подпечата с туфата си. Шахът криеше нещо от него. Но какъв избор имаше? Ако бяха уредили среща, трябваше да отиде.

— Кога? — попита Баязид.

— Ще тръгнем сега. Ще изчакаме пристигането му в Табриз.

 

 

Коня

Шахзаде Селим беше на трийсет и четири години, напомни си Аббас. Но вече приличаше на старец. Разкошната роба от златиста коприна, в която беше облечен, не можеше да прикрие затлъстялото му тяло. Лицето му беше зачервено и подпухнало, а очите му надничаха изпод гънките като две дребни зърна касис. Нищо чудно, че толкова много се страхуваше от Баязид. Еничарите никога нямаше да последват принц Ечемичен пудинг в битка.

Селим лежеше проснат върху дивана и разсеяно посягаше към сребърната табла с халва до него. Избра три парчета и ги напъха наведнъж в устата си.

Изгледа Аббас нацупено.

— Новини ли ми носиш, кислар агаси?

— Да, господарю — отвърна Аббас. Питаше се каква щеше да е реакцията на шахзадето, когато разбереше за какво става дума. Дори самият Аббас се чудеше как да тълкува ситуацията.

— От баща ми ли?

— Напуснал е Амазия и е поел на изток.

Селим изръмжа и избра още две парчета халва. Преговорите се бяха проточили повече от година. Изглежда шахзадето се беше оказал по-незначителен, отколкото си беше въобразявал шах Тамасп. Говореше се, че шахът искал Сюлейман да отиде в Месопотамия, за да го размени с младия принц, но султанът отказал.

— Изглежда болен, надявам се? — изсмя се Селим и пръски слюнка, примесени с халва се посипаха по килима.

— Господарят на живота не може да язди продължително, както някога.

— Армията му с него ли е?

— Не, господарю — отвърна Аббас. — Шпионите ми докладваха, че е взел ескадрон спахии, ескадрон солаци и една орда еничари.

Селим плесна с ръце. До него незабавно изникна един паж с кана вино и обсипана със скъпоценни камъни чаша в ръце. Селим дръпна чашата и я задържа, за да бъде напълнена. Пресуши я на един дъх и обърса с ръкав устата си. Кървавочервеното вино и златистата халва се размазаха по брадата му.

Пажът отново напълни чашата и се оттегли.

— Какви са намеренията му?

— Казват, че отива да се срещне с Баязид в Табриз. Говори се за сдобряване.

Селим скочи на крака. Чашата се разплиска по килима.

Шахзадето сви юмруци и изскимтя като малко животинче, набодено на шиш. От краищата на устата му се точеха слюнки и се стичаха към брадата му. Затресе се.

Никой не помръдна: нито пажовете, нито стражите, нито пашите. Накрая Селим се строполи обратно върху дивана.

Беше стиснал крайчеца на робата си в юмрук. Дълго не откъсваше поглед от Аббас, очите му изглеждаха леко разфокусирани.

— Предаден съм! — каза той. После пак скочи. — Вино! Къде ми е виното! Ти! — посочи към бостанджията, застанал до трона му. Селим посочи към пажа с каната. — Отсечи му главата!

Бостанджията стори това, което му беше наредено. Аббас тихомълком се оттегли, без да привлича вниманието върху себе си. Спектакълът не го интересуваше. Беше живял достатъчно дълго под тиранията на разни принцове.