Колин Фалконър
Харем (5)

4.

Ески сарай

Стаята си беше същата, каквато я помнеше. За пръв път, откакто преди три дни триумфално бе влязъл в Стамбул, Сюлейман се почувства у дома. Отпусна се тежко върху вградената в стенната ниша кушетка. Свали копринения си тюрбан и сякаш заедно с него се отърси от другата си същност, тази на султана на османлиите — човекът, който му ставаше все по-чужд и по-чужд с всеки изминал ден. Прокара длан по гладките обръснати очертания на главата си. През трите години, откакто беше наследил трона от баща си, живееше с усещането, че наблюдава света от затъмнена стая; наблюдаваше и себе си — герой от някакъв театър на сенките. Дори в дневниците си говореше за себе си в трето лице.

Въздъхна и раменете му увиснаха. Наричаха великия везир „онзи, който носи голямата тежест на плещите си“. Но всъщност великият везир беше просто жонгльор, балансиращ с помощта на ласкателства, математика и двуличие. Султанът беше този, който в действителност носеше товара, тежестта на исляма и нуждите на шест милиона турци; и този товар щеше да го съпровожда до края на дните му.

Но тук, в тишината на харема, намираше отмора. Във високия меден мангал горяха ароматизирани съчки, а отражението на пламъците танцуваше върху облицованите с плочки стени. От тавана висяха сребърни кандила и от тях се носеше мирис на ароматни масла, прогонващ за малко вонята на кръв, която бе донесъл със себе си от Родос. Тук нямаше везири, нито генерали, нито протокол, нито отговорности. Тук беше Гюлбехар.

Сюлейман чу шумоленето на коприна, когато тя влезе през завесата от розова дамаска в другия край на стаята. Погледна я и усети смесица от облекчение, задоволство и желание. Дългата й светла коса беше сплетена на плитка и се спускаше по гърба й, а светлината на огъня обагряше овала на лицето й в нюанси на розово и охра. Беше облечена в дълга риза, гьомлек, от почти прозрачна небесносиня коприна, а двете диамантени копчета проблясваха и танцуваха върху гърдите й, докато вървеше към него. Елекът й бе от тъмносин брокат от Бурса, дългите й шалвари се виеха като бял копринен водопад около глезените й. В косата й бяха вплетени перли.

Гюлбехар, Пролетната роза. Колко й подхождаше името!

Тя падна на колене и докосна чело до килима.

— Сала’ам, Господарю на живота ми. Султан на султаните. Господар на света.

Той нетърпеливо приближи към нея. Колко пъти й беше казвал, че няма нужда? Но тя винаги го поздравяваше по този начин, придържайки се към етикета.

Точно сега той не желаеше да му припомнят кой е. Беше просто мъж, прибрал се у дома; това беше достатъчно.

— Ела тук.

Тя почти пробяга последните няколко стъпки и зарови лице във врата му. Усети мокротата на сълзите й върху кожата си, долови аромата на сушен жасмин от косата й.

— Когато сложиха бяло по минаретата и ти продължаваше да не се появяваш, си помислих, че може би никога няма да се върнеш. Толкова ме е страх, когато не си до мен. Носят се такива слухове… — Тя се отдръпна и се вгледа в лицето му. — Не си ранен, нали?

— Нямам видими белези — отвърна Сюлейман и кой знае защо се сети за Пири паша и за това как беше заповядал да екзекутират учителя от детските му години. Ако не беше намесата на Ибрахим… Може би в крайна сметка и той беше същият тиранин като баща си. — Как е Мустафа?

— Спи. Липсваше му — добави тя. — Често говори за теб.

Та той почти не ме познава, помисли си Сюлейман.

— Искам да го видя.

Гюлбехар го хвана за ръка и го поведе към спалнята на принца. В единия край на леглото гореше свещ, за която се грижеше малък паж. Друг паж стоеше до отсрещния край на леглото. Ако момчето се извърнеше в съня си, свещта щеше да бъде угасена, а друга — запалена, за да не пада директна светлина върху лицето му.

Сюлейман се наведе над леглото. Мустафа имаше светлата коса на майка си и същото красиво ведро лице. Беше деветгодишен, растеше висок и беше еднакво добър както в мятането на копие, така и в изучаването на Корана и математиката.

Ето това е следващият султан на османлиите, помисли си Сюлейман. Наслаждавай се на младостта си, докато още можеш. Добре е, че си широкоплещест.

Отново бе поразен от иронията да има син, който така малко да прилича на него, и още по-малко — на турците, чийто владетел щеше да стане един ден. Но всяка една от жените на султана бе робиня и християнка, тъй като Коранът постановяваше, че никоя мюсюлманка не може да бъде продадена в робство. Така че всеки султан беше син на робиня, син на християнка и въпреки това — божествено избран за Защитник на Великата вяра.

— Добре ли е той? — попита Сюлейман.

— Расте не с дни, а с часове. Иска да бъде като баща си.

Сюлейман се усмихна. Гюлбехар, колко прозрачна беше! Вече се бореше за благоразположението му. Ужасно бе, че всички синове на Османовци се страхуваха от бащите си. И с основание.

