Колин Фалконър
Харем (81)

80.

Галерата

Гонзага усети движението зад гърба си, още преди да бе чул стъпките. Тъй като не очакваше опасност, той не се притесни. Извърна се и се втренчи в тъмното.

— Кой е?

Никакъв отговор. Но там имаше някой, сигурен беше. Ако беше човек на Драгут, със сигурност щеше да се покаже, нали така? Обърна се и забърза към подвижното мостче на „Барбароса“.

Галерата бе пуста. Лампите, които горяха на носа и главните мачти, хвърляха дълги сенки върху празната палуба. Не се виждаше моряк, застанал на пост, отдолу не долиташе никакъв шум.

Гонзага почувства първата тръпка на страх.

Чу нов шум откъм тъмния кей. Отново се обърна назад.

— Кой е там?

Измъкна сабята си. Ругаеше се на ум, че бе допуснал да го убедят да дойде сам. Да, там определено имаше някой.

Затича. Изведнъж от сенките изскочиха четири фигури и преградиха пътя му. Той се обърна и хукна обратно. Нови четири силуета се появиха откъм складовете. Мили Боже! Кои бяха тези хора? Какво искаха?

Опита се да се овладее. Трябва да бяха хората на Драгут. В края на краищата нали го очакваха? Нямаше от какво да се страхува.

— Кой от вас е Драгут? — Гласът му прозвуча пискливо дори в собствените му уши.

— Драгут не е тук — отвърна един фалцет с идеален венециански акцент.

В името на Лъва на Свети Марко, какво ставаше?

— Къде е той, тогава? Настоявам да го видя!

— Най-вероятно пиянства някъде в Юскудар — отвърна фалцетът.

— Свали меча си или ще бъдем принудени да ти го отнемем.

Гонзага чу звън на стомана, звън на мечове, измъквани от ножниците им. Изпусна едно ридание и остави оръжието си да падне върху калдъръма. После пусна лампата и хукна. Две сенки изникнаха от нищото и го сграбчиха. Той завика и зарита, обладан от неистова паника. Единият от нападателите му се изсмя.

— Вържете го — нареди фалцетът.

Бяха най-малко шестима. Грубите ръце го бутнаха в смърдящата кал, извиха ръцете му зад гърба и ги завързаха с дебело въже. Той отново завика за помощ, но устата му бързо бе затъкната с мръсен парцал, който заглуши протестите му. Единият от мъжете го ритна, за да го преобърне по гръб.

Някой вдигна изпуснатата лампа и се надвеси над него. Гонзага се намери лице в лице с най-грозния човек, който някога бе виждал — дебел мур с едно око и с наполовина обезобразено лице. На светлината на лампата изглеждаше като изчадие от ада.

— Антонио Гонзага — каза мурът. Значи фалцетът беше негов! — Не ме ли помниш?

Дали го помнеше? Мислите на Гонзага запрепускаха.

Той присви очи, за да види по-добре своя мъчител. Да, той определено беше мур, но не морски плъх като останалите. Носеше поръбена със самур роба, бродирана с перли и сребърна сърма, и жълти кожени ботуши. На дясното му ухо бе закачена огромна перла.

Мъжът коленичи до него и вдигна лампата към ужасното си обезобразено лице. Дръпна мръсния парцал от устата на Гонзага.

— Наистина не се сещаш, нали?

— Разбира се, че не! Никога не съм те срещал!

— Вярно е. Не сме се срещали. Но ме познаваш. А аз познавах дъщеря ти.

— Дъщеря ми е мъртва! Беше убита от пирати!

— Може би.

— Кой си ти? Мили боже! Кажи ми какво искаш!

— Какво искам ли? Искам да си спомниш. Да си спомниш дъщеря си, най-красивото създание, което някога съм виждал, което някога ще видя. Искам да си спомниш за случилото се преди дванайсет години, за сина на капитан-генерала на Републиката…

Очите на Гонзага се разшириха от внезапния спомен — бе разпознал името, но не лицето на човека, който му говореше — и той простена с широко отворена уста.

— А, да, сега виждам, че се сещаш. Аз лично нито за миг не съм забравял. Как бих могъл? След всичко, което ми сториха твоите побойници! — Аббас се изправи. — Отведете го на борда!

Гонзага изкрещя, но един от мъжете отново запуши устата му с парцала. Лесно го вдигнаха — хванаха го за глезените и китките, като ранено прасе — и го отнесоха на борда на „Барбароса“, а после го свалиха в един от трюмовете.

Идеалната справедливост, помисли си Аббас.

Точно така бе започнало всичко за него самия.