Колин Фалконър
Харем (1)

Пролог
Султанският дворец Топкапъ

Истанбул, 1990

Някога тук е царяла тишина.

Смъквали са кожата от стъпалата на онзи, който дръзнел да повиши глас в този двор, засенчен от чинари и кестени, светилището на Наместника на Аллах на земята, Господаря на всички господари на този свят, Повелителя на човешкия живот, Царя на правоверните и неверниците, Императора на Изтока и Запада, Сянката на Всемогъщия, разпръскващ тишина и спокойствие на земята.

Някога само тихите гласове на пажове и везири са смущавали покоя на кротко пасящите наоколо сърни и наперената разходка на великолепните пауни — защото делата на тази империя, в границите, на която са влизали всичките Седем чудеса на света, са се решавали шепнешком.

Някога тук е царяла абсолютна тишина.

Днес автобуси минават с трополене през прага на Високата порта, подминават заспалата църква „Света Ирина“ и фонтана — в него бостанджибашията измивал кръвта от сабята си след всяка екзекуция. През навалицата, задръстваща централния портал Ортакапъ, „Портата на спасението“, си проправят път тълпи възрастни туристи от цял свят, провесили скъпи фотоапарати. Екскурзоводите, застанали начело на групите, не споменават нито думичка за издълбаните високо в стените ниши, където навремето са излагали отрязаните глави на султанските везири.

На каменната стена зад Ортакапъ, само на няколко метра от залата, в която някога е заседавал Диванът, се чете надпис: „Харем“. Четири застаряващи матрони от Охайо заемат поза за снимка под него, докато съпругът на едната нагласява обектива на своята минолта.

— Не се облягай на стената, Дорис — провлачено казва той, — не знам дали ще издържи на тежестта ти.

Огромните черни порти се отварят и групата нахлува в хладния каменен мрак. Млад турчин с разкопчана яка, измачкани панталони и леко фъфлещ английски, застава встрани и се обръща към туристите, като се опитва да надвика глъчката.

„Харем“ означава „Забранен“. Забранен за мъже. Някога султанът бил единственият мъж — единственият пълноценен мъж, — който имал правото да минава през тази врата. А жените, веднъж озовали се на това място, често не излизали от него до края на живота си.

Някога тук е царяла тишина. Тишина, нарушавана не от войни и нашествия, а от смях. Смехът на една жена.