Той докосна челото на Мустафа с върха на пръстите си. Момчето спеше с отворена уста. Заприлича му на бебе.

— Бог да те благослови, синко — прошепна Сюлейман. Мустафа измърмори нещо в съня си и се обърна на другата страна.

Сюлейман погледна към Гюлбехар. Силуетът й се очертаваше на пламъка на свещта. Желанието му подейства като физически удар в слабините. Искаше я сега, искаше да излее семето си в нея като поток, като река, а после да заридае на гърдите й като малко дете.

Вместо това рече.

— Да вървим да ядем.

Гюлбехар сама поднесе храната: малки кубчета агнешко, задушено с ароматни билки, парчета пилешко месо, готвено на бавен огън, патладжани, пълнени с ориз. За десерт — смокини в гъста сметана и изстуден шербет от златна кана. Мълчаливи пажове пълнеха купите и чашите им.

— Какво се приказва из харема? — попита я Сюлейман. Винаги се забавляваше на клюките. А и те бяха барометър за неговата сила.

— Говорят, че си велик герой — отвърна Гюлбехар и той усети, че тя бе възприела част от славата му като своя собствена. — Когато до нас достигна новината, че си превзел Родос, казаха, че ще останеш в историята като втори Фатих, велик завоевател. Че ти е отредено от съдбата да станеш най-великият от всичките ни Султани.

— Цената беше висока…

— Скоро армията ни отново ще бъде силна.

Какво знаеше тя за армиите, с горчивина си помисли Сюлейман.

— Беше ужасна битка. Ако бе подходящо за женски уши, щях да ти разкажа такива неща… — Свърши с яденето и потопи пръсти в сребърната купа. Един паж дойде, за да ги изсуши.

— Не бива повече да мислиш за това.

— Денем е лесно. Но нощем, когато се спусне мрак, е трудно да не си спомняш.

Той зачака, но Гюлбехар не го окуражи да продължи. Как да й каже? Трябваше да го сподели с някого. Или може би това беше поредният товар, който трябваше да носи сам? Погледна към Гюлбехар и се усмихна. Колко хубаво! Какъв късмет, че Господ бе сътворил нещо толкова хубаво като сините й очи! Остави погледа си да се плъзне надолу към гърдите й под копринената риза и си помисли, че улавя топлината на тялото й. Но във всяко друго отношение беше много далеч от нея.

— Когато те нямаше — каза Гюлбехар, — четях стиховете ти. Те отново ме доближаваха до теб.

След като толкова дълго време се бе докосвал само до твърди неща — страничната облегалка на златен трон, дръжката на меч, кожените юзди на кон, — беше истинско чудо да пипне отново нещо меко. Сюлейман беше зажаднял за това усещане. Ръцете му се вкопчиха в тялото на Гюлбехар, стискаше гърдата й така, сякаш искаше да я вземе със себе си като свое лично съкровище. Едва когато тя изписка от болка, той се опомни и отдръпна ръката си. Мекотата на корема и бедрата й! Той разтвори краката й, а тя ги обви около тялото му. Сюлейман затвори очи от удоволствие. Искаше да я изпълни цялата, да се загуби в мекота, в топлина. Прогони спомена за ледения дъжд, за ръката със сгърчени като нокти на хищна птица пръсти, стърчаща от калта, за кулата на Свети Михаил, прозираща измежду тъмните облаци. Дали мирисът на кръвта, или мирисът на поражението бяха причината този ад да продължава да го тормози? Гюлбехар сладко прошепна нещо в ухото му и той я облада. От това единствено дълго и нетърпеливо движение той усети как тялото му се свива, а топлата сладка вълна на удоволствието го залива, измивайки горчилката и сладостта от душата му.

Като поток, като река.

В главата му се преплитаха различни образи — някои от миналото, други сякаш от бъдещето. Гюлбехар, бременна с още един син; смърдящият крепостен ров на остров Родос; блестящият като диамант меч на екзекутора, издишат над главата на Пири паша; лицето на спящия Мустафа, внезапно приело неговите черти, а после и тези на баща му — едно чудовище с пропита с кръв брада, изяждащо собствените си деца. Той високо простена и се търкулна встрани. Чу Гюлбехар да шепне някакви успокояващи думи в ухото му. Ръката и крака й го обгръщаха и той почувства сладката лепкава топлина върху бедрото си. После — нищо.

Когато отново се събуди, в харема цареше пълна тишина; нощта беше черна, а немите роби стояха на пост до леглото. Една-единствена свещ гореше в мрака. Гюлбехар спеше до него, не помръдваше, притихнала в съня си, както винаги. Той отвори очи и се огледа из стаята — в тъмните сенки на стенните ниши любимата му жена беше скътала свитъците с неговата поезия.

„Това е моят харем, мястото, където мога да намеря пълно спокойствие — забранено за всички мъже, освен за мен. Моята любима жена, моята гьозде, спи на ръката ми, а семето ми е още влажно в нея; в онези ниши са моите стихове, всеки един от тях — тайна частица от мен самия, облечена в богатия език на древните перси, моите най-лични, най-възвишени мисли. Въпреки протокола в харема, аз успях да запазя тези стаи като мое светилище.

Защо, тогава, се чувствам толкова самотен?“