Колин Фалконър
Харем (104)

103.

Топкапъ сарай

Сюлейман лежеше на един диван в Чинили кьошк и гледаше към градините. Дърветата на Юда покрай Босфора бяха цъфнали, а заливът Йеникапъ бе препълнен с лодки, натоварени с патладжани, краставици и пъпеши за азиатската част на града.

Лято. Време на богата реколта, време на война.

— Няма ли още отговор на писмото ми? — попита той.

— Не, господарю — отвърна Рустем. — Но това само по себе си не означава нищо. Селим може да е заловил чауша.

— А може изобщо да няма никакъв чауш. Може би Баязид продължава да не ми се подчинява.

Сюлейман огледа везира си. Рустем изглеждаше много болен. Лицето и тялото му бяха подпухнали до неузнаваемост, а сивите му очи бяха зачервени. Разкъсва го болка, помисли си Сюлейман.

— Какви други новини има, Рустем?

— Той отново събира войските си в Амазия.

— Значи е решено. Посланиците на шаха и на Фердинанд са в двора. Преговаряй с тях. Не бива да допускаме да бъдем откъснати от належащите си дела заради семейни проблеми.

— Защо изваждаме меч срещу него, господарю? Разумно ли е?

Сюлейман се приведе напред, сбърчил чело.

— Изненадваш ме, Рустем. На тези години изневиделица ставаш защитник на някаква кауза? Доверявах ти се през цялото време, защото сърцето ти не познаваше що е емоция. Сега се застъпваш за Баязид? Той ли ти е господар?

— Не съм искал да те засегна, господарю. Просто ми е любопитно.

— Говори.

— Не разбирам — рече той, а един глас в главата му изкрещя: „Спри! Защо защитаваш Баязид? Той не ти е приятел! Ако някога седне на трона, първата му работа ще е да те изпрати в Диарбекир!“

Трябваше да мълчи!

— Какво не разбираш? — настоя Сюлейман.

— Логиката във всичко това. Защо трябва да унищожаваме Баязид? Мустафа, разбира се, отиде прекалено далеч. Той наистина беше заплаха. Но ако смажем Баязид, тогава престолът ще премине в ръцете на Селим. А Селим… — Той разпери отчаяно ръце.

— Ти си мой везир и въпреки това — мой слуга. Ще ми се подчиняваш.

— Въпреки това — продължи Рустем — какво е престъплението му? Твоят собствен баща не беше шахзаде, но с помощта на армията и собствените си сили успя да спечели трона за себе си и за теб. Нима искаш тази велика империя да бъде поверена в ръцете на един слаб владетел? Нима Селим спечели победата при Коня? Не, не той, а вятърът, предречен от дервишите, и артилерията на Мухаммад Соколли. Селим не е достоен. Не виждам логиката.

Какъв дявол го беше обладал, та говореше така открито, зачуди се Рустем, докато наблюдаваше как лицето на султана потъмнява от гняв. Знаеше, че Сюлейман няма да промени намеренията си. Никога не отстъпваше от веднъж взетото решение. Защо му трябваше да го провокира по този начин? Цял живот беше пазил мислите си само за себе си. Защо се беше изложил на такъв риск сега?

За един ужасен момент си помисли, че Сюлейман ще прати да повикат бостанджията и ще заповяда да го екзекутират. Но вместо това султанът тихо каза.

— Реших, че Баязид не е достоен. Селим е първородният ми син. Достатъчно по този въпрос.

Рустем покорно сведе глава. Изправи се с мъка на краката си и с куцукане излезе, проклинайки се за собствената си глупост.

Пресметна собствения си огромен инвентар: осемстотин и петдесет стопанства, хиляда и седемстотин роби, осем хиляди тюрбана, шестстотин копия на Корана, два милиона дуката…

Със сигурност беше спечелил играта. Цял живот беше действал с хитрост и решителност и в резултат на това се беше превърнал в най-богатия човек в империята след султана. По-богат и по-могъщ, отколкото някога Ибрахим. По закон всичките му имоти и богатства щяха да бъдат върнати на султана след смъртта му, но благодарение на практичните реформи, които бе предприел, очакваше всичко да бъде наследено от синовете му.

Да, беше доказал, че е майстор в играта, най-изискан сред всички роби и най-пръв сред всички везири. Финалната равносметка на живота му доказваше и демонстрираше таланта му.

Зачака да го завладее познатото чувство на радост от този факт, но сега, с наближаването на смъртта, която го викаше с извития си като кука пръст, той не можеше да се пребори с неясното усещане, че може би бе пропуснал нещо важно.

Големият барабан в двора на еничарите не се беше обаждал от много години. Сега обаче думтеше и стените на двореца се тресяха от екота му, ритъмът му караше войниците да бързат с последните си приготовления. Сюлейман се метна на коня си край фонтана в Третия двор, смръщи вежди, когато усети болката в разядените си от подагра колене, и поведе армията си навън.

Мълчаливи бегачи подтичваха покрай стремената му, китките пера, украсили главите на солаците, се поклащаха зад него. Армията се прехвърли през Босфора, прекоси кипарисовите горички на Чамлика, подмина тежките, натоварени с инвентар каруци, а сухият вятър метеше прашните пътища.

Опита се да не мисли за трудностите на предстоящото пътуване. Най-малко двайсет и пет дни продължителна езда го деляха от крепостта на Амазия. Една дълга кампания в горещия и прашен Анадол в гонене на собствения му син — сякаш беше някой сив глиган. Гражданска война, мислеше си той. Искаше да строи, а вместо това трябваше да помага на синовете си да разкъсат империята.

Беше твърде стар за това. Плътта му вече протестираше при мисълта за безкрайните дни върху седлото, за болката, която пронизваше костите на тялото му, за парещите лъчи на слънцето. Прекалено стар беше за това. Но нямаше избор.

Докато яздеха, Сюлейман се чудеше какво беше станало с мечтата му да разпусне армията, защото нямаше да има нужда от нея за поддържането на мира. Сега му се струваше, че това наистина беше само мечта, нищо повече. Еничарите, спахиите от Високата порта, артилерията — това бяха единствените символи, които хората разбираха.

Нямаше да допусне линията на османлиите да бъде прекъсната. Ако Баязид не се преклонеше пред волята му, щеше да го принуди да го стори.